ЧАСТ III ПРОИЗХОД И РАСОВ ОБЛИК НА БЪЛГАРИТЕ

Нашите прадеди

Знаем ли ние, българите, истината за своя народностен произход? И да, и не. Мнозинството от нас са възприели учебникарската теза, че съвременната българска народност произхожда от едно огромно мнозинство „славяни“, малко „прабългари“, които са си оставили само името и са изчезнали, и още по-малко траки, които не са оставили никакво наследство. Доколко е вярно всичко това, вече го обсъдихме в първата глава на нашата книга. Оттук нататък, стъпка по стъпка, ще се опитаме да възстановим историческата и по-точно расовата истина за своето потекло.
Поради богатите си природно-географски дадености, от дълбока древност нашите земи са били гъсто населени и средище на високоразвити цивилизации. Още през неолита страната ни е била покрита с множество селища, от пластовете на които са извлечени добре запазени човешки скелети. Според обобщението на Петър Боев през тази епоха „основните расови типове са протомедитеранските и грубите медитерански типове“, но също така „при другите черепи се наблюдават кроманьоидни белези“ , т.е. белези на протонордическата раса. Това положение в общи линии се запазва и през енеолита. През тази епоха Варненският залив става средище на високоразвита цивилизация с богата материална култура. На дъното на Варненското езеро са открити най-древните у нас селища от градски тип, с улици и каменни градежи, а в прочутия Варненски некропол са открити богати погребения със златни украшения и орнаменти – най-старото обработено злато в света. По намерените скелети се вижда, че погребаните благородни особи са били високи и стройни хора, с правилни арийски черепи. Някои от черепите носят белези на изкуствена деформация. Според изследването на Йордан Йорданов върху черепите от тези две погребения – гробове № 3 и № 43, расата на първия е неопределена, но близка до динарския расов тип, а при втория са установени нордически и арменоидни белези. (Арменоидната раса се разглежда като разновидност на динарската.) Това показва колко недодялана е академичната антропология при определянето на расовата принадлежност на древните хора, тъй като основава методиката си върху критериите за съвременните раси. За тази забулена в мистерия цивилизация, която днес наричаме понтийска, няма преки писмени сведения; нито е известно името на народа, създател на тази удивителна култура. Днес подводните археолози намират все повече доказателства, че въпросната цивилизация се е простирала навътре в днешния шелф на Черно море, където е била залята от страшен потоп – легендарният библейски потоп, описан в Шумерския епос за Гилгамеш.
Движението на народите по бреговете на Черно море продължава и през бронзовата епоха. В датираните оттогава погребения до варненското село Белоградец са намерени изкуствено деформирани черепи, които Йордан Йорданов определя като протоевропейски (протонордически), а германският учен Ванке установява нордически белези в тях. Тези определения съвсем не си противоречат като се има предвид, че протонордическата раса е по-древната разновидност на нордическата. Според Йордан Йорданов расовият тип на погребаните и наличието на изкуствена деформация свидетелстват за чуждия им, не местен произход, тъй като по това време сред местното население са напреднали процесите на расово смешение (т.нар. „динаризация“ и „грацилизация“). Следите от културните пластове показват, че този народ е проникнал в нашите земи откъм Северозападното Причерноморие. Това са ранни индоевропейци, пришълци от разрастващата се по това време курганна култура в степите на север от Черно море. Изглежда обаче, това не са първите тракийски заселници, тъй като при траките не е засвидетелствано практикуването на изкуствена деформация на черепа. Необходимо е да уточним, че изкуствената деформация е една древна традиция, при която в ранна детска възраст черепът се пристяга с превръзки и впоследствие се разраства назад. Изкуствената деформация е била разпространена от една страна сред атлантските народи – египтяни, инки, гуанчи и баски, а от друга страна – сред хунобългарите и други централноазиатски народи. Находката от Белоградец е още едно свидетелство, че тази традиция е била свойствена за народите от протонордическата раса, наследници на древната Атлантида. Този елемент от народностната култура е едно важно доказателство за древните корени на българите по нашите земи; за това, че нашите хунобългарски прадеди не са някакви случайни пришълци в земята на Балкана.
Разгледаните по-горе нашествия и култури предхождат появата на най-стария известен на историята народ по нашите земи – траките. Най-старите тракийски културни пластове са отнесени към ранножелязната епоха – средата на II хил. пр. Хр. Към същото време са отнесени и най-старите сведения за траките от Илиада и Одисея на Омир, за участието им в Троянската война. За расовата принадлежност на траките има достатъчно ясни исторически свидетелства. Порфириус описва траките като едри, силни хора с руса или червенокестенява коса, със сини очи и бяла кожа. Същото посочва и Ксенофан – траките са руси и синеоки; така те са си представяли и своите богове, защото както уточнява той, всеки народ си създава своите богове по свой образ и подобие. На основата на тези изворни документи Методи Попов изтъква несъмнената принадлежност на траките към нордическата раса. Не такова обаче е мнението на днешните български антрополози. При положение, че не са правени цялостни изследвания върху материали от тракийски погребения, по наличния изследван материал Петър Боев и Йордан Йорданов заключават, че сред траките преобладават медитеранско-динарските типове и следователно те би трябвало да имат местен произход: „в основата на техния етногенезис са взели участие всички предтракийски халколитни и неолитни племена.“ По този въпрос е неуместно да се правят прибързани заключения, тъй като расовият облик на траките е отпечатан в множество тракийски барелефни и живописни изображения. Те ни дават представа как са изглеждали истинските траки, расовото ядро на тракийския народ. Това са истинските ни арийски прадеди, в тях ние намираме своето основание.
От изображенията върху културни паметници се вижда, че траките нямат напълно единен расов облик. Така например върху един погребален барелеф са издялани три хармонично издължени лица, с правилни арийски черти и с прави коси. Подобно е и изображението на водача на конете от стенописа на прочутата Казанлъшка гробница, при това косите са руси. Тези образи носят отличителните белези на нордическата, германската раса. Тримата музиканти от същия стенопис обаче имат по-различен облик – лицата им са по-закръглени, а косите са къдрави и кестеняви. Подобен расов тип се забелязва и в други тракийски паметници. Това е понтийската-келтска раса, която е сходна с протонордическата, а може би е същата тази раса. Достоверна представа за нея можем да придобием и от известните древногръцки класически склуптури. Изглежда и древните елини са били от тази раса, въздигната от тях като расов идеал.
За силната раса на траките свидетелствува и едно страшно тракийско оръжие, без аналог във въоръжението на други древни народи. Това е ромфеята – тежка сабя с дълга дръжка, която се върти с двете ръце. Оръжие за херои-великани, с изключителна физическа сила, помитащи всичко около себе си.
Като многоброен народ, господствал в течение на хилядолетия по нашите земи, траките не са изчезнали безследно през следващите епохи. Те са основополагащият елемент в народността на дунавските българи. Това подчертава и Методи Попов: „Тази ценна и важна в духовно и физическо отношение расова основа на преживущите населения в нашата страна остава – не се губят големи и заседнали с хилядолетия народни маси, само в продължение на някакви си 50–60 поколения, които ни делят от времето на тракийците, – 50–60 поколения, като се смятат 30 поколения за едно хилядолетие. Доколко е жива в нашия народ тази миналост ни говори обстоятелството, че сегашните южни българи и до днес именуват себе си, с известна гордост, – тракийци.“
През III в. пр. Хр. един друг народ разширява своите владения в Централна Европа и се разпростира на Балканите. Това се келтите (гали, галати). Техните царе, братята Брем и Болг завладяват Тракия и основават царство със столица Туле (дн. Тулово, Старозагорско). Според историческите сведения то просъществува близо 60 години. За келтите са характерни нордически и предимно протонордически типове – последните отнасяме към понтийската-келтска раса.
Към средата на II в. от Хр. всички тракийски земи на юг от Дунав попадат под римско владичество. За римляните са характерни както нордически, така и медитерански типове. Римските завоеватели тук обаче не са били многобройни, а повечето – не постоянно живеещи, така че те не оставят следи в българската народност. Както е известно, за техни наследници се считат гърците и други народности на Източната Римска империя, наричещи себе си ромеи.
През късноантичната епоха започва голямото движение на народи от север и изток, познато като Велико преселение на народите. Първият народ, който трайно се заселва през тази епоха в нашите земи, са готите. През IV в. вестготи-ариани, под водачеството на епископ Улфила се установяват в Северна България, в областта около античния град Никополис ад Иструм (до Велико Търново), като поданици на Източната Римска империя. Готите са германски народ, произхождащ от Швеция, която в миналото се е наричала Готия (Готланд). И днес на север от Балкана, от Търновско до Ботевградско живеят техните потомци, представители на типичната германска раса – високи хора с издължени румени лица, сини очи и светлоруси коси. До османското завоевание готите са съществували като отделна народност. За това научаваме от житието на видния български книжовник Григорий Цамблак, който е „из рода мизийских готах“. По-късно готите са се влели в общността на балканджиите.
По-късно, през V–VI в. според историческите сведения, на Балканите нахлуват многобройни славянски племена. Кои са всъщност тези славяни, доколко те са били многобройни, и дали са имали съществен дял в образуването на българския народ, това е твърде спорен въпрос, предвид големите спекулации със славянството, целящи подмяната на нашето тракийско и хунобългарско наследство. Ако т.нар. „славяни“ са едни от нашите прадеди, под това съвсем не бива да разбираме някаква безформена робска тълпа, както ги представят византийските летописци. Това е еднороден народ от германската раса, с определено собствено име словени, а не „славяни“, известно както от Централна Европа, така и от древния Новгород в Русия.
Ето така, от хилядолетия насам, Балканът е бил древна арийска земя, средище на древни арийски цивилизации. Това богато културно-историческо наследство ни задължава да пазим своята гордост и самочувствие и да не се подаваме на мимолетните модерни митове за тъмните балкански нрави. Непрекъснатите завоевателни вълни на неизвестни и загадъчни предисторически народи, последвани от известните на света траки, келти, римляни, готи и словени бележат предисторията на нашата българска народност. Всичко това предхожда последното велико завоевание, утвърдило господството на българите и поставило началото на новата българска държава.
Според общоизвестната официална теза, древните българи навлизат в последната си родина през VII в., но има исторически документи, които свидетелстват, че първите български заселвания започват още през IV–V в. От наследството на Първото българско царство се запазени достатъчно изображения на ранни български владетели и техни поданици, доказващи арийския им произход. Върху печатите на кан Тервел и кан Омуртаг ясно си личат издължените лица на двамата владетели с изразени европеидни черти и благородна осанка. Също така издължено и е лицето на Мадарския конник, за когото се счита, че е кан Исперих. Изразителни портрети на древни българи са изковани върху съдовете от прочутото българско съкровище от Над Сент Миклош (Унгария). На триумфалната сцена е изобразен ликуващ воин-конник (багатур), водещ пленник. Лицето на воина, макар и доста разширено, е с правилни арийски черти, докато на пленника има азиатски вид. На друга митологична сцена е изобразена огромна птица – божество, отнасящо човек (душата на покойник). Макар и в дребен план, в главата на човека е пресъздаден идеалният арийски профил – черепът е издължен назад, носът е прав и издължен, брадичката е заострена. Достоверна представа за расовия облик на нашите прадеди ни дават цветните рисунки от известната Манасиева хроника. Образът на кан Омуртаг не се различава особено от този на печата – лицето му е средно издължено с широко чело, носът е леко изпъкнал, косата е права и кестенява. Подобен е и ликът на неговия баща – кан Крум Страшни, но косата му е червена. Изразителен е и образът на българския атлет във византийския двор – лицето му е средно издължено, челото е широко, косата е кестенява и къдрава. Подобен расов облик имат и другите българи, изобразени там. Същите български образи срещаме и в Менология на император Василий. Всички тези исторически изображения недвусмислено свидетелстват за арийското потекло на древните българи. При това се вижда, че нашите хунобългарски прадеди са от келтската раса.
Съвсем друго обаче е мнението на академичните антрополози – и до днес те упорито твърдят, че „прабългарите“ били някаква смесица между европеиди и монголоиди – т.нар. туранска раса. Такива белези според тях имали черепите от погребенията от Плиска и Девня. Като доказателство за приемствеността с т.нар. „турански българи“ те посочват слабо изразените монголоидни примеси сред българското население в Североизточна България, в Софийско и в долината на Струма. Те уж били наследени от древните българи, заселили се по тези места. Има ли нещо вярно във всичко това?

Монголоиди ли са древните българи?

Определено разбиране по този въпрос изказва Методи Попов. Той с голяма неохота възприема тюркската теза, но все пак категорично подчертава ниската срещаемост на монголоидните примеси сред нашия народ. „Но аз искам да установя тука една научна истина, че редки антропологически данни са запазени и то в някои само места на нашето отечество, които могат да ни напомнят физически за прабългарското племе.“ По отношение на черепите от ранните български погребения той не се наема категорично да определи расовата им принадлежност, с което, макар и некатегорично, не допуска тюркската теза в българската антропология.
Ниската срещаемост на монголоидните белези сред съвременните българи Методи Попов обяснява, като се придържа към утвърдилата се по негово време славянско-тюркска теория. Все едно „прабългарите“ били една „немногобройна завоевателна дружина“, която се е разтворила сред славянското мнозинство. Редица независими български народоизследователи като Димитър Съсълов и Петър Добрев обаче доказаха, че древните българи не са били малцинство, а значително мнозинство, образувало гръбнака на българския народ. В подкрепа на това достатъчно е да посочим две убедителни исторически свидетелства. „В Мизия, Тракия и Македония само българи живеят“ (Равенски космограф, V в.) Хазарският каган Йосиф пише за българите-оногундури (аспаруховите българи), че били многоброен народ, „по-многоброен от пясъка в морето.“
Сами по себе си тези документи са достатъчно доказателство за живата приемственост между древните и съвременните българи. Те обезсмислят невярната представа за малобройността на аспаруховите българи, както и мита за тяхната монголоидност. След като нашите прадеди са били многобройни, и ние до голяма степен сме наследили техните расови белези, следователно те не са били монголоиди. И ако все пак има някакви монголоидни примеси сред съвременното българско население, неуместно е да се твърди, че те задължително са наследени от древните българи. Много след кан Исперих в нашите земи са навлизали нашественици от тюркско-монголски произход – печенеги, узи, кумани, татари, носители на въпросните монголоидни белези. Някои от тях се останали по българските земи – както в Североизточна България, така и в Софийско и в Северна Македония. Последните две области обаче са доста отдалечени от Битолското поле, където по исторически сведения се заселват българите на Кубер, по-малкият брат на кан Исперих. Така че монголоидните примеси, установени в Шоплука и в Пиринския край, не изглежда да са донесени от куберовите българи.
Расовата истина за нашите прадеди поне малко разчупва закостенялата академична теза за туранския им произход. Погребаните при с. Кюлевча (близо до Мадара) български конници имат чисто европеидни белези – според Петър Боев въпросните находки са от северноирански расов тип, който е нордически. От чиста нордическа раса е и един от черепите от Девня. Боев обяснява произхода на този расов тип с навлизането на алански племена в състава на ранната българска народност. На друго място той споменава още, че понтийският расов тип, характерен за завареното население по нашите земи, бил донесен също и от древните българи. Произходът на този расов тип той обяснява със смесването на нордическата раса на славяните с преобладаващата сред траките медитеранска раса. Като понтийска обаче е определена и расата на погребаните в Таримската котловина мумии, на хора от сроден с българите народ, за което свидетелства добре запазеното им облекло. Появата на тази раса в една толкова отдалечена област в Централна Азия очевидно не може да се обясни с подобни нордически-медитерански смешения.
Признанието за наличието на чисти арийци сред древните ни български прадеди е една добра, но не и достатъчна стъпка във вярната посока. Какви са тогава останалите „монголоиди“? Тезата за тюркския-турански произход на древните българи дълбоко разстройва нашето народностно съзнание. Да вярваме, че някакви азиатски бастарди са основали нашия род и царство, това противоречи не само на нашата расова същност, но и на здравия разум и природните закони изобщо.
Бастардът не може да бъде творец на каквато и да било устойчива държавност – той е неустойчива определеност и асоциално същество, в неговата кръв цари хаос. Показателен пример за това са краткотрайните държавни образувания на тюрките през Средновековието. Неумолимата расова истина показва, че расовото смешение тласка цивилизациите към гибел, а всички световни цивилизации и култури са сътворени от арийската раса. Само в редки случаи от смешението може да се получи доброкачествена раса. Показателен пример за това са японците, произхождащи от смешението на белите хуни, родствени с българите, с китайски племена. Но формирането на японския народ като устойчива раса е преминало през суров подбор, протекъл в условията на многовековна географска изолация. Нещо, което не би могло да се осъществи в родината на тюрките – Централна Азия.
Не, каквито и аргументи да изтъкват в полза на монголските смешения при нашите прадеди, тук има нещо сбъркано. Или изследваните погребения не са български, или методиката на расовата диагностика е погрешна (а може би умишлено преиначена).
В полза на първото съмнение трябва да припомним, че в нашите земи са навлизали и истински тюркски племена, с изявени монголоидни белези. По време на византийското владичество за близо сто години днешна Северна България е била владение на печенегите, така че през този период те трябва да са оставили някакви погребения и културни следи. Такива например са каменните баби, открити край Шумен. Очебийно е също така, че скелетите при Девня са погребани във формата на кръг, което не е характерно за древните българи – те са погребвали покойниците си в направление север-юг.
По втория въпрос е необходимо да изясним критериите за монголоидност. При чистата монголоидна раса черепът е късоглав, с изпъкнали скули, лицето е плоско като дъска, като очните кухини са плитки, а чипият и плосък нос едвам изпъква над равнината на лицето. Главно за тази раса е характерна монголската гънка, наречена епикантус – разположена във вътрешния очен ъгъл и придаваща дръпната форма на очите, пословична за източните народи. Като най-характерни белези, изявяващи се при монголските смешения, нашите антрополози посочват монголската гънка и изпъкналите скули. Монголската гънка може да се наблюдава само при живи хора и като расово диагностичен белег много рядко се среща сред българското население. Затова пък, умерено изпъкналите скулови кости са характерно явление както при раннобългарските черепи, така и сред голяма част от съвременните българи, без задължително това да е свързано с монголоидни примеси. Какво е обяснението за това?
В раздела за расите ние изяснихме, че изпъкналите скули са характерни не само за монголоидната раса и нейните бастардни производни – алпийска и източнобалтийска, но също така и за протонордическата раса, която е несмесена разновидност на арийската раса. Именно в тази древна раса, почти не фигурираща в официалната класификация, е ключът към разобличаването на твърденията за монголските смешения – най-малкото, защото нашето расово съзнание ни задължава да потърсим истината за расовия си облик първо в разновидностите на нашата арийска раса. На протонордическата раса отговарят по своите параметри еднородните средноглави серии от Девня, Плиска и Градешница, последната от които е с доказана принадлежност към същата раса. Към това раннобългарско население трябва да се отнесе произходът на спорните „груби кроманьоидни расови типове и северни расови типове“, приписвани на славяните. От друга страна, по формата на черепа и цвета на косите и очите, на нея съответствува описаният в антропологията понтийски расов тип, за който Петър Боев предпазливо (за онова време) споменава, че той бил донесен и от древните българи. Обеденаре пък, макар и враждебно настроен към българите, все пак признава, че в Балкана, Тракия и Родопите живеят „побългарени гало-келти.“ По тези предварителни заключения ние намираме, че въпросната понтийска или келтска раса на древните българи е всъщност протонордическата-атлантска раса. От нея са повечето раннобългарски черепи, тенденциозно определени като монголоидни. Разбира се, това предстои да бъде потвърдено от независими специализирани изследвания, които във всички случаи ще разбият мита за монголските смешения на нашите прадеди.
Нека за последно да изясним защо намираме своето основание в атлантската раса? Както подчертахме в началото на нашата книга, науката е идеология. В днешно време в големите европейски страни все повече се разраства едно модерно патриотично движение известно като Новите Десни. В расовата идеология на това движение се затвърждава универсалистката теория, че само нордическата раса е чистата арийска раса, а всички други европеидни раси са нейни бастардни производни. Ако приемем въпросната теория, трябва да признаем, че древните българи са били някакъв смесен народ, както гласи и провалената тюркска теза. Това отново би ни създало комплекс за малоценност и нихилистично отношение към създателите на нашата велика цивилизация. А също така, това отново би поставило нас, българите, в задния двор на Европа – все едно, че сме някакви тъмни субекти и примитиви. Ние обаче имаме достатъчно доказателства, че расата на хунобългарите не е бастардна и долнокачествена:
1. Хунобългарската раса не е бастардна, защото е представена от еднородни средноглави серии. В противен случай в тези серии щяха да бъдат налице съществени метрични отклонения от средните. Тази съществена особеност е направила силно впечатление на Димитър Съсълов: „На какво се дължи това необикновено еднообразие на старите българи от Плиска – дали на случайността, че поради малкото изследвани черепи не е попаднал между тях нито един дългоглав и твърде малко късоглави, или пък се дължи на особено чист произход?“
2. Хунобългарската раса е господарска и творческа. Има достатъчно исторически свидетелства за високите организаторски способности на древните българи, както и за постиженията им в областите на технологиите, военното дело и познанието.
Въпреки нецялостните антропологически факти, подкрепящи нашата теза, както и поради съмнителната достоверност на българските антропологически изследвания, нашите общи расологически познания ни дават основание да определим расата на хунобългарите като протонордическа или понтийска. Това е единствената чиста разновидност на арийската раса, която е средноглава. При това морфологически е най-близка до нордическата, повече, отколкото протомедитеранската.
Във всички случаи ние, българите, не бива да възприемаме чуждите расови теории, а сме длъжни да развием своя, която най-точно отговаря на нашата биокултурна същност. Уверен съм, че бъдещите изследвания ще дадат по-точни отговори на поставените въпроси.

Мястото ни в арийското родословие

Самоличността на нашия народ може да бъде изяснена само тогава, когато се определи мястото му в родословието на арийската раса. Има основни арийски народности, добре познати на историята, които са били съставени от десетки до стотици племена: индо-иранци, трако-пеласги, келто-кимери, германи и балто-словени. Все с някои от тези народности е свързано и нашето родословие, а не сме нещо отделно и изключително – едва ли не паднали от космоса, както ни изкарват някои декадентски изследователи. Въоръжени с познания за расите, подкрепени с исторически факти, ние уверено можем да пристъпим към изясняването на нашето място в родословното дърво на арийските народи. Познатите ни днес индоевропейски народи водят началото си от два пранарода – кимери и арии. Кимерите са от атлантската-келтска раса и са говорили келтски език, който има известно сходство с езиците на атлантските народи. Също така те са практикували някои обичаи и умения, свързани с черепа – изкуствени деформации и трепанации, свойствени за атлантските народи. Следи от кимерийската държавна традиция, като система от звания, са открити в такива древни цивилизации като Шумер и протоиндийската цивилизация, също и в Югоизточна Азия. Това наследство предхожда завоеванието на индо-иранските народи (ариите) по тези земи и е доказателство за миналото могъщество на кимерийската цивилизация. Възходът на тази цивилизация продължава и в началото на второто хилядолетие пр. Хр., когато кимерите се умножават и завладяват много земи. От техните клонове произлизат няколко народа. По сигурни исторически сведения това са келтите – на запад, и масагетите, хуните (хунори) и древните българи (болгари, болги) – на изток. Някои хунорски племена достигат и до Тихия океан. За общото ни родословие с келтите свидетелстват също и множество думи от келто-кимерийски произход в древния и съвременния български език и много общи народностни традиции.

Ариите са прадедите на индоиранските народи, също и на други основни индоевропейски народи – траки, балти и словени от по-късната нордическа-германска раса. Тяхно наследство са древният санскритски език, ведическата култура и собствената им държавна традиция. От тяхното родословие произхождат и германите, също типични представители на нордическата раса. През средата на II хил. пр. Хр. народите от коляното на ариите завладяват голяма част от Азия – от Мала Азия до Индия и Централна Азия. Изглежда това е била митичната империя на Цар Рама, с легендарните ѝ седем столици. От ариите основно произхождат по-старите жители на нашите земи – траките. Сред тях е преобладавала германската раса, а езикът им е най-близък до езиците на балтийските народи – латвийци, литовци и прусаци. Ведическата традиция също е запазена в преданията на родопските българи, потомци на траките – записани в сборника „Веда Словена“. Същевременно сред траките е била разпространена и характерната за древните българи келтска раса, която е близка или същата с атлантската раса. При древните българи пък е преобладавала келтската раса, но са се срещали и племена от германската раса, чиито черепи нашите антрополози не са могли да издокарат като монголоидни. Техният произход правилно е определен като северноирански. Така, от гледна точка на расологията, ние потвърждаваме тезата на Ганчо Ценов, че траки и българи поначало са били сродни народи.
Находките от ранните български погребения свидетелстват в подкрепа на нашето схващане за произхода на българския народ. В основата си, ние, българите, произхождаме от кимерите-болги, към които са се присъединили индо-иранците (арии). Съответно иранският език се е наслоил над основния келто-кимерийски и така се е получил съвременният български език. От имената на тези два народа – болги и арии, произхожда нашето народностно име, което с гордост носим: БЪЛГАРИ – БОЛГ-АРИИ

За расовото наследство – с достойнство и реализъм

Смесен народ ли сме ние, българите? По този въпрос се водят ожесточени спорове от времето след края на Първата световна война насам, когато погражданени полуграмотни „интелигенти“ разпространиха баснята, че българите много сме се смесили, защото „тук всеки си е хвърлял семето“. И днес тази зловредна и нихилистична басня е в устата на лумпените по кварталните кръчми. Това обаче изобщо не минава през ума на читавите българи, израстнали в здравословната патриархална среда на родното село. Хората, които знаят своя род и език. И племе. Зловредният мит за неарийския произход на българите се създава още през ХIХ в. от някои недоброжелателно настроени към нас антрополози като Бедо, Обеденаре и Питард, въз основа на повърхностни наблюдения и тенденциозни заключения. Първите двама даже възхваляват „благородните“ и „творчески“ качества на нашите съседи – сърби, гърци и власи, в ущърб на нас, българите. В това отношение ние сме длъжни да зачетем големите заслуги на Стефан Ватев към българския народ за изясняването на неговата расова самоличност. Със своето мащабно антропологическо изследване той опроверга невярните представи за тъмния расов облик на българите и даже доказа обратното – че сред нас българите в най-голяма степен преобладава нордическата раса в сравнение с другите балкански народи.
За съжаление и уважаваният от нас български расолог Кирил Христов възприема пресилената представа за смесения произход на нашия народ. Още от младите си години като лична драма той изживява впечатленията си от разнородния расов облик на своите сънародници по своите лични наблюдения. Тези негови впечатления все повече се засилват след завръщането му от Германия, една сравнително еднородна в расово отношение страна. Търсейки обяснение на трагичната ни народностна съдба, той развива тезата, че сред населението на Балканите в течение на хилядолетията са се натрупвали многократни расови смешения, донесени от безбройни нашественици и завоеватели. Забелязвайки значителното преобладаване на късоглавите черепи в планинските земи на Западните Балкани, той заключава: „Изменението на формата на черепа дори в най-отстранените периферни провинции на Турската империя, например в Босна и Херцеговина, ни показва, докъде е достигнала азиатската кръв.“
През османското владичество нашите предци, затворени в патриархалните си общности, успяват да съхранят своята народност и расова чистота. И все пак бастарди има сред нас – това е неумолимата истина, пред която не бива да си затваряме очите, без, разбира се, пораженски да я преувеличаваме. Точно затова ние дълбоко оценяваме творчеството на Кирил Христов, в което по най-изразителен начин будният български мислител изобличава бастарда и бастардизацията като непосредствена заплаха за съществуването на бялата раса. С кристална яснота той изяснява деструктивната роля на бастарда в обществено-политическия живот като най-опасния враг за народностния организъм: „Нам би станали ясни всички недъзи и бедствия на българския народ, ако еднаж завинаги се примирим с факта, че животът на нацията е обременен от голям брой бастарди, които се навират нахално във всяка работа, за да я похабят, като внесат в нея не само неумение, но и познатата на науката безхарактерност на тия чеда на противоестествените смешения… За да се получат такива резултати, не е необходимо целият народ да представлява расов хаос. Достатъчно е само една негова част да е богата с безнадеждно бастардни елементи: тия, чрез своята най-характерна черта, чудесно изследвана от науката – именно нахалността – ще се наврят навред и ще отровят целия организъм“.

Българските племена

Какъв е българинът? Задавайки си този обобщителен въпрос, посредствените хора отговарят, че ние, българите сме били такива или онакива, най-често в отрицателен смисъл. За расовомислещия човек въпросът не стои по този начин. Няма българин изобщо, има българи и българи, поради съществената причина, че българската народностна общност представлява едно многообразно цяло, със своята племенна и социална структура. Но какво знаем ние, модерните хора, за племето и неговата расова същност?
Поради своята откъснатост от живота, академичната наука не оценява значението на племето в структурирането на народността и расата. По тази причина от край време платените историци се мъчат да ни убедят, че още след приемането на християнството българските племена ей-така са се слели в една българска народност и изобщо не са останали следи от тях. Нищо подобно! Докато народността се изявява в общия език и култура, то племето има изключително расово съдържание. Ако народът се оприличи с цял един организъм, то племето е като клетката – то е основната самовъзпроизвеждаща се и самоуправляваща се единица. Един народ може да се разпростре върху огромна територия, но основните племена остават ограничени общности, обитаващи ограничени области. По тази причина именно племето е основната структурна единица на расата, тъй като в него се осъществява расовият подбор. Поради своята ограниченост, в него най-успешно се провежда контролът над чуждите примеси. Допреди модерната епоха, съгласно племенното право, отделните племена са се възпроизвеждали вътре в себе си и не е било прието да се смесват с други племена. При това положение, ако някое племе замърси кръвта си при расово смешение, то отровената кръв не може да зарази целия народностен организъм. За ограничаването на смешенията между племената спомагат още културните и езикови различия между тях. Всяко племе говори на своето племенно наречие и има характерна носия, песни, танци и обичаи – всички те са волеизява на неговата расова самоличност.
Съгласно тези основни природни закони, българската народностна общност е запазила своята племенна структура в течение на векове, включително до новата ни история, до първата половина на ХХ век. Разбира се, вече не става дума за старите племена, известни от времето на основаването на Дунавска България – хунобългарските оногури, оногундури, утигури и кутригури и считаните за „славянски“ северяни, овечани, смоляни, сагудати и др. От всички стари български племена само две са съхранили до днес началните си имена: това са бърсяците – березити във Вардарска Македония и ергне в Родопите, потомците на тракийското племе агриани. В по-ново време са възникнали нови племенни общности, известни под нови имена, но запазили генетическата си приемственост с изходните български племена. За Североизточна България това са добруджанците, капанците, хърцоите и др. Заедно с населението на Средна Северна България те минават под общото название северняци. Към тази категория спадат и балканджиите, живеещи както по Балкана, така и пръснати повсеместно в равнината. Северозападна България вече е „друга България“, както обичат да казват хората – в този край живеят така наречените торлаци. Други български племенни общности, най-общо казано, са шопите, тракийците, родопчаните и македонците.
В продължение на векове българските племенни общности са се възпроизвеждали вътре в себе си и така всяка от тях е съхранила своя еднороден расов облик. Доказателство за това намираме в картата на черепните индекси на българите, изготвена в началото на ХХ в. от Стефан Ватев, по данни от неговото мащабно антропологическо изследване върху българския народ. В нея е отразено разпределението на преобладаващите класове по черепната дължина сред българското население от всички български земи. По този основен критерий се вижда, че в Северна България преобладава средноглавата форма на черепа. Изключение правят някои околии, с предимно кръглоглаво население – Разградска, Търновска, Тетевенска, Ботевградска, Ломска и Берковска. От другата страна на Балкана, в долината на р. Марица, се оформя една област на изключително дългоглаво население, което на изток – към Бургаско и Странджа, слабо се изменя към поддългоглаво (между дългоглаво и средноглаво). В Софийско и Краището положението е неопределяемо, поради голямото колебание в индексите. Нееднозначно е разпределението на индексните класове и в Македония. На изток от р. Вардар до Пиринска Македония населението е от средноглаво до поддългоглаво. В Егейска Македония се очертава една област на дългоглаво население. В най-западната част на Македония, към Битоля и Дебър, преобладава типично късоглаво, даже подкъсоглаво население.
От прегледа на областите на преобладаващите черепни форми се вижда, че те съвпадат с разпространението на основните български племенни общности. Това доказва расовата същност на племето, както и факта, че българската народност не представлява някаква безформена човешка маса. Расовата характеристика на българските племена обаче свидетелствува и за тяхната естествена неравностойност. При повечето от тях е запазена характерната издължена форма на арийския череп, но при някои от тях има и съществени отклонения. Това, разбира се, са средностатистически данни, но те обясняват защо българите от средищните области не признават някои общности за български. При това въпросните отклонения в метричните показатели не се дължат изключително на откритото географско положение на съответните области, което би могло да благоприятства бастардизацията. Напротив, изразено огнище на дългоглава раса е установено в Тракия – най-големият кръстопът на Балканите, където са се пресичали пътищата на всякакви нашественици и завоеватели. Този факт показва, че географията не е достатъчно условие за бастардизацията и по този начин убедително разбива мита за смешението на българския народ поради кръстопътното положение на нашата родна земя.
Въпреки специфичните различия, във всички български племена тече българска кръв и присъства здравият български дух. Например, в пословично противоречивите характери на балканджията и хърцоина, съжителствуващи в нашия Русенски край, ние откриваме изконните български добродетели.
Само така, осъзнавайки племенната си самоличност като естествена даденост, ние ще изпълним със съдържание нашето народностно съзнание и ще преодолеем антибългарските доктрини, представящи нашия народ като сбирщина от различни „нации“. Българската народностна общност винаги е била и ще бъде една съвкупност от сродни племена, единни като сноп стрели, съгласно Завета на великия кан Кубрат.

В търсене на расовото ядро

Като съзнаваме особеностите на отделните български племенни общности, ние вече можем да пристъпим към изясняването на основния български расов тип, преобладаващ в облика на тези общности. Този въпрос обстойно е разгледан в расологичните работи на Димитър Съсълов, публикувани в книгата „Неизменният антропологичен облик на българите“. Но нека отново да направим някои обобщения. В споменатото по-горе изследване д-р Ст. Ватев заключава, че сред българите в най-голяма степен преобладава нордическата раса в сравнение с другите балкански народи (като нордически следва да разбираме белезите на нордическата и протонордическата раса, взети заедно). Основавайки се на това изследване, Методи Попов също развива схващането за широката нордическа основа, върху която се е формирал българският народ. В друга посока насочва търсенията си народоизследователят Димитър Съсълов. В критиката си срещу Методи Попов той отрича значението на нордическата раса за формирането на българската народност, като в своето собствено изследване установява, че изходната раса на българите е средноглава. От такава, при това чиста раса, са черепите от раннобългарските погребения при Плиска, Девня и Велики Болгар (Волжка България). Сравнявайки техните показатели с тези на съвременните българи – от изследването на Ватев, Съсълов заключава, че „днешните българи твърде малко или никак не се различават от своите славни и велики прадеди – испериховите българи. Че различията се състоят главно в по-голямото разнообразие, което днешните българи показват помежду си и което, заедно с някои външни белези, – като цвят на кожата, на косите и на очите – възможно е да се дължи и на славянски примес, който обаче, не изглежда да е бил преобладаващ.“ Ние напълно поддържаме схващането на Димитър Съсълов за изходната раса на българите, като уточняваме, че става дума за протонордическата-келтска раса. Но за нея неведнъж пояснихме, че е разновидност на нордическата раса, така че неуместно е противопоставянето на тези две расови разновидности.
Неизвестен автор също доказва еднородния произход на българския народ в работата „Расовият облик на българите“. Срещу нелепата басня за смесеното ни потекло той привежда множество факти, доказващи нейната несъстоятелност. Със силен структуралистки усет той подрежда статистическите данни за различни антропометрични и качествени признаци, извлечени от всички публикувани до момента антропологически изследвание върху българите. Така той доказва, че ние, българите, сме един генетически изравнен народ в сравнение с големите европейски народи – противно на схващането на Кирил Христов. Сред българите от Царство България и Македония преобладава средният ръст, кестенявата коса и кафявите очи. Този расов тип авторът определя като древнобългарски, ръководейки се от схващането на Съсълов за произхода на българите – че у нас преобладава хунорската наследственост, а славянската е слабо застъпена. При количественото разпределение на цвета на очите по вариационна крива, освен големия максимум на кафявите очи, налице е и по-слабоизразеният максимум на сините очи, което авторът приема за наследство от славяните. Ние обаче не приемаме подобно тълкувание на произхода на този признак, тъй като сред древните българи също са били разпространени синеоките нордически типове.
Ние изказваме принципното си съгласие с възгледите на Димитър Съсълов, но нашата мъдрост ни повелява да не възхваляваме единствено расовата разновидност на древните българи за сметка на разновидностите, наследени от други арийски народи; да не противопоставяме келтската раса на германската и протосредиземноморската. За нас са ценни и трите разновидности, както и съчетанията между тях. Тези три благородни разновидности представляват един богат генофонд, определящ неизчерпаемия духовно-творчески потенциал на българския народ.

Родовият закон

Запитвате ли се, любезни читатели, защо ние, българите, сме най-нордическият, т.е. най-арийският народ на Балканите? Това в никакъв случай не е пасивно стечение на съдбата, а резултат от усилията на много поколения за осъществяването на рода, при спазването на онези хилядолетни житейски правила, които наричаме родов закон. А изчерпателният отговор за доброто ни расово наследство се съдържа в българския народностен мироглед.
На всички ни е известно, че през цялата си история българинът никога не е ламтял за чужди земи и население за разлика от алчните си балкански съседи. Замисля ли се някой върху дълбокия расов смисъл на тази въздържателна стратегия? Напълно понятно е това, като обърнем внимание, че истинският българин има съзнание за раса – той признава за българин само онзи, който е от български род и не приема в своята общност чужденците, изявяващи българско съзнание; нито пък хората от някои български общности, за които има съмнение, че не са от чиста българска кръв. Противно на това, съседите ни свеждат критерия за народност само до съзнанието – който има тяхното народностно съзнание, значи е един от тях. Водени от това си разбиране, те непрекъснато са се стремели да откъсват български земи и да асимилират българско население. Но поради липсата на расово съзнание, гърците, сърбите, турците и румънците са приели в себе си много расови смешения, които са понижили расовите им качества. Доказателство за това са победите ни над тях през войните за освобождението и обединението на България. Така че смешно е дето някои приказват, че видите ли, сърбите и гърците били големи националисти, а ние не сме били. Нашият национализъм е расов и духовен, а техният е повърхностен, асимилаторски и шовинистически.