THE SWORD OF KING ARTHUR

The role of myths and the significance of myths, their actual power, and the possible connections between myths of the King Arthur and the Bulgarian folk mythology, are discussed.

Митът не е само една художествено пресъздадена мечта. Той е най-мощното духовно средство за въздействие върху реалния живот. Той разпалва въображението на хората и пробужда духа на тяхната раса – за съзидание и хероизъм. Той сплотява блуждаещите индивиди в едно самоорганизиращо се цяло – Народната общност. Митологичното и реалното са двете взаимносвързани страни на Битието. Идеята за тяхното диалектическо единство е изразена в мита за крал Артур – най-великия легендарен херой на келтските народи. А свещеният замисъл на един мит може да се извлече от неговото начало и край. Това в пълна сила важи за свещения атрибут на крал Артур и символ на могъществото на кралството му Логрия – мечът Ескалибур. Бащата на Артур получава този меч от Езерната фея. В предсмъртния си час той забива Ескалибур с магическа сила в един камък, откъдето по-късно успява да го изтегли само младият Артур, и така той доказва правото си върху престола на баща си. В продължение на много години Артур царува успешно и възвръща славата и величието на Логрия. Заедно със своите храбреци от Кръглата маса той извършва безброй подвизи. Но ето че настъпва времето на упадъка, белязано с кървави междуособици. След последната битка смъртнораненият крал Артур връща меча си на Езерната фея. Така завършва този величав мит на европейското рицарство.
Както знаем от Карл Гюстав Юнг, водата е символ на несъзнатото, на най-дълбоките пластове на нашето съзнание, от които изплуват архетипите – прадревни представи за Битието, които носим в кръвта си от самото ни Сътворение. Архетипите са проява на духа на нашата раса, и те добиват своя осмислен вид в народната митология. Следователно мечът, изваден от водата – това е митът, превърнат в дело. Но по-късно това дело придобива сакрално измерение и се превръща в нов мит.  И когато настъпва упадъкът, крал Артур връща меча си във водата – за да остане чист и свят, недосегаем за враговете. За да може след него друг рицар да го извади и да продължи делото му. Митът се връща в народната памет за да вдъхновява следващите поколения за хероични дела. И така, колелото на живота продължава вечния си кръговрат, и никой не може да го спре. Защото животът е борба. А без хероизъм няма живот.
Но историята на Артуровия меч води и към нашите родови корени. Защото Ескалибур е латинизирано име, а истинското му име е Каледвулх (Коледболг) – мечът на нашия праотец кан Колед и на неговия син Болг (Вълк), чието име ние носим. А родът на крал Артур произхожда от планинските области на Шотландия, където в предисторическо време се е заселила една част от народа Болг – нашите келтокимерийски прадеди. А старото име на Шотландия е Каледония – тя е наречена на праотеца ни Колед.
Днес най-будните и родолюбиви българи разчупиха леда на отровителските доктрини и търсят истината за произхода на своя народ. Да, ние сме това поколение, което е призвано да извади от забравата свещения български мит, за да го превърне в дело, в ново историческо ставане. Сега, когато се взираме в дълбините на историята, може би не всички съзнават отговорността на нашето начинание за бъдещето на Българския род. Защото от съдбовно значение е дали да извадим меча на Колед и Болг или някаква лъскава дрънкулка, която с прибързан наивизъм ще обявим за българска светиня.
А свещеният български мит не е някъде далече от нас. Той е в самите нас. Народът помни всичко най-свято от своето битие. През дългия си исторически път българският народ е съхранил спомена за далечния си праотец – кан Колед. На него е посветен най-светлият ни семеен празник – Коледа. За него пеем възвишените коледарски песни – тези български свещени химни, със звучния рефрен „Коладе, Коладе, ле“. Към него отправяме молитвите си за здраве и плодородие през идната година. На неговия празник се извършва инициацията на момчетата – те за пръв път запасват пояс – обличат ергенско облекло и отиват да коледуват. Защото на Коледа ние празнуваме раждането на кан Болг. „Болг се роди, Коледо“ – така една коледарска песен свидетелства за същността на празника. А Болг се е родил преди 4000 години според един летопис, публикуван от Георги Раковски, във времето, към което е отнесена най-старата история на Ирландия, в която се съобщава за народа Болг. По това време е построено древното келтско светилище Стоунхендж. Ние не знаем какво се е случило тогава, но кан Колед и неговият народ трябва да са били пред съдбоносно изпитание, за да стане такъв свещен празник рождението на престолонаследника. Много по-късно по време на келтските завоевания в Европа през V–IV в. пр. Хр., в земите на Централна Европа е царувал владетел на име Колед. Неговите синове Брем и Болг са основали ново царство в Тракия със столица Тиле (Туле), което е просъществувало близо 60 години. Почувствали силата си, келтските царе са възродили мита за Колед и Болг, за да го изпълнят с ново съдържание.
Рождението на Болг неслучайно е свързано със зимното слънцестоене. Тъй, както на Небето се ражда Новото Слънце, за да ни даде живот през идната година, така и на Земята се е родил Болг, за да даде нов живот на Българския род и царство. Така е било, така да бъде и занапред! Да бъде Болг! Да бъде Болг-ария!