DAN VOIVODE – THE IMMORTAL PRIEST IN THE FOLK MEMORY

Reasonings on a character of the Bulgarian folklore, which is represented as a collective portrait of folk believes and virtues are shown. Some parallels with heroes from the epics of other peoples are presented.

Дан Войвода – кой е той? Защо нашите предци са го възпяли с особено почитание в народните си песни и толкова малко знаем за него? Той е единственият легендарен херой на българите, чието име не е придобило актуално звучене в съвременността. Той няма хиперболизираната сила на Крали Марко, нито легендарната му сабя и боздуган и прословути подвизи над змейове и душмани. Няма подробности за неговия образ и външност, за времето и мястото където е живял. В летописите също липсват сведения за такава историческа личност. Няма и легендарно място свързано с него – извор или камък, на каквито се радва малко известният, но удивителен херой на Лудогорието – Железният баща. Нито пък Дан Войвода разпалва въображението на иманярите със заровени баснословни богатства, както деветте катъра злато на Поп Мартин и Вълчан Войвода. Песните за Дан Войвода не разтърсват ефира със звън на саби и конски тропот – напротив, те са лирични и интимни. Той е този, който е владял дълбокия вътрешен мир на българина – през тъмните векове на османското владичество, но и по-рано през също тъмните векове на лутане по чужди духовни пътища. Достатъчно е да си припомним космичното звучене на песента: „Данюва мама думаше“. Дан Войвода е всепроникващ и всеприсъстващ – мистично се носи в равен тръс по Мизийската равнина и Влашкото поле или с гемия по тихите вълни на Дунав или Бяло море. Той освещава с присъствието си пространството и времето – преди всичко най-светлия домашен прадник Коледа. Обаятелен, проникновен, чист, той олицетворява образа на българския благородник, така затрит през последните няколко столетия. Силата му не е в мишците и в гръмкия заплашителен глас, а в заклинанието и чародейството.
Дан Войвода не се прославя с титанично посичане на змей, приписвано на повечето герои (за това само косвено се споменава в една песен за него). Но затова пък той извършва нещо по-находчиво – улавя младо змейче и откупува три града за него . С подобна тематика е една друга песен, където Сама Юда иска дял от неговите владения, а той ѝ дава „на морето дълбинето, на гората вишинето, на полето ширинето“, т.е. ненаселените пространства . По този начин той запазва под своята власт човешките поселища – селата, паланките и манастирите. Какъв е житейският смисъл на тези песни? Според народните представи змеят и самодивата (Сама Юда) са олицетворения на неподвластните на човека природни сили. В миналото хората са вярвали, че тези свръхестествени същества причиняват болести и бедствия. Прогонването им е било поверявано на свещеника, а по-рано – на жреца или шамана. Точно по този начин Дан Войвода се обръща към змея и самодивата – той не ги убива, както правят класическите герои Крали Марко и Храбро Юнак, а преговаря с тях да избави човешките поселища от тяхната власт.
Дан Войвода се изявява като духовен баща на младия цар Иван Шишман, ставайки негов кръстник, а в последствие и кум. В песента за кръстничеството му е възпята една удивителна церемония: той извежда от дома си триста момци с коне и хрътки, а самият той също на кон повежда шествието, поемайки в ръка златна чаша с руйно вино. За непосветените в замисъла на войводата това предизвиква учудване, изразено в песента. За какво друго, ако не за лов господарят извежда момците си с хрътки навън? Тази сцена в същността си има дълбок езотерически смисъл – послание от давните езически времена. Конят и кучето са свещени животни за българите, траките и други народи, произхождащи от Великата степ. Триединството на конник, следван от куче е пресъздадено в редица култови изображения на нашите прадеди: Мадарският конник, Тракийският Херос, известната етруска ваза с кимерийски войни и др. А Дан войвода на коня с чаша в ръка точно съответства на изображението от Мадарския конник. Чашата е атрибут на жреца за приобщаване към божествените сили, вместилище на жизнената сила – оренда. Златната чаша, от която нашият бог Сива (Шива) пие напитката на безсмъртието по бял Дунав – както пояснява Раковски . Същата златна чаша, която заедно с лък и рало Скитският Херкулес изпраща от небето към синовете си като знак за посвещение в царската власт над Сколотия (Скития). Впечатляващо е числото на момците, конете и хрътките – всички по триста, магическо число в българския народен светоглед. Нали, според друга песен, на Витоша се събират триста момци коледари да хвърлят бял камък до Пирина – за да извикат Новото Слънце, родено по Коледа. Една символна сцена на балканобългарския титанизъм, вдъхновила културфилософа Найден Шейтанов . Яздейки в спокоен ход и отпивайки на малки глътки, Дан Войвода медитира, размишлява, обръща се към божествените сили. Ала беда нарушава свещенодействието – конят му се спъва и той изпуска чашата на земята. Всички се сепват – хора, животни и дървета, само едно дърво не се сепва. Дан войвода прокълнава това дърво – защото не му съчувства с останалите същества, единени с неговата мистерия.
В горната песен е изразено посланието за съпричастността на цялата природа към свещенодействието на жреца – основно начало на езическата философия и обредност. Същата идея срещаме в една песен за сватбата на Дан Войвода , как той калесва първо небесните светила:

ясно слънце за същ кумец,
ясен месец за подкумец;
и калеса ясни звезди,
ясни звезди за зълвици;

Значи това не е обикновена сватба, а посветителско тайнство от най-високо равнище – Дан Войвода провъзгласява женитбата си пред цялата Вселена. Такава духовна връзка между Хероя и Вселената е изразена във величавия Ботьов химн „Хаджи Димитър“ – създаден на основата на дълбоката народна вяра.
Подобно на по-горната песен, приготовлението на Дан Войвода за свещенодействие е представено и в една песен от с. Сандрово, Русенско : той е оседлал коня си пред портата за път, а народният певец с учудване му отправя подобни въпроси на къде се е запътил. Дан Войвода отговаря:

…А най ми е драгом дошло –
от три страни, три бъклички,
три бъклички, три калеснички.
Я първата да венчавам,
я втората да кръщавам,
я третата да надстригвам.

В тази песен Дан войвода разкрива своето призвание, носещо му най-голямо удовлетворение – да освещава тайнството на зараждането на новия живот: венчаването на младоженците, кръщенето на новороденото дете и подстригването на мъжката рожба (освещаване на възмъжаването). Тук става ясно, че Дан войвода не е просто кум или кръщелник, а самият е жрец – извършителят на тези обряди. Третият обряд, споменат в песента – надстригването, не съответства на нито едно от познатите „свети тайнства“ на църковната обрядност. Това е изконно български и арийски обичай, свързан с оставянето на чембас (кичур коса на темето) при момчетата и мъжете. Този обичай се е запазил сред нашия народ дълго след налагането на християнството – до началото на ХХ-ти в., както изяснява народоизследователят Райко Сефтерски . При родствените с българите народи на Памир свещенослужителят, наречен Кулбър (Чулбър – Колобър), извършва ритуално подстригване на момчетата при навършване на един слънчев месец (31 дни) . По подобен начин подстригват момчето от кастата на жреците-брахмани в Индия, когато навърши 3 години – обредът Каула. Духовното призвание на Дан Войвода е възпято и в песента за плаването му с позлатен кораб по бял Дунав . Героят е придружен от трима помощници-возии, които се оглеждат околовръст и му съобщават какво виждат. Първият го пита вижда ли в планината змейове да се бият. Дан отговаря, че вижда, но не змейове се бият, а власи си делят сиво стадо. Вторият го пита вижда ли в гората да треперят лист у гора и лед у вода. Дан отговаря, че вижда седемдесет нови църкви, в които служат литургия и треперят честни кръстове. Третият го пита дали вижда риба мрена да играе в Дунава. Тогава Дан Войвода повелява да се отправят да хванат мрена риба, която носи в уста злато, а на глава си безценен камък. Този скъпоценен улов той възнамерява да пожертва за храма – камъка да вложи в църква, златото в олтара, а рибата да направи курбан (жертвоприношение). Тук народната представа за храма е заимствана от християнската даденост – църква, олтар, мали врати, кандило…

 
Прабългарски воин

Символиката на улова на скъпоценната риба можем за разтълкуваме чрез учението на психолога Карл Густав Юнг за архетипите. Последните представляват праобрази на обществото и мирозданието в несъзнатото, които изплуват в съзнанието като сънища и видения (например змей, герой, духовник и пр.) и оттам биват пресъздавани в митове и вярвания. Пренесени в структурата на личността, водата символизира несъзнатото, а рибата – архетипа. Пътешествие с кораба всъщност символизира пътуване в метафизичното пространство. Возиите са помощници на Дан Войвода в духовните дела – ясновидци, шамани. Те се взират последователно в трите равнища на мирозданието (небесно – планина; земно – гора; подземно – вода) и му съобщават своите видения. Той самият тълкува същносттта им като истински посветен в езотеричните знания. Така открива рибата със скъпоценния товар – това е всъщност някакво ценно послание. Дан Войвода разгадава това послание и го прави всеобщо достояние, вграждайки го в храма на националния пантеон. Основното призвание на един жрец. Подобен смисъл има свещеният лов на кошута (елен), приписван на повечето народни герои, в това число и на Дан Войвода . Еленът, пристъпващ по тайнствените горски пътеки, е също символ на мистерии и посветителни знания, предмет на постигане от жречеството.
В друга песен още една магическа сцена допълва жреческите функции на Дан Войвода:

Завило се вито хоро…
та се вило до три деня,
до три деня и три нощи,
та се хоро не управи.

Тогава иде Дан Войвода, забива кол посред хорото, връзва за него коня си, а самият той се хваща на хорото и заиграва. Тогава хорото се изправя. Жрецът възстановява реда на битието с магическо действие. Но какво именно изправя той? В буквален вид посоченото действие няма никакъв смисъл – как може с вързан кон да се изправи хоро? Явно тук хорото символизира нещо друго. Какво е то?
В народните представи хорото е символ на движението на небесните светила по небосвода, тъй както Медното гумно-мегдан е самият небосвод, а Златният стожер (колът посред гумното) – Полярната звезда. Действието на Дан Войвода трябва да се отнесе към земното съответствие на небесното хоро – календара. Жрецът изправя календара – едно също така основно призвание на жречеството, свидетелство за което очаквахме да открием. Българските колобри са се славели като отлични астрономи – те са умеели да предсказват лунни и слънчеви затъмнения, идване на комети и други небесни явления. Техните наследници в Памир кулбърите основно са запазили знанията за календара. Счита се, че титлата Колобър произхожда от Коло – кръг, значи посредник между народа и Небесното коло. Забивайки кола посред мегдана, Дан Войвода уподобява календара на движението на небесния кръг и по този начин го изправя. Тук конят символизира някакъв небесен ориентир, който определя продължителността на годината – Слънцето или някакво съзвездие. В календарната практика на древните българи колът също така е инструмент за отчитането на нулевия ден (Еднаж-ден, Пръв-ден), когато сянката на Слънцето е най-дълга. В тази песен е изразено удивлението на народа от въвеждането на точен календар, какъвто е древнобългарският.
Кои земи е владеел Дан Войвода? В една от разгледаните песни той се възпява като владетел на много земи между Дунав и Черно Море – как владее „по морето села, по Дунав паланки, а по полето манастири“. В песента „Цар Костадин убива Дан Войвода“ се разказва как Цар Костадин му обещава да го дари с равна Добруджа и Влашката земя . В една песен от с. Кацелово, Русенско , се разказва за гостуването на Крали Марко на сватбата на Дан Войвода като негов стар приятел и побратим. Дан Войвода владее Данската земя, а Крали Марко – Дан Богданската. Богданска земя е българското народно название на Молдова, значи Данската би трябвало да е Влахия или Добруджа, споменати в предходната песен. Въпросните географски отпратки се потвърждават от произхода на песните за Дан Войвода – основната част от тях са от Североизточна България, по-малко от Тракия (Старозагорско и Сливенско) и единични от други краища. Песните за Дан Войвода са наситени с разнообразни сцени със свещена символка и представляват богат материал от свидетелства за живота и делата на българските жреци. Въз основа на тях извеждаме следните функции на жречеството:
1. Защитна – предпазване на хората от нечисти сили;
2. Обредна – провеждане на посветителни обряди (венчавки, кръщаване и „надстригване“) ;
3. Богослужебна – обръщане към силите на Вселената;
4. Магическо-заклинателна – произнасяне на проклятие върху нечисти същества;
5. Ведическо-познавателна – извеждане на езотерични знания, тълкуване на личби;
6. Астрономическо-календарна – поддържане знанията за движението на небесните тела и календара.
Дан Войвода е безсмъртният българския жрец-колобър народната ни памет, неповторим герой със своята власт в духовното и мистичното. Един български Мерлин, както в легендата за Крал Артур. Изразеното в някои песни учудване от делата на Дан Войвода е показателно за забравения образ на жреца във вековете на господство на християнството. Забравен е вече изконният свещенослужител – духовникът с хероическа осанка, който е повече светска, отколкото тяснорелигиозна фигура като владиката и игумена. Дан Войвода наистина е светски господар – владее много земи, живее в богат дом-палат и практикува масов лов с хрътки – развлечение на висшите благородници.
Сред нашата научна и родолюбива общественост все още има неяснота относно дохристиянските религиозни вярвания и обредност на българите, още по малко пък за българското жречество. Като символичен образ на българския жрец сред нашата интелигенция се е утвърдил Боян Магесникът – син на Симеон Велики. За неговите умения се споменава само в един немски летопис – как дотолкова усвоил магията, че можел да се превръща във вълк или всякакъв друг звяр. А за Дан Войвода има много песни и не е нужно някакво велико разшифроване, за да стане ясен техния смисъл. Огромното обаяние на Дан Войвода сред народа и героите от неговия епос показват, че родната ни езическа вяра не е безславно помръкнала, а е оставила своите извечни послания. Нещо, което прохристиянски настроените изследователи системно отричат, твърдейки че българите уж не били езичници, а стари християни. Ако беше така, на мястото на Дан Войвода нашият народ щеше да възпее някой християнски проповедник и неговите подвизи за насаждане на християнската вяра, какъвто е свети Патрик за ирландците например.
Името Дан има дълбок езотеричен смисъл в арийската духовна система. То е свързано със скитско-сарматската богиня Дана, господарка на реките и изворите. От този корен са имената на четири големи реки в Централна и Източна Европа – Дунав, Днестър, Днепър и Дон. Все свещени названия за вода. Тези земи са всъщност прародината на арийците (индоевропейците). Богинята Дана е почитана и от нашия народ. Познатият ни празник Йордановден с традиционния водосвет е наследство от нейния култ. Нищо ново, тук църквата даже е нагодила и името на светеца да съответства на богинята, за да бъде вместен празникът в хилядолетната традиция. А името Дана се среща в българската именна традиция. Изглежда Дан Войвода има приемственост с богинята Дана, тъй като е един от малкото херои на нашия народен епос, които плават по вода. В една песен той е представен как плава по Бяло море с уловеното змейче, в други две – по Дунав.
Името Дана е оставило следи и в Древния Запад. Едни от поредните завоеватели на Ирландия са Туата де Данан – племето на богинята Дану. Може би същото племе е дало името на Дания – Дана-марк значи „Земя на Дана“, както изтъква норвежкият изследовател Стайн Ярвинг. През І – ІІ в. от н. е. там се заселва народът вани (известни от скандинавските предания), наричащи себе си „Деца на Дана“ . Точно там, в „Данамарко“ според Поп Йовчо се заселват част от българските прадеди – масагети или кимери според общоизвестните източници (VII в. пр. н.е. или по-рано). А Ирландия до идването на Туата де Данан е владяна от Фир Болг – народът на Болг, древните българи, наричани в Британия болги. По някакво мистично съвпадение народът на Дана е следвал пътя на народа на Болг до най-западните европейски земи. За тези преселници от изток се знае твърде малко, но те са донесли на Запада много технически и културни достижения. От изток са най-великите му легендарни херои, но също и исторически личности – Один и Крал Артур. Ярвинг тълкува името на Один като О-Дон – изведено от Дон или Дана. Като се има предвид, че германците го наричат Вотан или Водан, възможно е под съкратеното име Даньо нашият народ да пази паметта за този велик жрец и шаман. В историята са известни още влашки князе с името Дан – днес обичайно в румънската именна традиция. За голямо учудване обаче в румънския фолклор няма персонаж с такова име. Значи все пак Дан Войвода си е наш български митичен герой. В някои народни песни същият е възпят и като Дан Богдан. Точно такова име – Дан Богдан, открих в Украйна. Нашите бъдещи изследвания ще изяснят тези исторически връзки.