DIALECTICS OF CIVILIZATION

Under the term „Dialectics of civilization“ the author traces historical development of (Proto-) Indo-Europeans in the light of some basic topics of the ancient Bulgarian view of life. Statements stand on various reconstructions of beliefs and social structure of ancient Bulgarians.

По силата на расовите си заложби всеки един народ осъществява себе си като се умножава и завоюва пространство, създава държава и култура, и цивилизация като цяло. Цивилизацията е едно метафизическо понятие, производно на латинската дума „civilis“ – „гражданин“. То обединява понятията за държавност и култура като непреходно творение на нацията и изява на нейната етнокултурна самоличност. В живия български език има едно обобщително понятие, с което свързваме представата си за българската цивилизация и всичко друго, свързано с нея – история, държавност, народна вяра и култура, с една дума – българщината.

ЕЛИТ И ИДЕОЛОГИЯ

В разделa, посветен на учението за трите същности ние разгледахме въпроса за упадъка на човешкото общество в хода на историческия кръговрат. Без да изпадаме във фатализъм, ние убедително доказахме, че причината за тази нерадостна съдба е дегенерацията на човешката раса, водеща до нарушаване на нейната метафизическа хармония. Открит остава, обаче, въпросът за структурата и движещите сили на цивилизацията и за проявленията на упадъка в нейния елит и идеология. За да навлезем в същността на този съдбовен житейски въпрос, необходимо е да обърнем поглед към първоосновата на човешкото битие – биологията. Мнозина мислители, потънали в уюта на цивилизацията, живеят в измисления свят на самоцелния хуманизъм, забравяйки, че и те са деца на природата и че човешката природа също е подчинена на основния природен принцип: целесъобразността. Да вземем за пример която и да е животинка в този тъй многообразен животински свят на родната планета Земя. Всеки вид има вродена биологическа програма, способствуваща за пълноценното му биологическо осъществяване. Известно е, че тази програма е съставена от сложни поведенчески реакции, наречени инстинкти. Те определят поведението на животното при търсене на храна, защита от врагове, привличане на брачния партньор и отглеждане на малките. Всяко едно отклонение от нормалното поведение намалява преживяемостта на индивида и размножителния му потенциал. Като показателен пример за това може да изтъкнем брачното поведение при птиците. Една дори незначителна промяна в брачния танц или в песента на самеца може да му попречи да си намери самка и, в крайна сметка, да продължи вида. При човека нещата са далеч по-сложни, но и в човешкото поведение в пълна степен важи принципът на биологическата целесъобразност. Всяка раса си има своя биологическа програма, свой нравствен закон – на санскритски дхарма, изкристализиращи в идеологията на расата. Коя е идеологията на нашата раса? Коя е нашата истина? Дълъг е пътят до отговора на тези въпроси, но достатъчно е само си ги зададем, за да осъзнаем смисъла на съществуването, извисени над обърканата плетеница на „общочовешките“ идеологии. Това е основният въпрос, върху който са размишлявали древните мъдреци, търсейки пътища за своите народи в незримото. Историята познава културни народи, създатели на високоразвити цивилизации, които въпреки високите си познания са се отклонявали от природните закони и са преживявали разруха и упадък. От своя страна те са били покорявани от други народи, които не са били кой знае колко просветени, но са знаели най-важното в живота, потребно в борбата за господство – своето отечество, своите богове, праотци и херои, своя род, език и закон. Те са били силни и издържливи, защото са живяли просто и без излишен разкош в суровите гори и планини, постоянно закалявани от природните стихии. С една дума – варварите. Следователно добрата идеология не зависи от обема и равнището на знанията – тя е тази, която способствува за пълноценното биологическо осъществяване на расата. И ако днес идеологиите са много, а светът е в безпътица, то това е така, защото повечето от тези идеологии са чужди на биологическата програма на нашата раса. Причината за това е, че разните прехвалени философи и обществени деятели нямат биологическа култура и са изградили своите несъстоятелни учения върху разни второстепенни неща, като обществени отношения, технически прогрес, заобикаляйки тяхната първопричина, биологическото основание на човека – расата. Както забелязва руският мислител Владимир Авдеев: „Комунистическите и либерално-демократическите доктрини са предлагали и предлагат да подобрят човека чрез подобряване на неговата жизнена среда, чрез образовението, хуманизма на обществените отношения и тъй-нататък. Напротив, ние искаме да предложим подобряване на жизнената среда на човека чрез подобряване на неговата генетика.“ Следвайки този път на разсъждения, Авдеев замисля една принципно нова идеология, на качествено по-високо равнище от останалите – генетическия социализъм. Ето така биологическият подход в сферата на идеологията напълно обезсмисля глупавите спорове между комунисти и демократи, които ангажираха общественото внимание по време на така наречените „промени“. Преди повече от 70 години руският мислител Валериан Муравьов създава стратегическа теория за овладяване на времето, основана на следния йерархически модел:
Генетика;
Политика;
Сфера на материалнопо производство.
Съзнателно или не, по този начин той възпроизвежда идеята за трифункционалната обществена структура на арийското общество:
Духовенство;
Войнство;
Черноработничество.
Така Муравьов достига до знаменателното прозрение, че генетиката е стратегическа наука и следва да бъде достояние на елита, т.е. на жреческото съсловие. Развивайки идеите на Муравьов, Авдеев заключава, че времето е субективна величина – при човека тя е функция на расата, на генетиката и протича по различен начин при различните раси. Посредством познанията по генетика, жреческите елити владеят ключа към осъществяването на своите раси, а оттам и към овладяването на времето. Схващането за времето като функция на расата има дълбоко основание в арийския мироглед. Древноиндийското учение за епохите разглежда историческото развитие на човечеството като явление, заложено в човешките раси, във вътрешните сили на обществото, а не някъде навън, например в зодиака. Затова толкова последователно ние се придържаме към това учение и развиваме идеята за подялба на историята въз основа на господстващите елити, а не на средствата за производство, както е според историческия материализъм. Елитът е мозъкът на нацията, той кове нейната идеология и стратегия, докато производството е на трето място в йерархията на средствата за овладяване на времето. Все пак господстващият днес исторически материализъм определя историческите епохи според вида на използваните оръдия на труда. Така се очертават четири основни епохи (векове): каменна, каменно-медна, бронзова и желязна. Наистина и тази подялба на историята има своето основание и е много полезна в археологията. Тези два принципно различни подхода осветляват две явно противоречащи си страни от човешкото битие: елита и технологията. Колкото повече се усъвършенствуват техническите средства, толкова повече спада качеството на господствуващите раси и равнището на управляващите ги елити. Така например по отношение на средствата за производство първата епоха се определя като каменна, но според древните учения тя е Златният век – епохата на най-благородната раса и най-справедливото общество. Кое от тези две определения е по-достоверно? Това е най-големият парадокс на световната история – все едно по-високите технологии обезсмислят необходимостта от високообразован елит с цялостни познания върху природните закони. „Първите десетилетия на автоматизацията създадоха един несметен обществен продукт, който създава „консумизъм“ и който прави управлението „лесна и приятна работа“ твърди Владимир Свинтила. Възползвайки се от това, идеолозите на глобализацията непрекъснато ни внушават, че вече е свършило времето на идеологиите, че имало нужда от технократи, т.е. от безидеологични управници. Нищо подобно! Като безусловна историческа необходимост въпросът за идеологията винаги е бил и ще бъде актуален. Както и технологическото развитие на една страна винаги зависи от волята на нейните управници за свобода и независимост. Показателен пример за това е и положението в посткомунистическа България. С безотговорното си управление либерално-болшевишките управници разсипаха натрупаните научно-технически и производствени ресурси в стратегическите отрасли на националното стопанство. Не че преди сме имали истински национално отговорни правителства, включително и преди Девети… Ако нямаме воля за национален елит, ако не мислим стратегически, стратегията ще я прави някой друг, а ние само ще цъкаме с език пред трагичната демографска статистика, и ще ругаем омразните политици, без да проумяваме, че те са само второразредни изпълнители на волята на световните елити. Иначе просто ей така ние българите ще изчезнем като народ с богато културно-историческо наследство. Наистина жалко би било това за великата цивилизация на Болг и Авитохол. Време е най-после да намерим основание в нашия златен век, в изначалните принципи на нашия елит и идеология.

НАРОДНОСТНОТО УЧЕНИЕ

Има всякакви учения и идеологии – религиозни, философски, езотерически, политически. Във всяко едно от тях се съдържат някакви житейски истини и се изказва някаква идея за спасение, свързана с определена страна на живота – управлението, нравствеността, разума. Всяко едно учение води началото си от личността на своя основател – пророк, философ или просто някакъв побъркан авантюрист. Повечето учения, известни в съвременността, отразяват възгледите на своите основатели, техните представи за добро и справедливост и съобразно тях са развивани във времето. Тях ние наричаме частни учения. Колкото и задълбочени познания да придобие един мъдрец, сам по себе си той не може да познае цялата истина за своя народ и да даде цялостна идея за неговото историческо осъществяване. Защото той е само част от цялото. А цялото – това е народностната общност, народ със своята йерархическа структура във вертикален и хоризонтален план, и във времето. Следователно цялостното учение на народностната общност произтича от самата общност. То е дело на нейния елит, на жреческото съсловие. Ще рече на всички духовно издигнати чеда на народа от всички поколения. То съдържа всички най-ценни житейски познания, придобити през историческия път на общността, предавани през поколенията. Това е народностното (органическото) учение (идеология), учението на народностния организъм, както ние го наричаме. То е всичко, то е Дао, то е пътят, начертан от прадедите, който неизменно трябва да се следва, защото всяко отклонение от него води до упадък и гибел. И учението за Дао, което се смята за основано от Лао Дзъ, също е едно такова народностно учение, наследство от неговия народ – хунорите, родствени с българите (има сведения, че истинското име на Лао Дзъ е било Боян, а също така той е носил знаме с конска опашка, знамето на древните българи). Народностното учение е цялостно и всеобхватно. За разлика от частните учения, отнасящи се до една или друга област на живота, то обхваща в едно познанията във всички области на живота – държавност, право, стопанство, военно дело, естествени науки, духовност. В далечното минало, когато са господствували духовните цивилизации, управляващите в тях жречески касти са развивали всички науки като цялостни системи на познанието. Не защото тогавашните научно-технически познания са били на много ниско равнище, както самоуверено твърдят марксистките учени. Древните жреци са се стремили да придобият познание за цялото, а разпокъсването на познанията в отделни науки и научни дисциплини води до невежество и безсилие. Жертви на това невежество са и титлуваните теоретици-марксисти, които си позволяват да дават оценка за познанията на древните жречески касти. Макар че произтича от цялата народностна общност, народностното учение също се свързва с представата за основателя, подобно на частните учения. То се осмисля като дело на праотеца, като негово свещено наследство. Така Законите на Ману са отнесени към Ману, прародителят на хората според индийската митология. А руните и свързаното с тях учение се смятат за дело на Один (Вотан), богът-праотец в германската митология. Народностното учение не търпи индивидуализъм. За разлика от антична Гърция и буржоазна Европа, където са се развивали всякакви частни учения и философски школи, в духовната цивилизация е в сила само едно народностно учение, изпитано и доказано през хилядолетията. Всеки принос към него в повечето случаи си остава анонимен, отнесен към святата личност на праотеца – първоучител. Но също така народностното учение не робува на частните възгледи на един основател – то се основава единствено на природните закони и се развива съобразно житейските потребности на народностната общност, съгласно принципа на биологическата целесъобразност. Народностното учение се покрива с представата за езичеството. Самото понятие „езичество“ всъщност означава народностна вяра и народностен мироглед в по-цялостен смисъл. Всяко друго учение, което макар и малко отстъпва от указания принцип, не е органическо (езическо) и следва да го отнесем към частните учения. Показателен пример за това е иранското религиозно учение – зороастризмът, наречено така на името на неговия основател – Заратустра (Зороастър). По своите особености то има много общо с езичеството. На първо място, то е народностната религия на иранците, а не някаква универсална религия. В слабо изменен вид в него са съхранени много езически култове и обичаи. То възпитава своите последователи да почитат огъня, водата и другите природни сили, също свещените растения и животни. Но в същността си зороастризмът е дуалистично учение. В него е развито схващането на Заратустра за двете начала, от които е изграден светът – доброто и злото. А дуалистичният мироглед дава една твърде опростена и едностранчива представа за битието и прави невъзможно познанието на природните закони. Защото доброто и злото са субективни категории, те се определят от гледната точка на човека, а нещата в природата са много по-сложни и не могат да се измерват с тези две елементарни понятия. Следователно, като цяло зороастризмът е едно частно учение. Народностните учения са съхранени в езическото наследство на всички арийски народи. Към тях се отнасят мъдростта на друидите и руническото учение, заклеймени от войнстващото християнство през средновековието. А също и някои източни учения, като ведическото учение, философията Самкхя, тантризмът и споменатият даоизъм – дошли като живителен полъх от Изток за скованото от тесногръди буржоазни доктрини съзнание на европееца. Посочените тук учения са главно духовно-философски по своето съдържание, но не бива да забравяме, че към пълното народностно учение се отнасят и войнските традиции, и обичайното право на съответния народ. В неформален вид народностните учения са съхранени в народните умотворения, под формата на песни и пословици. До модернизацията на живота тези учения бяха неразделна част от битието на европейските народи. Въпреки различните понятия за метафизическата подреденост на Вселената, всички арийски учения са проникнати от всеобщия арийски мироглед. По какво можем да разпознаем достоверното арийско учение? То се основава на следните принципи:
1. Застъпва идеята за троичния порядък на мирозданието, пантеона и обществото;
2. Утвърждава ценността на расата и йерархията на обществените слоеве;
3. Въздига воинските добродетели и осмисля борбата за господството на рода в реалния живот.
Като наследници на древна и велика цивилизация, ние българите сме достойни да се гордеем с нашето родово наследство. Наистина, учението на нашите прадеди не е достигнало до нас като цялостно записано и побеляло от времето предание. Но то е живо в българските народни песни и традиции, в родовия закон и обичайното право. Преоткриваме го и в историческите летописи за нашите прадеди, в завета на нашите мъдри и велики царе – Кубрат, Исперих и Тервел, Крум и Омуртаг… И според арийската традиция, ние отнасяме нашия закон към своите праотци – царете от свещената българска династия Дуло – Законът на Дуло.

ЖРЕЧЕСТВОТО – СЪЩНОСТ И ПРИЗВАНИЕ

Понятието за истинския духовен елит съвсем не се покрива с утвърдената представа за християнското духовенство. Правомощията на свещеника са ограничени в полето на религиозно-нравствените въпроси, докато жрецът е преди всичко мъдрец, пазител на знанието. Длъжността на жреца съвсем не се свежда до заколването на жертвеното животно и извършването на свещените обряди, на което ни навежда понятието жрец. Заедно с богослуженията, жреческите ордени на древността са развивали основните познания, необходими за пълноценното развитие на народностната общност – календарно дело, инженерно дело, естествени науки, философия, право. По този начин духовността, познанието и законодателството се свързват в една цялостна идеология – идеологията на народностната общност, която ние наричаме народностна идеология. В нея духовността и познанието съставляват едно одухотворено познание, наречено с житейското понятие мъдрост. Ето защо възраждането на жреческия елит не е просто проява на отнесен романтизъм, а една историческа необходимост. Както изяснихме по-горе, основното призвание на елита е да развива идеологията на расата. Разбира се, елитът също така е длъжен да съхранява и изучава родовото наследство на нацията, нейната история и митология. Само така, опирайки се на дълбоките ѝ корени в миналото, жреческият елит би могъл да начертае пътя на нацията в бъдещето. Нали и самият Хегел изказва великото прозрение, че народите нямат навика да се поучават от собствената си история. Но мисълта на Хегел всъщност се отнася за онези народи, които нямат високо просветени елити с ясна времева стратегия. Залисани във всекидневните се грижи, обикновените хора рядко се замислят за миналото и за цялостния ход на историческия процес. Така, подобно на слепци, те се оставят да бъдат въвлечени в световните събития, без да разбират тяхната логика, а още по-малко да могат да променят посоката им. Затова работата на елита е да извлича поуката от историята, за да не допуска да се повтарят грешките на предшествениците в управлението. Изобщо елитът е едно антиентропийно явление, той се бори против хаоса:
В биологически план – против упадъка на расата;
В духовен план – против упадъка на ценностите;
В информационен план – против загубата на знанията.
Днес, обаче, този тип обществен елит изглежда съвършено непознат. За това е допринесла християнската църква, която е унищожила езическите жречески съсловия. Подмяната на езичеството с християнството не е просто смяна на религиозни учения, а смяна на мирогледи и обществени структури. Комай единственият елит от жречески тип, който и до днес се радва на широко обществено влияние е синедрионът – елитът на еврейските равини, наричани в древността фарисеи. Те отдавна са отстъпили от духовните дела, но затова пък държат най-важното за жреческия елит – идеологията. Буквално равинът е законоучител, а не свещенослужител. За евреина религията е самият закон – Законът на Мойсей. Той е записан в Тората (Петокнижието) и е развит в Тал­муда – еврейският сборник от закони, съставен от общо 63 книги, подредени в 18 тома. През XVIII в. в Европа се пробужда интересът към забравените езически учения и традиции. В някои европейски страни възникват езически общества, които след повече от хиляда години прекъсване започват да възраждат жреческите традиции. Така във Великобритания се възобновяват ордените на друидите, а в Германия се основава Германен орден, приемникът на възродените още през XIII в. тайни общества на германските жреци – арманите. Каквото и да е наследството на жреческите съсловия, на които се считат приемници, езическите движения в тези две страни поемат по съвършено различни пътища на развитие. Германен орден поставя началото на едно народностно движение за духовно и политическо възраждане на Германия. Напротив, движението на друидите в Англия и Уелс е с тясна гностическа насоченост. То и до днес си остава аполитично, без каквито и да било стремежи за овладяване на обществения живот и историческия процес. Обществените инициативи на неговите активисти се простират най-много до сферата на природозащитното дело. За мнозина британци друидизмът е едно занимание за запълване на свободното време, един вид хоби за задоволяване на интереса към келтското наследство. В много случаи друидическите ордени са само една форма на организация на клубовете и масонските ложи. Владимир Свинтила обяснява тези принципни различия в обществено-политическия живот на Англия и Германия с развитието на идейно-философско течения в тези страни: „Вярно е, че през XIX в. възникват всички модерни идеологии, включително и забележителната философия на историята, родена във Франция и блестящо продължена в Германия. (на която Англия остава напълно чужда!)“ Възраждането на родовото наследство несъмнено е едно полезно дело. Но това съвсем не е достатъчно за възстановяването на истинския духовен елит. Съвременните „друиди“, а също и някои интелектуални кръгове от т.нар. „новите десни“ нямат нищо общо със своите достойни предшественици, на които се стремят да бъдат продължители. Живеейки в едно презадоволено общество, те никога не се замислят за същността на жречеството като историческа необходимост. Непознали болшевизма и другите страдания, на които бяха подложени народите на Централна и Източна Европа, те никога няма да осъзнаят, че духовността и познанието са само едната страна на народностната идеология, а другата е войнската идеология, волята за господство на рода. Тези две страни на идеологията се допълват помежду си като съответствия на саттва и раджас – една без друга не могат, а само в диалектическото си единство могат да дадат идея за съзидание и историческо осъществяване. Затова нашият девиз гласи: знанието единява – стратегията постановява – волята побеждава. Съвсем други са били истинските друиди, които са поддържали борческия дух на келтите срещу римските завоеватели. Ако те бяха като днешните, римляните нямаше да намерят за необходимо да ги прогонят от своите владения. Очевидно първопричината за действията на елита не е в духовното наследство, а в мирогледа и волята за елит.

ЖРЕЧЕСКИТЕ ЕЛИТИ – ОТ ДРЕВНОСТТА ДО ДНЕС

Познатите от историческо време жречески ордени или касти водят началото си от далечните предисторически времена. Доказателствата за хилядолетната им приемственост се съдържат в най-древната памет на човечеството – астрономическата. Така изходната точка на индийския лунно-слънчев календар е 11 652 г. пр. Хр. Близо до тази година достига календарът на маите; като проектираме неговия основен цикъл от 2760 г. от известна дата назад във времето – това е 11 653 г. пр. Хр. По подобен начин кръговратите на египетския слънчев календар и на асирийския лунен календар достигат до една изходна точка във времето – 11 542 г. пр. Хр. Тези две далечни години – 11 542 и 11 642/43 пр. Хр., се отнасят към епохата на легендарната Атлантида и вероятно са свързани с някакво световно бедствие или астрономическо събитие, със съдбоносно значение за историята на човешката цивилизация. Тези факти свидетелстват, че по времето на Атлантида на Земята са съществували поне четири жречески елита, всеки със свой календар и система на времечислие. Нали и египетският жрец, разказал на Солон преданието за потъналата Атлантида, сам е изтъкнал приемствеността си със съвременната на Атлантида цивилизация на мястото на Атина. При своето посещение в Египет, Херодот е видял с очите си 341 статуи на главните жреци на Египет, които последователно са заемали тази длъжност. Тяхното управление обхваща един период, не по-малък от 10 000 години, който води началото си от епохата на Атлантида. Гореизложените примери доказват, че жреческите елити са се развивали в продължение на хиляди години като пазители на знанията и законите. Изобщо елитът е едно дълготрайно явление, той предполага воля и постоянство, както и независимост от временните политически сътресения. Далече от критериите за елит са днешните мимолетни национални организации, разпадащи се след първите неуспехи и след изгарянето на първоначалния ентусиазъм. Равнището на познанията на древните елити също не могат да се свържат с утвърдената представа за „Каменния век“. Немалко летописи съобщават за високите познания и технологии, което са владяли някогашните жречески общества. И до днес не стихват разискванията относно използването на оръжия за масово унищожение и летателни апарати в древността, според сведенията на Махабхарата, Библията и други древни книги. Но древните жреци са се въздържали от масовото приложение на високите технологии, за да не попаднат в ръцете на злонамерени хора, които да злоупотребят с тях. Жреците са пазили висшите знания в тайна от непосветените, съгласно един от основните принципи на жреческия елит – херметизма. Ценни сведения за научните познания на древността ни дава Книгата на Енох – внукът на легендарния Ной, познат от Библията. В нея Енох разказва историята на една древна цивилизация, съществувала преди Потопа, която в много отношения може да се свърже с древните цивилизации на Месопотамия. Но описаният от Енох календар е много близък до този на древните българи, а съответствието между деня и нощта в него отговаря на умерените ширини, по-точно на земите около Черно море. Днес мнозина изследователи приемат, че там се е развивала допотопната Понтийска цивилизация. Енох подробно разяснява знанията по физика и астрономия, получени от т.нар. „ангели“, с което той свидетелства за високото развнище на науката в древността:
1. Астрономия
1.1. Знания за движението на Слънцето и Луната, за фазите на Луната и за обратната ѝ страна
1.2. Знания за лунните и слънчевите затъмнения
1.3. Знания за движенията на звездите, за тяхното равномерно движение и отклонения, за техния брой, названия, величини и различни влияния
2. Физика
2.1. „Тайните на гръмотевиците“. Класификация на гръмотевиците, според тяхната тежест, енергия и мощност; механизъм на гръмотевиците; взаимовръзка между светкавица и гръм
2.2. „Тайните на ветровете“ – „Как се дели тяхното духане и как бива то измервано, как се разпределят ветровете и изворите според тяхната енергия и влияние“
2.3. Вълново движение на частиците – зараждане на морските вълни
2.4. Преходи между агрегатните състояния – сублимация, кондензация, замръзване; образуване на облаци, скреж, роса, дъжд и градушка. Познания по метеорология.

БРАХМАНИТЕ

Една страна, съхранила в цялостен вид наследството на своята цивилизация е Индия. Там са съхранени свещените книги на древните арии – Ведите, и други книги, записани на древния език санскрит. Съхранени са и всички институции, свойствени за древните цивилизации – кастова система, езическо вероизповедание и каста на жреците, наречени брахмани. Най-ранните сведения за брахманите ни дават античните летописци във връзка с похода на Александър Македонски. В гръцките извори те са наречени гимнософисти (мъдреци). Те обаче надживяват античната гръцка цивилизация, за да бъдат много по-късно преоткрити от новите европейски завоеватели – португалци, французи, англичани. Ценни сведения за брахманите от ХVIII в. ни дава абат Дьо Боа. По негово време в Индия е имало две брахмански общности – на истинските брахмани в Северна Индия от арийски произход, и на други „брахмани“ от неарийски произход в Бенгалия, присвоили си това звание. Въпреки кастовите ограничения, в онези години расовото смешение вече е набирало сила. Гибелна последица от това е претопяването на арийския господарски елит сред местното дравидско население, което е особено очевидно днес. Все пак по времето на Дьо Боа брахманите все още са били запазени като раса, като каста с най-високо положение и расови закони в сравнение с втората в йерархията каста – кшатрите. „Брахманите твърдят, че вече не съществуват истински кшатри и че в действителност в жилите на тези, които се представят за такива, не тече чиста кръв“ (абат Дьо Боа). В теократичното индийско общество брахманите са били господствуваща каста, заемаща по-високо положение и от царете-раджи, от кастата на кшатрите (воинската каста). В някогашните княжества брахманите са изпълнявали функцията на министри и законодатели, като контролен орган върху управлението на раджите. Брахманите са изпълнявали и правораздавателни функции, в качеството на съдии и прокурори. Имало е и брахмани на военна служба, съответстващи на багатур боила колобъра в древнобългарската държавна традиция. Но преди всичко брахманите са били мъдреци и учени и като такива са обучавали господарския елит на Индия в своите школи, наречени ашрами. Специално подготвени брахмани, наречени пурохита, са имали правомощия да отслужват богослужебните обряди. Други брахмани са се занимавали с астрология и са определяли дните и посоките, благоприятни за пътуване и всякакви други начинания.


Каменна плочка, намерена в Шуменскатта крепост с изображение на древна, вероятно азиатска култова сцена

За свещения авторитет на брахманите и тяхната неоспорима магическа власт свидетелстват Законите на Ману: „Брахманът е толкова могъщ, че небесната мълния би поразила царя, който посегне на брахмана или на неговото имущество, защото дори и най-незначителният брахман стои толкова по-високо от царя, че би се осквернил, ако разговаря с него и би бил обезчестен, ако неговата дъщеря избере за себе си царя за съпруг… Нека царят ѝ в краен случай не настройва срещу себе си брахманите, защото те, които създават огъня, Слънцето, Луната, могат да го унищожат със своето могъщество.“
Следователно брахманите са схващани като хора с божествена природа, като въплъщение на боговете, които управляват природните сили. В индийската традиция с понятието брахман се означава както жрецът-брахман, така и висшето духовно начало – тези две понятия са тъждествени. Според теократичната индийска държавна традиция брахманите са държали най-висшата власт – духовната, властта в сферата на законодателството, вярванията и магическите сили, докато пълномощията на царете са се простирали само в сферата на военно-административната власт. Брахманът има право да поощрява с благословии и дребни подаръци – прида, но също така той може и да наказва, произнасяйки проклятие – шапа. Според индийските вярвания, който си навлече гнева на брахмана по никакъв начин не може да се отърве от неговата шапа, и неизбежно ще претърпи някакво нещастие. Ето защо индийците се отнасят с респект и страхопочитание към брахманите. В научно отношение брахманите са достигнали невиждани висоти в областта на философията и естествените науки. Така например в най-древните свещени книги – Ведите, се изказват прозрения за естеството на различните топлинни и светлинни лъчения, които днес са предмет на изучаване от страна на квантовата физика. С впечатляваща дълбочина на разума брахманите са успели да проникнат във всички тайни на Битието – от сътворението на Вселената и живота до тайните на човешката душа. Те отдавна са намерили обяснение на редица явления, които западната наука е започнала да изучава през последните 100–200 години – например възникването на галактиката, планетите и Земята, или пък структурата на човешката личност. Към наследството на брахманите отнасяме следните свещени книги и учения:
1. Религиозни книги
1. 1. Веди
1. 1. 1. Ригведа – съдържа свещени химни, посветени на различните богове
1. 1. 2. Самаведа – също с религиозно съдържание
1. 1. 3. Атхарваведа – съдържа заклинателни текстове за предпазване от болести, магии и всякакви злини
1. 1. 4. Аюрведа – книга за самолечението и здравословния начин на живот
1. 2. Упанишади – духовно-философски трактати, като допълнение към съдържанието на ведите
1. 3. Пурани – свещени богослужебни книги, съдържащи описания на храмове и напътствия за извършването на религиозните ритуали
2. Обществено-политически учения
2. 1. Закони на Ману – сборник от закони, определящи обществената структура въз основа на кастова система. Съдържа разпоредби и предписания, определящи общественото положение на хората от различните касти, техните права, задължения и взаимоотношения. Учение за расите, нравствеността и обществените порядки
2. 2. Артхашастра – учение за управлението на държавата, основано на Законите на Ману. Съставено е от мъдреца Каутиля
2. 3. Дхармашастрани – трактати по нравствения закон (дхарма), развити въз основа на Законите на Ману
3. Духовно-философски учения
3. 1. Тантризъм – учение за алхимията на човешките раси, за енергийните сили в човешкия организъм и тяхната динамика, и за тяхното управление с цел постигане съвършенство и хармония. С него е свързано и учението за епохите-юги
3. 2. Веданта – учение, насочено към постигането на познание за Цялото
3. 3. Самкхя – метафизическо учение, изучаващо взаимодействието между духовното и материалното начало, както и между трите енергийни субстанции на природата
3. 4. Няя-Вайшешика – физическо учение, основано на идеята за четирите елемента и духовната субстанция
3. 5. Миманса – учение, насочено към познанието на същността на религиозните ритуали.

Келтските жреци – друиди и филиди

Дълбоко основание на нашето схващане за функциите на елита намираме в постройката на келтския духовен елит. Друидите са върховното, но не и единственото духовно съсловие в структурата на келтското общество. На второ място в йерархията на духовенството са филидите, наречени още овати. Основните функции на елита са разпределени между тези две съсловия в съответствие с ранга на тяхната значимост. Пълномощията на друидите се простират изключително в сферата на идеологията – върховното призвание на жреческия елит, докато функциите на филидите се отнасят главно до сферата на духовната култура – те са пазителите на родовото наследство. За институцията на друидите свидетелстват много антични летописи, също и келтски предания. Древногръцките и римските автори смятат друидите за философи, очевидно впечатлени от високите им научни познания. Изглежда на гърците и римляните не е било познато жреческо съсловие от този тип, и затова те не са могли да дадат точно определение за друидите. Така например Амиан Марцелиус твърди, че те са образували „братска общност“ според питагорийския принцип. Известно е обаче, че питагорийците са живяли уединено като монаси. Това изобщо не съответства на общественото положение на друидите – те са имали семейства и са вземали активно участие в обществения живот. Изчерпателни сведения за познанията на друидите ни дава Гай Юлий Цезар в известния си летопис „Записки по Галската война“: „Те се учели в продължение на 20 години и запаметявали огромен материал, който не смятали за правилно да го записват, въпреки че познавали гръцката азбука. Притежавали знания за движението на звездите, за размерите на Света и Земята, за природата и качествата на безсмъртните богове. Знанията си те предавали на млади посветени, които масово се стремели да учат при тях.“ Според ирландските предания науката на друидите се нарича druidecent. Поради прекъсването на жреческата традиция, значителна част от учението на друидите безвъзвратно се е загубила, а са оцелели отделни елементи от него – например писмото огам и хороскопа на друидите, основан на енергиите на дърветата през годишния кръговрат. Изобщо друидите са се славили с познанията си върху магическите свойства на дърветата и билките, а това е било в основата на друидическата наука. Затова Плиний извежда името на друидите от дъба (на гръцки drias), тъй като за друидите нямало нищо по-свято от дъба и имела, който расте по него. Георги Раковски предлага едно сполучливо тълкувание на името друиди: дървоведи. Още повече, че съвременните езиковеди намират в това име индоевропейския корен vid (veda), означаващ „зная“. За чудодейните способности на друидите се разказва и в много келтски предания. Там обаче нещата изглеждат силно преувеличени и митологизирани. Все пак и в тях може да се открие известна истина. В ирландската легенда „Cath Magihe Tured“ се разказва за битката на божественото племе Туата де Данан срещу фоморите. На въпроса на бог Луг към друида Фигола какво ще предприеме срещу фоморите, последният отговорил: „Ще предизвикам три огнени дъжда, които да се излеят върху главите на воините, ще им отнема две трети от храбростта и мъжеството, ще направя така, че да настъпи задържане на урината у хората и конете.“ По време на битката при Кълдрени друидът издигнал около кралската войска магическа преграда, която никой от неприятелите не могъл да прескочи. Според легендите на Ирландия и Уелс друидите умеели да заповядват на стихиите, да променят деня в нощ, а лятото в зима, и даже имали способност да въздействуват върху волята на боговете. Разбира се, повечето от тези магически умения, приписвани на друидите, ни отпращат в света на приказките. Но те са едно безспорно доказателство за високия обществен авторитет на друидите и за тяхната реална магическа власт, свойствена за духовното съсловие според проф. Жорж Дюмезил. Подобни магически способности също са приписвани и на индийските жреци – брахманите. Особен интерес за нас представлява отговорът на Фигала. Отнемането на храбростта и мъжеството, протичащо при задържане на урината, показва, че тук става дума за владеене на биологическо оръжие, едно от най-модерните съвременни средства за масово унищожение, чието споменаване предизвиква ужас. Но и в легендата за Люд и Левелис от уелския цикъл „Мабиногион“ срещаме точното описание на едно оръжие от този род – бактериологическо оръжие. За да се справи с нашествениците кориниадийци, нахлули на Британския остров, крал Люд взел от брат си Левелис едни мушици, които е трябвало да смачка и попари във вода. „Посъветва го, след като се завърне в своето кралство, да свика на едно място цялото население на страната, като призове и своите сънародници, и пришълците под предлог, че желае да ги помири, и когато всички се съберат, да вземе вълшебната вода и да поръси наред всички присъствуващи. Увери го, че водата ще изтрови кориниадийците, но не ще навреди на британците и те ще останат живи и здрави.“ Крал Люд изпълнил заръката на брат си, и мигом изтребил до крак цялото кориниадийско племе без да навреди на нито един британец. Очевидно в тази легенда се разказва за някаква смъртоносна зараза, пренасяна чрез мушици, с избирателно генетическо действие. Това свидетелствува за високите познания на келтските мъдреци в областта на биологията, и особено в областта на генетиката – науката с първостепенно значение за жреческия елит. В теократичното келтско общество, организирано в малки племенни кралства през античността, друидите са имали върховна власт. Също като брахманите в индийските княжества, те са били по-високопоставени и от кралете. За отношението между крале и друиди Дион Хризостом пише следното: „Без тях на краля не е позволено нито да действа, нито да решава, така че всъщност те заповядват, а кралете не са нищо друго освен техни слуги и изпълнители на волята им.“ „Друидите имали огромен авторитет и сила благодарение на закона gaesa. Той се е състоял от забрани и заповеди, отнасящи се до отделни хора, също и до управляващите, които ги обвързват с магическа сила, например забраната да се убиват някои животни, да се пътува в определени дни, да се ядат определени храни – вид индивидуално табу. Нарушението на gaesa можело да предизвика отмъщението на свръхестествени сили.“ (Йежи Гонсовски). Властта на друидите е надхвърляла границите на отделното племе (tuath) – тя се е простирала над цялата келтска общност. Друидите са се ползвали с дипломатически имунитет по време на войни и са можели свободно да преминават между враждуващите страни. В такива случаи те са изпълнявали ролята на арбитри и неведнъж са довеждали до помирение разгърнатите в боен строй враждуващи войски. Романтичният спомен за друидите, за епохата на тяхното могъщество и за чудодейните им познания е пресъздаден в безсмъртния образ на вълшебника Мерлин, херой от епоса за Крал Артур. Това велико художествено произведение е съставено в навечерието на мрачното средновековие, за да се съхрани в него свещеният мит на великата келтска цивилизация, като пламък във вездесъщата тъмнина, за едно ново историческо осъществяване в по-добри времена. В него Мерлин е представен като мъдрец и вълшебник, съветник на Крал Артур и вдъхновител на братството на рицарите от Кръглата маса. Със своята мъдрост и прорицателска дарба той е в състояние да овладява настъпващите събития и така осъществява властта над времето, основно призвание на жреческия елит. Съвсем различни по своите функции и организация са филидите. Те са дворцови поети и историци, пазители на старинните предания и родословието. Те са владеели искуството на поезията и силата на вдъхновението, и са съчинявали стихове в прослава на кралете. Филидите са били още и гадатели, и също като друидите са имали магическа власт да произнасят заклинателни клетви, които можели да предизвикват нещастия или полза. За разлика от друидите обаче длъжността на филидите се е предавала по наследство, докато друид е можел да стане всеки, който има способности за това. С други думи, филидите са един вид каста. Подготовката на един филид е преминавала през седем степени, най-високата от които се е постигала след дванадесет години обучение. Като духовно съсловие се разглеждат и бардовете. Те също са пазители на родовата памет като разказвачи на легенди и предания. В древното келтско общество е била в сила и една по-широка формула за духовния елит. Това е категорията Aes Dana. В нея влизат най-влиятелните хора, свързани главно със сферата на духовната култура. Това са хора, чийто авторитет се простира извън пределите на собственото племе – друидите, филидите, най-добрите бардове, лекари и занаятчии.

КОЛОБРИТЕ. ЗАКОНЪТ НА ДУЛО

Близки до друидите по своите функции са и древнобългарските жреци – колобрите. Самите друиди също са носили почтителното звание кол, чието производно в съвременния английски holy означава „свещен“. Подобни звания са носили още и жреците на древния Шумер и на съвременната му Протоиндийска цивилизация в долината на р. Инд. Обрядът на ритуалното подстригване на детето-брахман също се нарича каула. Когато навърши три години, то се подстригва, като му се оставя на темето кичур коса (чембас). Същото ритуално подстригване се провежда и сред народите на Памир, но когато мъжкото дете навърши един слънчев месец (31 дни). Духовникът, който извършва обряда, се нарича кулбър, производно на колобър. Това свидетелства за приемствеността на памирските духовници с традицията на древната Балхара. Но и в тантрическата традиция кула (куала) е най-високата степен на посвещение – равностойно на брахман. Това е още една следа, водеща към общите корени на колобрите и брахманите. Всичките тези гореизложени успоредици свидетелстват, че колобрите, друидите и брахманите, както и шумерските и протоиндийските жреци са приемници на една могъща працивилизация, разпростряла своята култура в Стария свят много преди индоевропейците. При всичко това древните българи, келти и индоарии са индоевропейски народи, но духовните понятия от рода на куала са непознати в езиковото наследство на повечето индоевропейски народи. Изобщо категорията „индоевропейци“ като понятие за езикова общност не е достатъчен критерий за изясняването на културно-историческото наследство на народите от тази група.


Изображение върху керемида от Мадара, представящо ритуално сцена

Известният чилийски публицист Мигел Серано свързва въпросната арийска працивилизация с Хиперборея – митичната прародина на арийците в крайния север. Той разглежда тантрическото учение като наследство от нейната традиция. „Първата категория (дивя – б. а.) съответства на посветения в семейството Кула – само той може да извършва тайния обряд Панча Таттва“ (петте енергийни принципа на човека). Така Серано обяснява същността на жреческото посвещение в тази изначална арийска цивилизация. Усложнената държавна йерархия на древните българи обхваща повече от 40 държавни и военни титли. Една титла може да съдържа най-много три звания: Първото – за служба (назначение): багатур – войскова; читкои (бори) – крепостна (градска); жупан – за областна управа; юк – транспортна; зера – инспекционна; кана – дворцова; Второто – за ранг: боила – само в благородническите титли; Третото (или второ) – за длъжност: багаин – младши войскови командир; багатур – старши командир, тежковъоръжен конник; таркан – висш администратор; колобър – жрец. В четири от известните български титли се съдържа званието колобър: багатур боила колобър, колобър боила колобър, кана боила колобър, ичиргу колобър. Познанията върху общите принципи на древнобългарската държавност ни позволяват да изясним смисъла на различните колобърски титли и начина на тяхното образуване. Първото, което забелязваме при тях е, че званието колобър винаги е съчетано със званието боила, следователно във всички случаи колобрите са боили. Боила е основното звание на българския господарски елит. Боили са не само колобрите, но също така и висшите военачалници – например боила багатур. Ичиргу колобър-ът също е боила, макар че това звание не се съдържа в неговата титла. Вторият важен извод е, че първото звание от титлата указва длъжността на съответния служител. Така се получава, че багатур боила колобър е войскова длъжност, тъй като титлата багатур се отнася за старшите войскови командири. В колобър боила колобър званието колобър се повтаря два пъти, но в началото на титлата то има значение за длъжност, а в края – за сан. Очевидно тази титла се отнася за колобър, който изцяло е посветен на духовните дела. Такъв може да бъде служител в светилище като това при Мадара – главното светилище на Дунавска България. Недвусмислено се разбира и титлата кана боила колобър – това е дворцов колобър, духовният съветник на Кана Ювиги, както е пълната титла на върховния български владетел. Съвсем сполучливо на този колобър му приляга прозвището „Водач в Незримото“, замислено от прозорливия български писател Димитър Делян. Макар и да е Първожрец, Канът има достатъчно много злободневни грижи, които не му позволяват да води пълноценен духовен живот. Затова той има нужда от такъв духовен съветник. Ичиргу колобърът вероятно е пълномощник на Кана по жреческите дела. Неговата титла е близка до тази на ичиргу боила, изпълняващ длъжността на външен министър. Третата особеност на колобърските титли е, че две от тях се отнасят за единични длъжности – кана боила колобър и ичиргу колобър. Сановниците, носещи тези титли, очевидно са едни от шестте велики боили, каквито със сигурност са Боила кавхан и Ичиргу боила. Великите боили съставляват висшия господарски елит – укел (вокил). Заедно с Кана те образуват Съвета на седемте – върховния орган на управлението на саракта (царството). За делата и учението на колобрите до нас не са достигнали преки свидетелства. За това обаче ни загатват някои откъси от средновековни хроники, отнасящи се до правомощията на българското жреческо съсловие. Съществени следи от колобърското учение откриваме в нашето родово наследство, съхранено под формата на народни умотворения. Въпреки прекъснатата жреческа традиция, ние с основание се считаме за приемници на колобрите, защото сме наясно, че не наследството прави елита, а преди всичко разбирането и волята за елит. Или както уточнява Авдеев, целта не само оправдава, а определя средствата. Днес ние не знаем и една история от живота на някой колобър. Няма го мита за българския Мерлин. Но достойнството на колобъра откриваме в образите на нашите велики владетели – от свещената династия Дуло и следващите династии. Световната история познава всякакви монарси – жестоки, алчни, робуващи на всякакви пороци. Но тези качества винаги са били чужди на законните български владетели. Техните дворци и палати не са блестяли с разкош и скъпоценности, а са излъчвали тържественост и достолепие. Българските канове и царе са се прославили като духовно проникновени и мъдри държавници. Всеки от тях е оставил по някакво послание за идните поколения: Кан Кубрат – Завета за единението; Кан Крум – законите; Кан Омуртаг – за смисъла на човешкия живот: „Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда…“ Да, ние виждаме колобъра в премъдрия Кан Омуртаг, водещ разгорещен спор с пленника-християнин Кинамон или замислен над поредното си каменно послание. Или в ослепения Кан Владимир Расате, обърнал лице към Слънцето, непреклонен в борбата си за народната вяра.


"Кубрат и синовете му" от Димитър Гюдженов (известна и като "Заветът на Кубрат"), 1926 г.

За функциите на колобърското съсловие се споменава в 35-я отговор на папа Николай до княз Борис I: „Вие разправяте, че сте били свикнали, когато отивате в сражение, да съблюдавате дни и часове и да извършвате някакви заклинания и гадания.“ Очевидно тук става дума за задълженията на багатур боила колобъра. За извършването на заклинания и гадания следва да уточним, че това не е отличителна черта само на българското жреческо съсловие. Подобни задължения са свойствени и за всички останали жречески съсловия – например друидите и брахманите, защото така се осъществява една от основните функции на жреческия елит – магическата власт. Властта над мнозинството, поддържана със силата на редица правила и забрани, вярвания и клетви. С това ние доказваме, че 35-я отговор на папа Николай действително се отнася до правомощията на жреческото съсловие. Сред най-значимите науки, развивани от колобрите, е астрономията. Високите астрономически познания на древните българи са залегнали в основата на Българския календар – един от най-точните в света заедно с този на маите. В разказа си за битката между българи и византийци при нос Калиакра през 514 г., византийският летописец Йоан Антиохийски твърди, че хуните (българите) с гадания предизвикали слънчево затъмнение, с помощта на което предизвикали разгрома на византийската войска. Истината обаче е, че колобрите са знаели периодите на слънчевите и лунните затъмнения и са използвали тези познания във военните действия. Подобен случай е описан и в речника на Суидас, който описва битката между българи и лангобарди в Панония. В своя „Шестоднев“ Йоан Екзарх споменава за българските звездочетци следното: „И сега има мнозина, които с опит са придобили знания в тази област и ги предават.“ Изглежда от незапомнени времена българите са измервали мъдростта с познанието на звездите. Към това ни навежда едно народно определение от Самоковско, според което мъдрите хора са наричани звездари. Остатъци от астрономическите познания на древните българи, развивани от колобрите, са съхранени в някои народни умотворения – песни и гатанки. Находчивият изследовател Йордан Вълчев успя грижливо да събере и проучи такива умотворения, и по този начин възстанови учението за Българския календар. Нещо повече – той показа, че това учение се е пазело като приемствена традиция в средите на майсторите – строители и други будни българи до началото на ХХ в. Един човек му е разказал за баща си, който му е дал календарното име Ташо (Петел) и е знаел много неща за календара, но е загинал в Първата световна война, отнасяйки тези тайни със себе си. Такава е била съдбата на последните народни колобри, пазители на наследството на Испериховите българи. Когато през т.нар. „Възраждане“ традицията беше все още жива, тогавашните революционери и просветители, призвани да се борят за освобождението и духовното въздигане на българския народ, не намериха основание за това свято дело в себе си. Те се увлякоха по разни модерни егалитарни учения, владеещи съзнанието на западноевропейците, а подцениха съкровището на българското родово наследство. Така традицията беше обречена на забвение и то точно пред прага на възраждащия се интерес към древните български праотци през 30-те години на ХХ в. Има нещо знаменателно в това, но може би такава е била волята на Тангра. Изглежда днес, когато се намираме на прелома между две големи епохи, това все пак е в естеството на нещата. Старата традиция трябваше да отмре, за да се очистим веднъж завинаги от робските наслоения, напластени върху нея. А именно – изчерпаните представи за религия, монархия и патриотизъм, които още сковават волята на българския народ за достоен живот. Само така традицията може да се роди наново, обновена и пречистена, от дълбините на нашата душа. Най-ценното наследство от стародавната българска традиция, което сме длъжни да ценим и тачим, е нашият расов закон, отнесен към учението на колобрите и Закона на Дуло. Под формата на народни мъдрости и норми на обичайното право той неотменно се е спазвал в старото българско общество. Благодарение на него българите са запазили своята раса от смешение – това е особено показателно за периода на петвековното османско владичество. За някогашните българи не е било прието да се сродяват с чужденци. Те даже са имали резервирано отношение и към някои български общности, за които са смятали, че не са от чиста българска кръв. Като зрял и мъдър народ, преживял всякакви исторически сътресения, българите никога не са ламтяли за чужди земи и население, защото са знаели до какви гибелни последици може да доведе расовото смешение. Също така българинът е имал силен усет за запазването на здравето и жизнеспособността на потомството, бидейки наясно с основните положения на науката за подобряването на расата, която днес се нарича евгеника. „При избор на снаха или зет нашите здрави селяци наблюдават родителите, вземат предвид съществуването на физически или душевни недостатъци в семейството, с което ще се сродяват, на много места устройват най-подробно оглеждане и т.н.“ По този начин, провеждайки съзнателен подбор, нашите прадеди са успели да ограничат разпространението на редица наследствени заболявания. Доказателство за това е ниската срещаемост на такива заболявания сред нашия народ днес. Изобщо по своята расова култура българите са били на равнището на брахманите. Така нашите прадеди са успели да съхранят и своите традиционни добродетели. И ако днес тези добродетели са в упадък, то причината за това е в днешната обществено-политическа система, чужда на духа на българския народ. Не е вярно, че ние българите не сме националисти, че робството ни е превърнало в покорен и търпелив народ. Въпросът е какво разбираме под национализъм? На нашия народ не е присъщ шовинистичният национализъм на нашите съседи. Нашата истинска национална идеология е от по-висше естество. Тя е на расово и духовно равнище, начертана от колобрите и царете от свещената българска династия Дуло. С една дума – Законът на Дуло.