THE VEDA OF THE BULGARIANS

The oral tradition as a factor of conservation of the folk memory, and the folk song as synthesis of mythology are discussed. The advantages of oral speech compared to written one are presented.

В началото бе Словото.

Така започва своето Евангелие Cвети Апостол Йоан Богослов. Но той не е първият изказал подобно прозрение. В религиозните текстове на шумерите и маите (Попол Вух) са изразени същите представи за сътворението на света

Словото е един вид свещенодействие, то извира от душата на човека. Неговата сила е в чувствата, които разказвачът пробужда у околните със своя патос и жестове. С пленяващото си въздействие словото пренася съзнанието на слушателя на друго място и в друго време, разпалва неговото въображение. Словото е едно повторение на творението. Пренесено в божественото измерение, то е равнозначно на самото Творение. С други думи, това, което човек чрез словото пресъздава, Бог го прави. Затова Божието слово, възпято в Евангелието и другите свещени писания, всъщност е творческият акт на Бога.

И без писменост нашите прадеди са притежавали високи познания за света, а подбудите им за отказ от масова писменост са били от съвсем друго естество. По стечение на съдбата днес живеем във века на информационните технологии, но за да бъдем себе си, ние трябва да вникнем в мъдростта на дедите ни, да открием достойнството на словото. Писмеността редуцира словото само до неговото информационно съдържание. Но така се загубват неговите изразни средства. Те се осъществяват само чрез живата реч. Поради това някои народи, като скитите, са смятали, че писмеността осквернява словото, че тя е един вид светотатство.

Словото има и друго предимство. За разлика от писмеността, устната традиция се основава на паметта. За да се поддържа свежестта на паметта, тя трябва непрекъснато да се обновява, да се преосмисля нейното съдържание. Така активната памет засилва творческото мислене и поддържа будно съзнанието, а това е абсолютно необходимо за пълноценния духовен живот.

Устната традиция способства за запазването на родовото наследство като изключително притежание на народа, комуто принадлежи, в тайна от други народи, които могат да го обсебят и изопачат.

Както отделният човек има свои тайни, отразяващи неповторимостта на неговата личност, така и общността живее със своето тайнство, пресъздадено в устното творчество – предания и вярвания. Тайнството на културния живот е задължително условие за изява на духовната самоличност на общността, то е израз на нейното достойнство, на нейната вяра в себе си. Тайнството е божественото откровение на народната общност, то е плод на най-дълбоките прозрения на духовно извисените ѝ чеда и само словото може да съхрани магическата му сила.

Блестящ пример за тайнството, поддържано чрез устната традиция, е митологията на скитите. От митовете на този изчезнал народ, живял в степите на север от Черно море преди Христовата ера, днес знаем само това, което Херодот е успял да научи и запише в своите летописи. За останалите митове, пресъздадени в прекрасните съдове от скитските гробници, ние можем само да гадаем.

В нашата епоха грубият материализъм е притъпил духовните сетива на модернистичните хора и те са загубили идеята за тайнството, но ние можем да я открием в някои народи, които ревностно пазят своите традиции. Карл Гюстав Юнг е почувствал силата на тайнството, изучавайки живота на индианците пуебло: „Като общност от индивиди пуебло ще се запазят дотогава, докато техните тайни не бъдат разкрити.“

Древните арийци високо са ценяли свещената сила на художественото cлово. Устната традиция е била в основата на културния и обществения им живот. Нашите прадеди са изпълнявали словесното си творчество най-често във вид на лирични произведения, с музикален съпровод, в задушевна обстановка – вечер около огъня, на полето или край домашното огнище. В онези времена изпълнителите на народния епос, по келтски наричани бардове, са се радвали на изключително обществено признание. Но в келтското общество, където словесното творчество е било на голяма висота, бардовете са били предимно разказвачи на старинни предания. Висшите майстори на cловото са били оватите (филидите), един вид дворцови поети. В своя орден те са развивали науката за художествената реч, за римите и ритмиката на поезията. Те са помнели много произведения и съчинявали нови, главно за прослава на своите крале.

Песента е най-силното внушително средство за възпроизводство на народната памет, в нея народната митология добива своя завършен вид. Тя е гласът на народната душа.

В нея народът излива радостите и скърбите, и копнежите си през своя исторически път. В нея той възпява идеалите си за добро и справедливост, за тържество на волята на духа. Песните са знамето на един народ. В тях той прославя делата на своите царе и херои и времената на своето величие. Те огряват с неземна светлина дните на сивото му ежедневие. Те му дават сили да превъзмогне упадъка и да се издигне от калта на безверието и разрухата, да се бори за свобода и по-добър живот.

В традиционните общества песните са неразделна част от цялостния народен живот. Песента прави живота красив, тя одухотворява колелото на живота – от рождението до смъртта. Тя е най-доброто средство на всеобщото за проникване и сплотява единичното. С нея човек осмисля единичния си живот в народната общност, в дървото на живота и се доближава до божественото.

Няма равни на българските народни песни. Кой не се е омайвал от космическото им звукосъчетание, кой не се е трогвал от прочувственото им послание? Песни за юнаци и войводи, за хубави девойки, самодиви и змейове. Песни за любов и раждане, за клетви и облози, за другарство и побратимство. Песни за победата на мъдростта над страстите, на духа над страданието, на вярата българска над разрухата.

Неизмеримо е духовното богатство на българските народни песни, безпределни са техните исторически корени. Има песни, които разказват за отдавна отминали събития и епохи от нашата история, за езическите вярвания на нашите прадеди. Свещеният български химн „Болг се роди, Коледо“ е възникнал преди близо 4000 години в прослава на цар Болг, който е дал името на нашия народ – болгари.

Една народна българска песен възпява еленът, който е плавал през морето. Според старо предание двама младежи, докато били на лов, млада кошута бягала към тях и скочила във водите: „Веднъж, когато кимерийски момчета били на лов, една сърна, която гонили, пред очите им скочила във водата. Момчетата, подбудени от честолюбие, било от любов към лова или пък от някое божие предопределение, последвали сърната и не я оставили, додето не стигнали с нея на другия бряг. Това, що те последваха (сърната) изчезна“ (Прокопий Кесарийски). Йорданес разказва същата легенда, като добавя: „Аз мисля, че това (превъплъщението в сърна – б. а.) са извършили духовете, от които хуните били произлезли“. Хуните (българите) „помислили, че някое божие откровение им е показал този дотогава никому неизвестен път“. Този мит, дълбоко залегнал в мирогледа на древните българи, несъмнено е свързан и с мита за Авитохол. Очевидно сърната, отгледала легендарния български цар, не е била обикновена сърна, а превъплъщение на някакво божество (Цернун) или на самия Бог – Праотец. Така, според легендата, кошутата извела българските племена през Азовско море – легенда, добила известност през Ранното Средновековие. Много народни песни възпяват елена. Може би това е Свещената сърна, отгледала малкия Авитохол. Митът за сърната, извела българите през Азовско море, намира своето обяснение в преданията за Железния баща. Като Бог – Праотец той има способност да се превръща в сърна, а също и във вълк – двете свещени за българите животни. Това показва, че и митът за Железния баща не е някакво откъснато явление, възникнало на местна почва в Лудогорието, а е неразделна част от митологията на Испериховите българи.

За вярванията на древните българи научаваме от лазарската песен „Дете на кон“. Тя разказва за медното гумно (небето) и Златния стожер (Полярната звезда), за златната чаша с изворна вода и китка здравец – символ на здравето и безсмъртието. Детето на кон, държащо златната чаша, съответства на Мадарския конник, също с чаша в ръка. В този паметник на българската държавност е увековечен образът на кан Исперих, а народната песен ни разкрива дълбокия замисъл на това свято за българина изображение. Но златната чаша присъства и в една друга народна песен като символ на Бог Шива (Сива), на когото е посветена песента. От нея научаваме, че този бог, който днес се почита в Индия, е заемал важно място в древнобългарската религия. Той се е славел по Дунава и при свещени извори, а след приемането на християнството, култът му е прикрит под името Св. Василий.

Сива не е единственият езически бог, възпят в народните песни. Има и една песен, посветена на Огнена Мария – християнизираното име на богинята на домашното огнище и покровителка на семейството. В нея се разказва как Огнена Мария наказала жителите на град Легени с деветгодишна суша, затова че младите не са уважавали своите родители. Изглежда песента е свързана с някакво реално историческо събитие. Тази богиня е почитана от древните българи под името Артиш, записано в „Сказанието за дъщерята на Хана“.

Има песни, които българският народ е наследил от траките. Такава е песента за Драганка, която е пила вода от кладенец, заразен от галатите и след това е починала. Раковски е открил, че тази песен свидетелства за нашествието на галатите (келтите) по нашите земи. Галатите, предвождани от двама братя – царете Врел и Белг, са основали свое царство в Тракия през III в. пр. Хр. Но във войната си с траките те са изпитали решителната им съпротива и са прибегнали до това непочтено за воинския морал средство – те са отровили кладенец, според един исторически източник (описано от тогавашните очевидци – траките).

Друга песен разказва за трояните и за Св. Георги, който им е помогнал. Тук под трояни следва да разбираме жителите на град Троя. Троянската война е едно значимо събитие в световната история, превърнато в мит, който векове наред е вдъхновявал хероите и поетите на античността. След като Омир е написал цяла „Илиада“, посветена на Троянската война, не може да е останало нищо и от траките, роднини и съюзници на троянските царе Пелемеп (1184 г. пр. Хр.) и Антиген, неговия наследник (1120 г. пр. Хр.). Затова поп Йовчо ги вписва в своя „Летопис и Родословие“ като първи български царе.

След като трояните са приемани за траки, то под Св. Георги следва да разбираме тракийския бог – конник Херос, бог на войната и покровител на семейството. Той съвсем определено е преминал в християнството под името Св. Георги и неговите изображения от оброчните плочки без изменения са останали в иконописната традиция.

Песните са и средство за съхранение на научните познания. Както изяснихме, в древните племена науката е била достояние на духовните елити. Но те нерядко са ставали жертва на превратностите на съдбата – на чужди завоеватели или на религиозни гонения. За да запазят най-важните си знания, те са ги пресъздавали в митове и са ги разпространявали сред своите народи. Така след векове на забрава изгубените познания могат да бъдат възстановени. Блестящ пример за това е родолюбивото дело на писателя Йордан Вълчев. Позовавайки се на народните песни и умотворения, той възстанови древния български календар, основан на дванадесетгодишното циклично летоброене по обиколката на Юпитер около Слънцето.

В българските народни песни Юпитер е възпяван като Янгул овчар, а това прозвище отговаря на значението му в древнобългарската астрология и религия – той е пастир на звездите и направлява времето. Петър Добрев установи, че в древнобългарския език името Янкул, както и Юпитер, означават „Звездата на Бога“. Янкул е името не само на Юпитер, но то е и най-старото име на Върховния бог в религията на древните българи. На Балканите и днес наричат Бога Янко, а шумерите, живяли в Двуречието преди 6000 години, са наричали върховния бог Енки. До тази далечна епоха се простират и корените на българските песни за Янкул.

Такива съкровища на познанието и духа може да съдържа една наглед скромна народна песен. И Авестата, преведена на френски от Анкетил Дюперон през 1771 г. се оказа нещо като сборник от народни песни. Но тя не се понрави на омасончените парижани и те обвиниха Дюперон във фалшификация. Защото песните на парсите възпяват богоустановения начин на живот, не сатанинското желание за всемогъщество чрез познание, неизлечима болест на западната цивилизация.

А защо да не е вярно и обратното твърдение: че разгледаните български народни песни са остатъци от свещените книги на българите, над които са се полагали клетви според един надпис на Кан Омуртаг. Във въпроса си до папа Николай Кан Борис го запитва какво да прави с нечестивото поганско писмо, имайки предвид точно тези свещени писания. Българската веда, която е преживяла преследванията и унищоженията в живото слово на народните певци. А също и в летописите на волжските българи: Джагфар Тархи и Сказанието. Словото е неотменимо проявление на народния организъм и докато той е жив, и то живее вътре в него.

Когато говорим за достойнствата на словото, не бива да забравяме, че традиционните арийски народи са се въздържали от употребата на масовата писменост. При сблъсъка им с цивилизацията на древните гърци и семити, където писмеността е била широко използвана, техните водачи са я забранявали. Но отказът от масова писменост не значи отрицание на писмеността въобще. Древноарийските народи са имали писмености, използвани главно от духовните елити за свещени и магически ритуали. Характерни знаци с такова предназначение са руните.