THE BIRTH OF THE GODS

Using examples of the Bible and various other ancient texts, the author describes main myths of Mesopotamia, Ancient Egypt and Ancient Greece, as well as Indian, old-Christian and ancient Bulgarian ones, that are related to the birth of gods, their first actions as gods, regeneration, etc.

Митът за древните хора не е достатъчен, за да изясни божественото начало в човека, както и отношението между хората и боговете. Има още един мит, свързан със Сътворението, който е също толкова известен и показателен за съдбата на човека, колкото и този за Адам и Ева. Той също има много успоредици в митологиите на народите, които показват неговото всеобщо значение в историята на човешката цивилизация. Това е митът за раждането на боговете.
В християнската религия този мит е свързан със съдбата на Сатаната, който отначало е бил висш ангел, пръв помощник на Бога, но в един момент се е опълчил срещу своя господар заедно с една трета от ангелите. Бог е наказал размирниците като ги е изгонил от своето царство. Така Сатаната и неговите ангели са се превърнали в демони (бесове). Митът за падналите ангели се основава на библейската книга Битие (6:1-4), но там не се споменава за Сатана, тъй като в Ста­рия завет не е познато дуалистичното схващане за Бога и неговия противник.
1. Когато човеците взеха да се умножават, на земята им се родиха дъщери.
2. Тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и вземаха си от тях за жени, кой каквато си избереше…
4. В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци…
Следва разказът за Потопа, с който Бог е замислял да унищожи хората и техните грехове.
Тези събития, бегло споменати в Библията, са основният въпрос, на който е посветена Книгата на Енох. По своето съдържание тази книга е тясно свързана с книгата Битие; нейното авторство е отнесено към Енох, дядо на Ной, за когото също се споменава в Битие. Но по съществени причини тя не е включена в свещеното писание на юдеите и Енох с право се счита за първоизточник на споменатия текст, който в нея има следния вид:
„1. Когато децата на човеците се бяха умножили, през онези дни им се родиха дъщери, стройни и красиви. 2. И щом ангелите, деца небесни, ги видяха, влюбиха се в тях; и си казаха един на друг: да си изберем жени от расата човешка и да имаме деца от тях… 10. И си избраха всеки по една жена, сближиха се и заживяха заедно с тях. И ги научиха на магьосничество и чародейство и на тайните на корените на дърветата. 11. Заченаха жените и родиха исполини. „
По-нататък следва описание на споменатите исполини:
„12. Ръстът им беше триста лакти. Те изяждаха всичко, което човешкият труд можеше да произведе, и стана невъзможно да бъдат изхранени. 13. Тогава те се нахвърлиха срещу самите човеци, за да ги разкъсат. 14. И започнаха да се нахвърлят върху птиците, животните, влечугите и рибите, за да се наситят с тяхното месо и да утолят жаждата си с тяхната кръв. 15. Тогава Земята осъди злите хора.“
Така съгрешилите ангели са донесли зло и неправди на Земята. Първо, те са взели жени от расата човешка, които са родили великани, а те са започнали да унищожават всичко живо на земята. Но също така ангелите са научили хората на разни умения, с които последните са злоупотребили, предизвиквайки ги за зли дела и порочни страсти – злоупотреба с писмеността, аборти, наркомания, разврат, сребролюбие, както се вижда в следващите глави на книгата. Все недъзи на модерната цивилизация, които явно са били познати от дълбока древност.
Всичко това е предизвикало божия гняв и Бог е осъдил прегрешилите ангели на вечни мъки, а на земята е изпратил потоп, който е унищожил исполините и злите хора. От потопа, както знаем и от Библията, се е спасил праведният Ной, внукът на Енох. Книгата на Енох представлява ценен източник за изследователите на Древността. Тя разказва за една неназована цивилизация, съществувала преди Потопа и за високите познания на тогавашните хора във всички области на живота. Книгата на Енох не е митология. Тя не обяснява разгледаните събития с чудеса и митове, а ги описва с предявено желание за достоверност. Тя развенчава ореола на ангелите и ги поставя като действащи лица в събитията, съизмерими с хората. Те са склонни да съгрешат, съвкупляват се с хората, а техните потомци съвсем не се изявяват като божествени създания.
По този въпрос известният френски публицист Робер Жан Виктор възкликва: „Бог и боговете са били хора.“ Ние не можем да се съгласим с толкова опростено и прибързано заключение, но хора или не, ангелите наистина са изменили на своята определеност, съвкуплявайки се с по-нисши създания – смъртните хора. Отнесен към човешкото общество, техният грях съответства на расовото смешение – най-непоправимото зло, първопричина за всички нещастия и страдания, които водят до упадъка на всяка една цивилизация. В такъв случай в исполините достоверно е представен образът на мелезите като асоциални същества.
В цялата си книга Енох задълбочено разглежда причините за упадъка на цивилизацията и необходимостта от възмездие за виновниците и от цялостно пречистване на последиците от тяхното зло. Но тъй като най-голямото и необратимо зло за една цивилизация е расовото смешение, то идеята за пречистването има изключително расов смисъл – пречистване на расата от дегенератите. В това отношение Енох е недвусмислен: „Господарю, изтреби от лицето на земята плътта, която те обиди. Но запази праведниците, за да увековечиш завинаги тяхната раса.“ (83: 3) Изобщо Книгата на Енох е един безценен източник на древни познания върху расовите закони. Митът за падналите ангели не е единствен по своя род. Митове с подобно съдържание са известни от много народи, живяли в различни части на света. Но в тях не се говори за ангели, а за богове, съгласно езическите традиции, и то не паднали, т.е. съгрешили. За разлика от Книгата на Енох и християнското схващане, в народните митологии сродяването на боговете с хората е представено като нещо естествено, стоящо в основата на човешката история. Много близък до Книгата на Енох е митът от Сказанието. Според тангритският пантеон, разгледан там, божествата също са подредени в две категории: Върховен Бог – Тангра, и алпи-диви, съответстващи на ангелите. Както разкрихме в предишната глава средните алпи са водили унищожителни войни помежду си и затова Тангра ги е наказал от последните алпи да се раждат само смъртни хора. Това, което според Книгата на Енох е причина за наказанието на ангелите, тук се определя като предмет на Божието наказание. Те са се родили от висшите богове и смъртните хора. А кои са висшите богове? На този въпрос ние не можем да дадем утвърдителен отговор, но във всички случаи те не са нещо случайно измислено. От тях са извеждали произхода си различните народи през езическите времена, като подобни на самите тях. Иначе казано, всеки народ притежава качествата на онзи бог, от който произхожда. Така предисторическите атиняни са извеждали произхода си от Хефест и Атина, защото като тях са обичали науката и изкуствата. Също от Бога-ковач, наричан Хърса, са извеждали родословието си и древните българи. Така той съчетава в себе си трите основни арийски добродетели, които нашите прадеди са развивали на висота: духовни, военни и трудови. Хърса е ковач, т.е. Бог на труда, но и на Духа, а също и покровител на воините, чиито оръжия той изковава и изпълва с магическа сила. Тракийските царе са се смятали за потомци на Хермес, богът на мъдростта и пазител на знанието, докато Херос е бог на войната и закрилник на семейството, когото Херодот нарича Арес. Древните германи са приемали за свой праотец и Всеобщ Баща Один, който е главно бог на войната. Но култа към Один те са възприели от Изток през III в. пр. Хр.
Ще цитирам глава I от Сказанието: „От близостта на последните алпи и хората започнаха да се появяват хора-богатири. Наричаха ги елбири. Оглавиха елбирите човешките племена. Изкова Хърса и за богатирите смъртоносното за алпите оръжие.“ В тези стихове е пресъздаден познатия ни вече разказ за раждането на великаните, наречени тук елбири, но и нещо ново: че елбирите са оглавявали човешките племена и са воювали помежду си, подобно на алпите. Всички тези събития са описани и в един откъс от халдейска книга, в който също се разказва и известната от Битие история за строежа на Вавилонската кула. Но тук се уточнява, че строителите ѝ са били великани. „Тези първи богове бяха страшни и великолепни. Те бяха създатели на най-големите блага и основни начала на Света, а също и на размножаването на хората… От тях произлизаше породата на великаните със силно тяло, с мощни крайници и с огромен ръст, които, изпълнени с безбожна дързост, се впускаха в нечестиво начинание да изградят кула. Докато те работеха, страшен божествен вятър разруши тази огромна маса и разнасяше сред хората непознати думи, които предизвикваха суматоха и объркване. Хайк, един от най-влиятелните великани, се противопостави на онези, които искаха да повеляват на останалите великани и расата на боговете… Човешкият род, разпръснат по земята, живееше сред великани, които, подтикнати от ярост, извадиха сабите си и се сражаваха помежду си за владичество.“ Тук очевидно под т.нар. „саби“ следва да се разбира оръжието, изковано от Алп Хърса според Сказанието.
Митът за великаните е познат и от наследството на Древна Америка. В митологията на ацтеките той е пресъздаден по твърде особен начин и е свързан с учението за епохите, през които са господствали различните раси: „Настъпил ден когато смъртта надвиснала над човечеството. Тогава възрастните трябвало да се оттеглят в страната Миизлан, а най-малките деца заели място край чудотворното дърво. Това дърво нахранило децата като майка с млякото си.“
Като обобщим съдържанията на всички тези летописи и предания, ще видим, че те съвсем не си противоречат, а само се допълват и пресъздават една и съща действителност. Без да се впускаме в гадания за природата на боговете и великаните, ние забелязваме, че там се разглежда съдбата на една древна цивилизация, чието място в пространството и историческото време е неопределено. Говори се за богове, великани и хора, изобщо без да се споменават имена на народи и държави. Единствено в Битие се уточнява, че тази цивилизация се е развивала в Месопотамия от 5508 г. пр. Хр., към която е отнесено библейското „сътворение на света“. Изобщо началните глави на Битие твърде много се различават от останалите юдейски писания в Библията. Те разказват за историята на Месопотамия, а не на Юдея и показват явно сходство с други, по-стари източници като Книгата на Енох и споменатата халдейска книга. Разчитането на асирийските клинописни плочки от Ниневия, извършено от Джорд Смит през 1872 г., разкри загадката около произхода на книгата Битие. На тези плочки е написана поемата за Гилгамеш, едно наследство от древния Шумер.
Там се разказва една история за Потопа, която напълно съответства на известната от Битие, но в нея Ной е наречен Утмапищим (впоследствие се установява, че в шумерския първоизточник името му е Зиусудра). Археологическите разкопки на шумерските градове доказаха, че в Месопотамия наистина е имало потоп през IV хил. пр. Хр., който по своето време съответства на библейския. Но в шумерския разказ за Потопа не се споменава за великани и възниква въпросът: дали разказът за великаните наистина се отнася към епохата преди този потоп?
От друга страна, в книгата на Енох е представен един разказ много близък до този на древните българи. Но съотноошенията между деня и нощта през различните годишни времена, свързани с тези календари, показват, че той не е възникнал в Месопотамия, а значително по на Север, в земите около Черно море, които също са били център на древна цивилизация, предхождаща шумерската.
Освен с историческата си неопределеност, митът за великаните впечатлява и с всеобщата си значимост. Според различните източници боговете и великаните са властвали над цялата земя и с делата си са предопределяли съдбата на човечеството. Схващането, че елбирите са оглавили човешките племена ни подсказва, че световната цивилизация е започнала развитието си от едно общо начало. А това начало съвсем не би могло да бъде IV хил. пр. Хр. Съвременната археологическа наука познава и по-ранни култури от неолита и края на палеолита. Единственият източник, който осветява човешката история в тези най-далечни исторически епохи е преданието за Атлантида и съвременната ѝ държава на мястото на гр. Атина. В това предание, записано от Платон в неговите диалози „Тимей“ и „Критий“, според разказа на един египетски жрец, ключът за разтълкуването на мита е историята на различните народи и цивилизации. Някога боговете си разпределили цялата земя по области – без вражда… – така започва митът за божественото начало в човешката история, залегнало в основата на преданието. И така, едни богове уреждали работите си по едни места, други – по други, така както са си получили дълговете. А пък Хефест и Атина, които имали еднаква природа поради това, че били брат и сестра от един и същ баща и поради това, че любовта им към знание и изкуство ги водела към едни и същи цели, получили заедно един дълг – тази земя, която им била сродна и подходяща по добродетел и по разум. Тук те създали и устроили духовната им уредба. В този откъс се разказва как боговете Хефест и Атина са получили в един ден земята на предисторическия град Атина и са създали неговите жители.
Тук вече ясно се посочва произхода на атлантите, които като потомци на бог и смъртна жена съответстват на великаните от другите митологии. Но за разлика от тях атлантите и жителите на предисторическа Атина не са били жестоки и лакоми, а изключително благородни хора: „…във вашата страна е бил създаден най-прекрасният род между хората, от които произлизате и ти, и целия ви днешен град (Атина – б. а.), понеже се е запазило малко от тяхното семе.“ Според схващането, застъпено в Диалозите, божествената природа на тези народи се измерва с „божествения дял в тяхната наследственост, а упадъкът им се обяснява с намаляването на този дял поради смешения със смъртните хора“. В продължение на много поколения, докато у тях (атлантите – б. а.) била в достатъчна сила наследената от Бога природа, царете се подчинявали на законите и били привързани към вроденото им божествено начало… Но когато наследеният от Бога дял, започнал да изчезва поради честото му смесване с голямо количество смъртен елемент и човешкият нрав започнал да надделява, тогава те не могли повече да носят богатството си и започнали да постъпват непристойно и на способния да вижда те се показвали грозни, понеже погубвали най-красивото измежду най-ценното, а неспособните да виждат в какво се състои истинският щастлив живот, започнали най-много да ги смятат за прекрасни и щастливи именно тогава, когато те били изпълнени с несправедлива алчност и мощ. В това описание потомците на смесените бракове вече съответстват на великаните от Книгата на Енох, а с делата те също са предизвикали гнева на Върховния Бог. А богът на боговете Зевс като разбрал, че един приличен род е изпаднал в жалко състояние, поискал да ги накаже, за да се вразумят и станат по-благопристойни.
Докато божествените хора принадлежат към една чиста раса, то така наречените великани, от своя страна, съвсем не съставляват една единна същност. Както вече изяснихме, великаните произхождат от браковете между божествените и смъртните хора. А от законите на генетиката знаем, че потомството от смешението съвсем не е равностойно по своята наследственост. От браковете на хибридите помежду им и с изходните форми се получават индивиди, които се различават помежду си по дяловете на наследствеността, получени от двете изходни раси. При едни тези дялове са равностойни, при други преобладават качествата на едната или другата раса, в различни качествени съотношения. Така виждаме, че в смесеното потомство всъщност се обособяват напълно класа, индивиди, всеки с определен тип наследственост и изявени качества. Подобна картина се забелязва и в древ­ногръцкото учение за епохите (вековете). Както и в други древни учения за подялбата на световната история, там е развито схващането, че през всяка епоха е господствала определена човешка раса. През Първия век, наречен Златен, хората са живяли като богове, волно и безгрижно. Не са чувствали слабост на старини, били са дълголетни и винаги силни и здрави. Самите богове идвали да се съветват с тях. През Втория век, наречен Сребърен, хората вече отстъпвали по разум и сила на хората от Златния век. Те били неразумни и изпитвали много нещастия и скръб през живота си. Те не се подчинявали на боговете и затова Зевс ги е унищожил.
През Третия век, наречен Меден, Зевс създал хора страшни и могъщи, с грамаден ръст и несъкрушима сила. Те били войнствени и се изтребвали едни други с медните си оръжия. И тях Зевс е унищожил и е създал по-благороден и по-справедлив род на херои-полубогове, равни на боговете. Повечето от тях са загинали в кръвопролитни войни – едни при седмовратата Тива в страната на Кадем (Беотия), други – при Троя. През последния, Железен век, хората се изхранвали с изтощителен труд и живяли в несправедливо общество, в което злото надделява над доброто.

АЛХИМИЯТА

Описаните тук човешки раси и събития, свързани с тях, напълно отговарят на тези от останалите митове и предания, и най-вече от преданието за Атлантида. Несъмнено през Златния век са живяли хората от чистата раса. При това тук се уточнява, че те не са богове, но самите богове са идвали да се съветват с тях, т.е. те са съизмерими с боговете. Също както библейския Адам, който е сътворен по Божий образ и подобие и е живял 900 години. При хората от следващите епохи вече се забелязват признаците на смешението със смъртния елемент. Докато през Сребърния век неговият дял в наследствеността им е бил все още незначителен, то през Медния век той се е увеличил и тогава са господствали прочутите войнствени великани. Все пак в това предание е развито и схващането за кръговрата на историята, че упадъкът не е цялостно и еднопосочно явление. В края на Медния век се е възпроизвела една нова божествена раса, близка до първата. Расата на хероите-полубогове, които по своето определено място в историята съответстват на легендарните ахейци и пеласти. Те наистина са владеели Средиземноморието към края на II хил. пр. Хр. и така са развили известната Критско-Микенска култура.
От гледна точка на древните учения физическите качества и нравите на хората се изменят през различните епохи, а те изцяло се определят от алхимическото съотношение на божествения и смъртния елемент в наследствеността. Човешките раси са основната движеща сила в историята, а във всяка епоха преобладава една раса, определяща нейния облик.
Приблизителна представа за съотношението между двата елемента във времето ни дава древноиндийското учение за епохите. И там се разглеждат същите четири епохи, наречени юги, през които са господствали различни раси, съответстващи на кастите в индийската висша божествена раса, и са ги включили в своята йерархия като по-висша каста.
За особеното положение на брахманите в индийското общество свидетелстват Законите на Ману. В тях е изразена идеята за еволюцията на Духа отгоре, че брамините не са обикновени хора, а въплъщение на боговете, които управляват природните сили.
По особеностите на своя обществен и културен живот траките твърде много се доближават до древните индийци. Както е известно, траките са индоевропейци, но и техният елит е бил от особен, божествен произход, както свидетелства Херодот: „От боговете почитат единствено Арес, Дионис и Артемида, но царете им отделно с другите граждани, почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че самите те са негови потомци.“ Хермес е древногръцки бог, пазител на знанията, но той всъщност е едно от божествата кабири, почитани в светилището на о-в Самотраки. През Античната епоха там са намерили убежище култовете на пеластите – народ, родствен с траките, създал предгръцкатаМикенска култура. За това, че Хермес е почитан от траките под същото име, свидетелства култът на българите – мохамедани в Родопите към един светец, наречен ЕРМЕ ПАПА, т.е. Хермес Праотецът. Но първообраз на Хермес в крайна сметка се открива в египетския бог Тот. Той, според митологията, е извел боговете и спасил знанията от една държава, преживяла природна катастрофа. Според описанията тази страна съответства на потъналата Атлантида. Всички тези следи водят до заключителния извод, че тракийските царе са се считали за потомци на атлантите. Нашите прадеди, древните българи също са имали свещена династия от божествен произход – това е родът Дуло. Самото име показва върховенството му над останалите благороднически родове – Дуло означава „управляващ по Божията воля, тъй както и титлата на древните български царе КАНАС ЮВИГИ означава От Бог Владетел.“
С управлението на рода Дуло започва летописът на най-старата записана история на Българското царство – Именникът на българските царе. Според него първият владетел от Дуло – легендарният Кан Авитохол се възцарил през 105 г. от Хр., но следите от неговия род, пръснати на различни места по света, свидетелстват за много по-дълбоките му исторически корени. За разлика от другите културни народи, които разглеждаме тук, древните българи не са успяли да задържат царството си в една-единствена родина, те са бивали принуждавани да предприемат нерядко продължителни преселения. Това в никакъв случай не е накърнило свещения авторитет на царете от Дуло. Напротив, със своята висока нравственост и държавническа мъдрост те са изявили своето превъзходство над много други владетели и така са се прославили като царе от божествен род.
Благородничеството е една естествена даденост, то е доказало своето историческо основание през всички епохи от развитието на човешката цивилизация. Народите от античността не са измислили мита за божествения си произход, за да оправдаят завоевателските си намерения. Когато някои от тях, например инките и толтеките са се разселвали сред народи от други раси, то последните сами са ги възприемали като богове и доброволно са приемали водачеството им. Защото тези господарски народи са им давали ценни знания, справедлив обществен ред и по-висока култура без да накърняват основната им културна самоличност. Тези „бели богове“ на древността нямат нищо общо с късните европейски колонизатори. През първата епоха, наречена Крита или Брахмана юга, хората са били силни тялом и духом и са живяли без грехове – дхармата е била пълна. През Втората епоха – Трета юга, е започнала покварата – тогава дхармата е останала три четвърти, както е видно от името Трета (равностойно на български и санскрит).
През третата епоха – Двапара юга, хората били наполовина добри, т.е. дхармата е намаляла наполовина (Двапара значи „наполо­вина“).
През съвременната епоха – Калирга, сред хората преобладават слабите тялом и духом, подвластни на всякакви пороци. Както и в древногръцкото учение, злото надделява над доброто, т.е. дхармата е намалена до една четвърт.
Когато обаче съпоставим древноиндийското учение за епохите с другите подобни учения, ще забележим, че дхармата съответства на божествения елемент в човешката наследственост, т.е. тя е духовно проявление на този елемент. Изобщо в древните учения и митове душевността на човека винаги се разглежда като даденост на неговата раса. Този възглед ни налага да премислим господстващите представи за човека и човешките раси. По най-общи преценки съвременното човечество се поделя на три морфологично обособени раси: европейци, негри и монголци. Но по отношение на духовните заложби, т.е. на божествения елемент, човечеството се поделя на други, най-малко три раси на духа. Тангрическото учение определя тези раси така: дивя – с божествена природа; вира – с хероическа природа; и пашу – с животинска природа. Но учението за расите на духа ни разкрива и първопричината за възникването на трифункционалната йерархия, свойствена за арийското общество. Трите съществени съсловия – духовенство, войнство и черноработничество, всъщност се основават на различни алхимически съотношения между божествения и смъртния елемент в наследствеността. На първия тип съответстват брахманите – духовниците, управлявали през Брахмана юга, а също и през Трета юга от чист божествен произход. На вира съответстват ксиатрите – воините, администраторите и царете, управлявали през Двапара юга. Те са наполовина от божествен произход.
На пашу съответстват шудрите – най-нисшата каста в индийското общество, от неарийски, следователно небожествен произход. По-високо положение от тях в обществената йерархия заемат вайшите – земеделци и търговци, които все пак имат известен дял божествена наследственост (около една четвърт). Вайшите и шудрите са двете касти на трудовото съсловие, което управлява сега през Каш юга. Но поради своя божествен дял вайшите заедно с брахманите и кшатриите съставляват категорията двиджа (движди – родени), т.е. те могат да живеят втори живот след смъртта, тъй като душата им е безсмъртна. За разлика от шудрите, които са адводжи – без способността за прераждане.
Идеята за прераждането е възникнала на индийска почва, но вярата в безсмъртието на душата винаги е имала своето съществено значение в арийския мироглед. Тя се свързва със схващането за ненарушимостта на божествения елемент в нас. Естествено не всички в най-висша степен притежаваме този елемент. Но какъвто и да е неговият дял в нашата наследственост, ние трябва пълноценно да го осъществяваме. Бидейки себе си, ние трябва да осъществяваме висшата, божествената си същност, а не смъртната, животинската. Такъв е основният природен закон, това е и мъдростта, заложена в идеята за двиджа.