THE COMMON FATHER IN THE BULGARIAN BELIEVES

The author gives answer to the question on the ancestor of the Bulgarians on the base of chronicles and folk believes.

За да бъде господар на своята съдба, един народ намира основание за своя живот в себе си и в Бога, а не в други народи. Волеизява на този основен природен закон е народната митология, а в нея централно място заема сакрализираната история на народната общност, започваща с генеалогичния мит – мита за прародителя.
В съзнанието на хората от едно племе или народ остава спомена за онзи от тях, който се е издигнал най-високо в сферата на Духа и по този начин е получил безсмъртие. В течение на времето неговата личност придобива сакрално измерение и целият народ извежда родословието си от него. Така той става мит, свръзка – здрава и свещена между всички поколения през времето.
Но народите се умножават, разделят се и се разселват. Нововъзникналите народи издигат в култ новите си прародители, но също така свято тачат далечния си прародител. Той придобива ново измерение, приемайки образа на Всеобщия Баща – прародител на всички народи от неговата раса.
Ние, българите, се гордеем с легендарния си прародител, Кан Авитохол – Синът на Сърната. С неговото име започва Именникът на българските царе – свещеният летопис на българската държавност. Едно литовско предание потвърждава, че според генеалогичния мит българският прародител като малък е отгледан от сърна. От него също научаваме, че този мит е бил известен на народите от Средновековна Европа. Кан Авитохол се възцарява в годината Дилом (змия), месец Твирем (четвърти) по българския календар. Петър Добрев е пресметнал, че тази година е 165 от Христа. Възниква въпросът: кой е далечният български прародител?
В известен латински списък на близкоизточните народи и техните прародители, известен в българската история като Анонимен хронограф, се казва, че българите произлизат от Зиези. Според Петър Добрев името Зиези е равнозначно на Авитохол и означава „син на сърната“. Според Милош Сидеров Зиези е Зиусудра – шумерският прародител, преживял потопа, праобраз на асирийския Утнапищим и библейския Ной. Като се имат предвид паралелите между шумерската и древнобългарската духовна традиция, второто предположение изглежда основателно. Всеки един народ е ценен с това, че той пази част от паметта на своята раса и на човечеството като цяло. Ако един народ изгуби нещо от културно-историческото си наследство, той може да го намери в наследството на родствените си народи. За да сме наясно кой е далечният ни прародител, ние трябва да знаем кои сме и какво е нашето място в родословието на народите.
Историческите летописи свидетелстват, че нашите прадеди, древните българи са келтокимерийски народ на име Болг. Изследванията върху индоевропейските народи сочат, че те произхождат от един индоевропейски пранарод, населявал северните области на Европа. През V-то хилядолетие пр. Хр. този пранарод се разделя на два народа. Единият се преселва в степите на север от Черно и Каспийско море и развива т.нар. „курганна култура“. От него се обособяват индоиранските народи (арии). Другият остава в старата си родина и от него се обособяват келтските и германските народи. Според нашите проучвания древните българи имат много общи черти както с келтите, така и с германите. Доказателство за това са паралелите между нашето културно-историческо наследство и келтската, съответно германската митология, записана в исландската Едда. Там трябва да търсим и мита за далечния ни прародител.
Всеобщият прародител заема централно място в религията на древните германи. Той е издигнат в ранга на Върховен Бог и Всеобщ Баща (Алфодур) и е почитан от древните германи под името Один, също Вотан. Той е сътворил човека и му е дал безсмъртна душа. Той е призоваван от различните народи под общо 49 имена, записани в Еддата. Според друга легенда Один е шаман и просветител, който с цената на много страдания е открил германските руни.
Траките също са почитали всеобщия си прародител, богът-конник Херос (херой) и са го изобразявали на оброчни плочки. За религията на древните траки Херодот пише следното: „От боговете почитат единствено Арес, Дионис и Артемида, но царете им, отделно от останалите граждани, почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че самите те са негови потомци.“ Както е известно, древните гърци са назовавали чуждите богове с имената на своите според тяхната прилика. Тук с името Хермес е наречен тракийският прародител Херос. Но аналогията между тези богове подсказва, че Херос е притежавал качествата на Хермес, чийто първообраз е египетският Тот – богът, преживял потопа и пазител на знанията. Тази представа за далечния прародител, преживял катастрофално природно бедствие, е широко разпространена в митовете на народите по света и има своето основание. Така също шумерският Зуисудра, библейският Ной и индийският Ману са преживяли потопа, а далечният ирански прародител Йима е преживял сурова зима, продължила три години. Митът за тракийският Херос не е изгубен. Той е пресътворен в българския епос за Крали Марко. Името Марко произхожда от тракийската дума „марка“ и означава „конник“. В много по-чист вид този мит е запазен в преданията за Железния Баща (Демир Баба) – един много по-малко известен легендарен херой на Лудогорието. В основата си митът за Железния Баща е от тракийски произход. Той се знае от населението, живеещо около местността Сборяново, където е живял Железният Баща. Там се е издигала столицата на тракийско племе гети – Даусдава (Вълчия град). Според Херодот там е живял обожественият тракийски жрец Залмоксис, който е проповядвал своето учение за безсмъртието на душата. Народната памет е съхранила спомена за Железния Баща като езически бог – той е Великан на великаните и заповедник на водата и огъня. Подобно на Крали Марко, той е юнак-конник, въоръжен със сабя, но също така той е обут с железни обувки и носи желязна двуостра брадва, съответстващи на името му. Но най-важното за нас е, че Железният Баща е баща на 72 народа с техните царе, че той е научил хората на много занаяти и умения, на първо място да добиват и обработват желязото. Това съответства на разказа на Херодот за тракийския бог – прародител и просветител, съизмерим с Хермес. Така полученият образ на Херос твърде много наподобява този на Один. Възможно е траките да са един от народите, почитали Один според Еддата. Едно от имената му, записани там е Хериан, а то е близко до Херос.
Железният Баща е многопластов образ. Основният мит непрекъснато се е доразвивал и допълвал с образите и делата на други легендарни херои, приемани за продължители на неговата личност. Така името на Железния Баща е прието от един духовен водач на алианите (казълбаши – ислямска секта от Иран, създала своя общност в Лудогорието). Тленните му останки и днес са изложени за поклонение в Текето, носещо неговото име. Забележително е обаче, че върху Железния Баща е пренесен митът за българския прародител Авитохол. Според преданието той никога не е ловувал сърни и ги е закрилял, тъй като майка му е била сърна.
Всеобщият баща съществува и в древнобългарската митология (Епос на волжските българи) и той е алп Хърса – Синът на Слънцето и Богът-ковач.
Според хунския генеалогичен мит, пренесен към българския пантеон, алп Хърса е вложил в първите хора своя огнен дъх, и оттогава хората имат безсмъртни души. Но мита за алп Хърса е твърде близък до този за Железния Баща – той е дал на хората желязото и те са го почитали като свой покровител. А древните българи наистина са почитали алп Хърса и на неговото име са нарекли град Курск, в земите на някогашната Волжска България (днешна Русия), град Хърсово в Северна Добруджа (на румънски Хършова), две села Хърсово в Лудогорието и още едно със същото име до Мелник. Изглежда, идеята за Железния Баща като бог-ковач е привнесена от древнобългарската митология, тъй като според историческите източници тракийският Херос не е притежавал това качество.
Общото между древните германи, траки и българи е, че те са изобразявали своя прародител като воин-конник, следван от два вълка – Один или от куче – Херос (в някои изображения и Мадарския конник). За Мадарския конник е установено, че той е дело на испериховите българи, а Петър Добрев убедително доказва, че в него е увековечен основателят на Дунавска България – кан Исперих. По този въпрос съществуват още много предположения, но ние вярваме, че Мадарският конник е изсечен и съобразно представата за Всеобщия Баща. Защото в миналото хората са имали митологично съзнание и са свързвали всяка страна от живота със сакрализирания генеалогичен мит. Свидетелство за култа към Всеобщия Баща са повсеместно намерените в средновековните български селища кончета-амулети, с изобразена върху седлото им глава на мъж с брада и висока шапка.
Официалната историография, служеща на чужди интереси, от десетилетия трови нашето национално съзнание, като се опитва да докаже, че ние, българите, произхождаме от някаква разнородна племенна сбирщина. Ние осъждаме това нихилистично посегателство върху историческата ни памет, и поддържаме схващането на уважавания Ганчо Ценов, че нашите прадеди – древните българи, келти, траки и готи са европейски народи, с единен произход и с близки културни традиции. Обединени сме от хероическата вяра в легендарния конник – прародител. Тази вяра никога не е угасвала, тя е жива и днес в народния култ към Св. Георги, християнския образ на Всеобщия Баща.
ЛИТЕРАТУРА

Добрев, П. История на българската държавност. С., 1995.
Добрев, П. Преоткриването на прабългарския календар. С., 1994.
Добрев, П. Българи, тюрки, славяни. C., 1996.
Сидеров, М. Българианството – религия на Седемте. С., 1997. Староисландски митове и саги. С., 1989.
Бащу, М. Сказание за дъщерята на Кана. С., 1997.
Илиев, Б. Железният баща
Овчаров, Д. – Прабългарската религия – произход и същност. С., 1997.
Ценов, Г. Произход на българите и начало на българската държава и българската църква. С., 1910.