НИЕ, БОЛГ-АРИИТЕ

Българин значи мъдър, знаещ човек
из историята на волжките българи

Българин е който не крадне, не лъже, не убива,
не смени вярата си
за печена кокошка
Йордан Хаджиконстантинов Джинот


Клетва пред Конника

За мнозина е трудно да осмислят, че нашето битие е предопределено от прадедите. Съзнателно или не, ние се явяваме техни продължители на историческата сцена, въвлечени в борбите, които са водили някога. Още когато Кан Исперих е избрал тази земя за средище на новата българска държава, той е предопределил съдбата ни. Защото тази земя е за господари. Който я държи здраво и гази чуждите нашественици, той ще живее достойно, възползувайки се от нейните богатства и кръстопътно положение. Но който се огъва, всички ще минават през него и той вечно ще страда, носейки проклятието на Испериха, за това, че е отстъпил от неговия завет.

Днес, за съжаление, България не е водеща световна сила, както през славното ѝ минало. След петвековно прекъсване на своята независимост по време на османското владичество, българите загубиха приемствеността на държавната си традиция и голяма част от културно-историческото си наследство. Под прикритието на османската власт агенти на враждебни на българския народ сили системно унищожаваха документите на нашето минало, за да заличат историческата ни памет. Същите врагове, които някога плащаха дан на великите български царе не мигват при мисълта, че господарската воля на нашия народ може отново да се пробуди. След Освобождението така наречените „Велики сили“ най-арогантно се намесват в обществено-политическия ни живот като постоянно работят за народностното ни обезличаване. Така се затвърди престъпната славянско-тюркска теория, представяща нашия народ като някаква сбирщина от полудиви номадски племена. Тази отровителска теория и днес се преподава в българските училища и университети и се прокарва в световните исторически издания. Срещу тази лъжа се възправяме ние, достоверните български родолюбци, за честта на нашите велики прадеди и за новорождението на болг-арийския род и царство!

Кои сме ние?

Ние Болг-Ариите идваме от великата неизвестност, от дълбините на арийската древност. В нашето родово наследство е вплетено името на митичната арийска прародина Туле. Нашите корени извират от чутовните арийски царства Кимерия и Ариана, изгряли в евразийското пространство преди четири хиляди години. Това усещане за историческа мисия от Златния век нашите прадеди винаги са го носили в себе си. „Българин значи мъдър, знаещ човек“ – така започва писмената история на волжките българи. Българите са народ от „Първото Слънце“, т.е. от Златния век – се изтъква в средновековния български превод на книгата на Сибила.
Древните българи са имали високоразвита държавност с повече от 40 държавни и военни звания. Основните от тях са канас ювиги, кавхан, боила, колобър, таркан, багатур, багаин, а повечето от тях се явяват в по няколко различни длъжности. Държавният строй на древните българи се основава на една цялостна трифункционална йерархия, свойствена за народите от бялата раса:
1. Духовенство – колобри;
2. Войнство – боили, таркани, багатури, багаини;
3. Труженици.
Върховната власт над трите съсловия осъществява Царят-Жрец, носещ свещената титла канас ювиги – „От Бога владетел“. По право българският престол е принадлежал на свещената Династия Дуло. Тя носи името на свещената арийска прародина Туле. В езика на памирските народи, родствени с българите, Туле значи „Богоустановен ред“. Канът управлява с помощта на Шестте Велики боила, произхождащи от най-знатните болярски родове. Те съставляват висшия господарски елит, наречен укел, но по правило принадлежат към колобърското съсловие. Заедно с Кана те съставляват Съвета на Седемте – върховният орган на управлението на Саракта (Царството). Италианският философ Юлиус Евола отнася управлението на царете-жреци към изначалната арийска цивилизация, свързана с митологичната представа за Златния век. Точно затова ние българите имаме основание да се считаме за народ от „Първото Слънце“, както е записано в българския превод на Сибила. Още повече, че подобни държавни титли са известни от наследството на най-древните световни цивилизации – Шумер и Протоиндийската цивилизация, а също от Югоизточна Азия, Кушанската империя и някои келтски кралства. Във всички тези цивилизации е била в сила една система от държавни звания, наследство от една працивилизация, която много преди индоевропейците е разпростряла своето културно влияние над Стария свят – може би това е легендарната Атлантида? И нашите прадеди са успели да съхранят този древен държавен строй в неговия цялостен вид, чак до чуждопоклонническото покръстване през IX век. Не само държавната традиция свидетелства за високите организаторски способности и културно равнище на българите. Държавата и нацията се основават на рода, а сред българския народ съществува една сложна система от родови звания, отнасящи се до степента и ранга на роднинство. Такива като мама, тате, бате, шольо, кака, чичо, девер, леля, зълва, стрина, буля с които сме свикнали от малки. Този тип родово устройство не се среща сред повечето индоевропейски народи.
Неоценимо е и българското народно творчество. В българските народни носии е застъпено съчетанието на трите основни космически цвята – бяло, червено и черно, а също и кафяво. Те са богато избродирани с изящни шевици във форми на руни, свастики, келтски кръстове и други арийски символи. По своята красота и хармония българските народни носии надминават носиите на много други европейски народи. Ние, българите, също така се славим с богатото си наследство от народни песни и танци, и то в такива разнообразни ритми, с каквито малко народи могат да се похвалят. Изобщо всички страни от живота на българите – било в устройството на държавата и рода, или в народностната култура, са проникнати от принципа на усложнената йерархия, от култа към реда и хармонията. Проява на един цялостен мироглед, свойствен за изначалната арийска цивилизация от Златния век.
С високите си астрономически познания древните българи са създали и един от най-точните календари в света. Българският календар е слънчев. Той отчита летоброенето по обиколката на планетата Юпитер около Слънцето, затова годините се подреждат в дванадесетгодишен кръговрат, съответствуващ на юпитеровата година. Днес този календар е известен по света като китайски. Но китайците изобщо не свързват своя календар с движението на Юпитер, а тъкмо на него се основава дванадесетгодишния кръговрат.
Още в древността българите са били народ с висока стопанска култура. За разлика от съседните номадски племена, живяли в Средна Азия, нашите прадеди са развивали всички стопански поминъци – земеделие, животновъдство, строителство, търговия, занаятчийско производство, а в сферата на занаятите – кожухарство, тъкачество, ковачество, златарство… Освен с хубавите си коне, нашите прадеди са били известни и с ценните си сортове зърнени храни. В Древния Изток са били прочути висококачествените български стоки и произведения – 12 от тях носят името болгар. За пълноценното развитие на своето стопанство българите са устройвали своите държави в онези области, където са съчетани плодородни земи, планини и търговски пътища. В земи с подобни природни природно-географски дадености са основани Балхара, Старата Велика България, Дунавска България и Бавария.
Владеенето на тези богати земи, обаче, е изисквало от българите да бъдат първостепенна военна сила. Въпреки високата си материална и духовна култура, нашите прадеди никога не са станали изнежени от удобствата на цивилизацията слабаци. Те са се справяли с всички трудности и лишения на войната не по-зле от живеещите сред сурови природни условия полудиви народи. За високите бойни умения и войнски добродетели на българите разказва летописецът Енодий (505 г.), в похвалното си слово към готския владетел Теодорих, по повод една (незначителна) победа над българите:

„Това е народ (българите), на който преди тебе е принадлежало всичко, което е поисквал, у когото е стоял на почит онзи, който е купувал достойнството си с кръвта на враговете си, у когото полесражението е общо родно място: защото чиито оръжия (стрели, копия) във време на сражения повече почервеняваха, той е считан без заобиколки за по-възвишен. Този народ преди твоето сражение не му се е случвало да знае що е съпротива, той дълго време само с военни походи се занимаваше. Тях той продължи въпреки изпречилите се планини, препречилите се реки, лишенията от най-необходимата храна, додето мислят, че за нахранване е достатъчно да се пие конско мляко.“

Въпреки повсеместното унищожаване на историческото ни наследство има оцелели летописи, в които българите са записали своята собствена история. Колкото и непълни да изглеждат на пръв поглед в тях е вярната следа, която води до нашето истинско родословие и народностна самоличност. Има един велик българин, който с природната си интуиция успя да разпръсне мрака на заблудите и да извади на бял свят истината за нашия род – Георги Стойков Раковски. Винаги, когато си спомняме за него, в съзнанието ни звучат заветните му слова: „Най-необоримо е, че доказахме и единството на самото име Aryas = Арии, с името болгари.“ За съжаление, нямаше кой да го послуша в онова бурно време преди сто и петдесет години… Една от големите заслуги на Раковски е публикуването на един изключително ценен за нас българите летопис. В него ясно се посочва какъв е народностния произход на българите. „Българският народ излезе в древността до Черното море до река Волга от великата Скандинавия, и зваха се тамо ГИМЕРИ и КИМЕРИ…“
Кимерите! Не бяха ли те един загадъчен и обвит в мистерии народ, за който Омир разказва в своята Одисея, че са живяли някъде на края на Света, където Слънце не изгрява. Народът на Конан Варварина, в чието лице великият писател Робърт Хауърд обезсмъртява името на своите прадеди, считани за потомци на атлантите. Неустрашимите воини на коне, които, прокудени от скитите от старата си родина Кимерия на север от Черно море, завладяват Мала Азия и притесняват могъщата Асирийска империя. А много по-късно същите тези кимери застрашават съществуването на Рим, и то през II в. пр. Хр., когато още е в разцвета на силите си. Кимерите са били силни не само във войната, но и в държавните си дела. За тях Страбон пише, че са повлияли на възникващата на Запад аристокрация, а също така са донесли със себе си ценна порода коне. Все неща, с които са се славили и древите българи.
За произхода на българите от кимерите има и други исторически извори, които ще разгледаме в следващата глава. В тях се извеждат и родословията на най-ранните български царе. В нашите собствени летописи от Дунавска България се изтъква династията Илирик-Бладилий-Колед-Болг. В някои чужди извори, обаче нашето родословие се извежда от Яфет, един от синовете на библейския прародител Ной: Яфет-Гомер-Болгар. Оттук навлизаме в твърде важния за нас българите въпрос за българския праотец – въпрос изключително от духовно естество, а не на сухи исторически факти. Въпросът за Свещения български мит. От най-древни времена е прието всеки народ да носи името на своя родоначалник. Така атлантите са наречени на името на цар Атлант, пеласгите – на цар Пеласг, а какво по-естествено от това ние българите да носим името на цар Болг. И Свещеният български мит не е забравен – той е съхранен в най-светлия семеен празник на българите – Коледа. За същността на празника свидетелства известната коледарска песен „Болг се роди, Коледо“. В нея се възпява цар Колед и неговия син Болг, както впрочем уточнява и йеросхимонах Спиридон. И другите коледарски песни – тези свещени български химни, прославят цар Колед, който всъщност е почитан като българският праотец. На всеки читав българин прониква дълбоко в сърцето звучният рефрен „Коладе, Коладе ле“ или „Ой, Коладе, мой Коладе“.
Свещеният мит за царете Колед и Болг е вграден и в името на легендарния меч на крал Артур. Той е известен като Ескалибур, но това е латинизиарната форма на истинското му келтско име Каледвулх (Колед – Болг) – Мечът на Колед и Болг. Не бива да ни учудва и отгласът от Свещения български мит в далечна Британия – това е свързано с наследството на кимерийските племена логри и бритони, обезсмъртено в легендата за Крал Артур. От друга страна, обаче, ние знаем, че името Болг значи вълк – на уелски (кимриг) то е записано като вулх. През VI в. двама български владетели – Болгар и Драгон, навлизат с войската си във Византия. В сръбските летописи техните имена са записани като Вукич и Драгич, и така са преминали в някои български източници. Вук на сръбски значи вълк, и очевидно авторът на летописа е знаел свещения смисъл на Българското име. Вълкът е свещеното животно на арийците – благородният хищник, който унищожава всичко нездраво в природата. Той е живият пример за реда, храбростта и жертвоготовността – най-възвишените арийски добродетели. Ние сме народът на Вълка! По собствен път Георги Раковски изследва въпроса за българския народностен произход и самоличност. Той е първият български народоизследовател, който застъпва тезата за индоевропейския произход на българите. Изучавайки словесността на съвременния български език, той забелязва, че много думи в него, считани за „славянски“, имат успоредици в санскрита и древноперсийския език, а също и в келтските езици. Според неговото схващане, българският народ произхожда от три сродни индоевропейски народа, последователно установили се в нашите земи: пеласги, тракоилири и келтокимери. Раковски също така се досеща, че ние носим името на кимерийския цар Болг, но също и на ариите, затова сме Болг-арии. А всъщност вълк-арии – Ариите на Вълка.
Не само езикът, но и други страни от нашата народностна самоличност могат да бъдат обяснени с кимерийско-иранския произход на българския народ. По пътя на сравненията ние изяснихме не само произхода, но и свещения смисъл на българските народни празници и свързаните с тях обичаи. Основно българските празници трябва да са келто-кимерийски по произход, тъй като повечето от тях имат общо съдържание с келтските празници. Такива са Коледа-Юл, Атанасовден-Имболк, Гергьовден-Белтаин и Илинден-Лугназад. Други, обаче, определено са от ирански произход. Така Мъжката задушница, отбелязвана на Архангеловден (21-ви ноември) съответствува на келтския празник Самаин, но по своя смисъл е най-близка до иранския празник Хамаспатмедия – „Угощение в чест на душите на праведните.“ А зрелищните огнени игри, свързани с подвижния християнски празник Сирни Заговезни, са проявление на най-значимия ирански празник – Арийската Нова година (Ноуруз), чествана в деня на пролетното равноденствие (21-ви март). Вечерта срещу празника се запалват големи огньове, които се прескачат за здраве. А също така се палят факли от сцепени дървени пръти, натъпкани със слама, и се въртят в кръг. Така се пресъздава свещената арийска свастика – огънят в движение, символът на Слънцето и космическия ред. С нея се приветства победата на Слънцето над мрака и злите сили пред настъпващия Ноуруз, което значи „Нов Ден“. Описаните огнени игри са традиционни за България, Кюрдистан и Иран.
Държим обаче да уточним, че българските празници и свързаните с тях обичаи основно са наследство от траките. Доколкото последните не са схващани като единна народност, ние намираме указания за културно-родствените им връзки както с кимерите, така и с индо-иранските народи. Основната част от траките произхождат от общата тракокимерийска култура в Северното Причерноморие, но също така от тракийското наследство са известни и типични ведически обичаи и традиции, известни за индо-иранските народи. 
Неуловимо преплитане на тракийско и българско наследство срещаме при литовците. Зонара извежда потеклото на този балтийски народ от кимерите. Също като нас, литовците празнуват Коледа – Каледас, с всички познати от българската традиция обряди. Те също имат коледари, които пеят коледарски песни с познатия рефрен „Ой, Коладе“ – при това със неподправено езическо съдържание. В словесно отношение литовците и другите балтийски народи говорят един архаичен индоевропейски език, който е най-близък до езика на древните траки – според изследванията на проф. Владимир Георгиев. При това този език не е чужд на съвременния български, а е достатъчно разбираем. Значи българите-кимери и митичния им цар Колед, комуто са посветени прочувствените коледарски химни, са всъщност траки. В някои летописи срещаме и преки доказателства за тракийския произход на балтите – те произхождат от онези траки, които са били прогонени от Александър Македонски и по-късно от Траян Римски. А в някои литовски песни е запечатан носталгичният спомен по Дунава – свещената българска река, която литовските прадеди са преминали някога. Изглежда литовците са запазили историческите си връзки с българите и до по-късни времена. Как иначе да обясним факта, че в един литовски летопис е записана легендата за Кан Авитохол, отгледан от сърната. При това младият цар е наречен фамилиарно и гальовно „малкото князче мисикийско, сиреч българско“ (мисикийско значи мизийско), като че се отнася за нещо родно и свято.
Нарицателното мисикийско-мизийско ни отпраща и към следите на един друг забележителен балтийски народ – прусаците. Един народ-легенда, воинствен и целеустремен, въздигнал на оръжието си основите на Германия. Като народност прусаците днес са напълно асимилирани от германците, но техните германски наследници с гордост носят чутовното им име, знаменателно за новата германска история. Прусаците изглежда са потомци на мизите от Мала Азия, от които произхожда Св. Климент Охридски и които народът е знаел като българи, според неговото житие. Те носат името на тракийския цар Прусах, основал град Бруса под Малоазиатски Олимп. Точно по тези места са живели и мизите, за които се разказва в житието. Оттам, притиснати от войската на Александър, те са се придвижили към Северното море, откъдето по-късно са се завърнали, отвоювайки Илирик, Далмация, Тракия и Македония. В мизите намираме връзки и с асите на Один.
В ново време, когато с титаничен щурм нашите предци превзеха Одрин, генерал Макензен нарече българите „Прусаците на Балканите“. Пруската легенда отново се завърна в земята на бранния Балкан. „Прусаци“ е не само почетно обръщение към нашия народ, но и знак за историческа реалност.
Съществуващите сред балтийските народи културни, езикови и исторически следи към българското етнокултурно пространство дават основание за откриването на едно ново направление в българските народностни изследвания. Удивителното единство на празника Коледа при българи и литовци не беше тайна за българската общественост през комунистическо време, но и до днес академичните учени си правят оглушки и нямат желание да проучат тези съществени културни успоредици. Причината за това е ясна – това окончателно ще подкопае авторитета на хлабавата славянско-тюркска теория. Колкото по-задълбочени и многостранни стават нашите изследвания, толкова повече достоверност намираме в тезата на д-р Ганчо Ценов, че българите са траки и стар европейски народ.
Известни исторически сведения, обаче, дават основание да приемем, че е възможно обединението на болги и арии да е станало в Бактрия. На запад от Бактрия се намира свещената арийска земя Ариана Вайджо. Тя е възпята от Заратустра в свещените химни Гата, записани в Зент-Авеста. Днес се счита, че Ариана е древната държава на ариите, тъй-като арий е древното народностно име на персите и индоариите (бхарата), записано в Авестата и Ведите. Сред народите, участвували в похода на персийския цар Кир срещу Елада, Херодот споменава и народа арии. Тяхното въоръжение е било сходно с това на бактрите.
Но арий е не само народностно име. Преди всичко то е нарицателно за благороден и възвишен човек, за ариеца като раса на духа. Ар значи човек, мъж, херой. „Ар е орелът и символът на Слънцето, наричано от египтяните Ра.“ В индоевропейските езици ра означава също и бог – това е видно в името на българския бог Танг-ра, също и на ведическите богове Мит-ра и Инд-ра.
Образуването на болг-арийския народ изглежда не е станало изведнъж. В древните източници българите са наречени балхи или болхи – в Махабхарата, и болги в келтските предания. От IV в. в европейската историческа литература нашите прадеди са известни като болгари (bulgares (лат.) и vulgares (гр.). От друга страна, обаче, името на древната българска държава е Балхара – то е производно на балх и ара (ария). С това име е наречен и народът балхарис, заселил се в северна Месопотамия в началото на II хил. пр. Хр., в съседство с Митанийското царство. За тази ранна епоха още няма сигурни сведения относно съществуването на Балхара.
За сродството на българите с персите свидетелствува един ранен летопис, открит в Русия. В него се разказва за преселението на българите на Балканския полуостров: „Многочислени, дори безбройни, те (българите) изпълниха цялата земя до Драч, тъй като българите, и персите, и влъхвите са едно и също нещо, и всички те са на тази земя пришълци.“ Този летопис загатва и за родствената връзка на българите с влъхвите. Влъхви бяха тримата царе от Изтока, които пророкуваха раждането на Христос и му поднесоха своите дарове. Под влъхви се разбират халдеите – мъдрите жреци-звездобройци, управлявали древния град Бабилон. В хрониката на Констанцкия събор, заседавал през XV в. в Южна Германия, също се уточнява, че българи и халдеи са един и същ народ. Там се говори за един местен владетел, носещ титлата „Цар на българите/ Цар на халдеите“.
За народностния произход на халдеите (влъхвите?) няма преки исторически свидетелства. Понастоящем се приема, че халдеите са семитско племе, но може би тази теза има нужда от преразглеждане. За всеки случай трябва много внимателно да преценим какво разбираме под халдеи като родствен с българите народ. В българските народоизследователски кръгове се утвърди схващането, че името влъхва е обеззвучена форма на българин. От друга страна, обаче, влъхва също е нарицателно за мъдрец и звездовед. В старобългарския език думата влах означава „звезда“, а влъхувам – „свещенодействувам“. Да не забравяме, че българин значи мъдър, знаещ човек. „Според общоприетото обяснение името Халдеи (Culdeer) означава „С Бога свързани“: Кул-деа, така може да се изведе цялостния му смисъл.“ Наистина името халдеи следва да се свърже с древния корен за свещеното кул или кол, който е в основата на латинското понятие cult, на българската жреческа титла колобър, и на името на българския праотец Цар Колед. Но в Халдея се съдържа и индоевропейското понятие за бог, близко до Deus (лат.) и Дева (санскр.).
Ето така извеждаме най-ранната българска история: в началото на второто хилядолетие пр. Хр. кимерите се разселват в Европа и завладяват много земи. Цар Болг завладява земите на Изток, и неговите поданици започват да се наричат болгари (болги). Според Летописа на Раковски и персийската книга „Хавенд Мар“, Цар Болг (Болгар) е основал своето царство в земите на река Волга. Оттук следва да заключим, че именно Волга е наречена на името на Болг, а не обратното – че ние българите сме били носили това име, защото идваме от Волга.
През следващите векове древните българи се придвижват на изток и на юг. Така те се появяват в Месопотамия и Бактрия – в земите на днешен Афганистан. Най-ранните сведения за българите срещаме в индийския епос Махабхарата и в ранните пурани, чието съставяне е отнесено към VIII – VII в. пр. Хр. Там българите са наречени балхи или болхики, а древната българска държава – Балхара. Столица на Балхара е бил град Балх, който и днес носи древното си име. Също като Рим, който се слави като Вечният град. Според Махабхарата балхите са били прочути с ценните си „небесни“ коне, заради които индийските владетели са воювали с тях.

Българските преселения

След похода на Александър Македонски, последван от изтощителна война с Индия, управлявана от Гуптите, през III – II в. пр. Хр. българите биват принудени да се изтеглят от старата си родина. С това преселение е свързана и старата история на Бавария. За наше щастие, всички старинни предания за миналото на баварците са събрани в една цялостна история от придворния летописец Авентин през ХVI в. По своята историческа мисия този човек е напълно съизмерим с нашия Отец Паисий. Също като него, с цената на денонощни страдания и лишения той е пребродил цялата баварска земя и е събирал всякакви възможни ръкописи и старини, имащи отношение към наследството на неговия род. Събраната съкровищница на родовата памет той е подредил в своето произведение „Баварски и германски хроники“.
В няколко отделни баварски летописа се посочва, че родината на баварците е Армения. В някои стари стихове, песни на майстерзингери и хроники обаче се разказва, че в Армения баварците дошли от още по-отдалеч – откъм Индия. Някъде там към VI в. пр. Хр. са царували най-ранните баварски царе – съвременници на царете на Мидо-Персия Астиаг и Кир според родовата памет. Около II в. пр. Хр. баварците се заселват в Армения, откъдето през I в. пр. Хр. биват изтласкани от настъпващите римляни. От Армения баварският народ бил изведен от своите князе Боемунд и Инграм. По други предания, обаче, Авентин установил, че баварците произхождат от цар Алман Ергле и неговите синове Норайн и Бойгер (Балгер). Алман е легендарен владетел, обожестен приживе като бог на войната. Баварците са го тачили като праотец и затова те са се наричали и алемани – на неговото име. По своята история и мит Алман напълно отговаря на Один – царят на асите, известен от преданията в Еддата. С тази разлика, че животът на първия е отнесен към III в. пр. Хр., а на втория – към I в. пр. Хр. Изглежда тук има наслагване на митове за повече от един владетел, откъдето следва това хронологическо разминаване. По наши заключения, баварците са всъщност асите на Один – иранска народност в състава на българския народ.
Позовавайки са на Авентин, германският проф. Фрицлер е написал една твърде съдържателна студия за общите корени на баварци и българи. За съжаление, той безкритично приема шаблонната тюркска теза за произхода на древните българи и определя баварците като тюрки. В студията си Фрицлер посочва някои много характерни за баварците народни вярвания и обичаи, сходни с тези на румънци и българи. По своята същност, обаче, всички тези обичаи са от тракийски произход. Това наследство за пореден път разбива несъстоятелната тюркска теза и доказва тракийските корени на българския народ.
От внимателния преглед на баварските хроники се вижда, че в тях са отразени две последователни български преселения в Бавария – по-ранното на Алман Ергле през III в. пр. Хр. и по-късното на Боемунд и Инграм през I в. пр. Хр. Последното съвпада с това на Один и неговите аси. През първата преселническа вълна част от българите продължават пътя си на запад. Според изчислението на Авентин, още през 225 г. пр. Хр. е станало така, че една част от българският народ, принадлежаща към баварското племе, се е отделила от него и потеглила от там. Цар Тесел (Thessel) и неговият племенник Балгер извели „доста народ (с име българи (Bulgarn), както казват немските баварски хроники), отишли в страната, наречена сега Франция, изградили града Толес (Тулуза? Туле?) и се установили навсякъде наоколо“. Българите, за които разказва Авентин, около 12 г. сл. Хр. биват заварени от римляните в покорената от тях Набонидска Галия. В записките на Цезар по Галската война те са наречени волки (volks), т.е. болги. От другаде, обаче, са известни като кимерийско племе. За кимерийското им потекло свидетелства и името на една ценна порода коне, просъществувала до днес в Прованс – камарги. А градът на българите Толес всъщност е Туле – днешна Тулуза. Той напомня за свещената арийска страна Туле, с която е свързана българската династия Дуло. Туле – днешно Тулово, е и столицата на келтското царство в Тракия, основано от царете Брем и Болг. Тук ясно се очертава връзката между имената Болги–Кимери–Туле, знаменателни за българската цивилизация. В тази насока намираме и още една удивителна следа. Едно от трите племена, предвождани от Брем и Болг, е това на тектосагите. Едно от двете племена на волките в Галия също е посочено като тектосаги. Значи галатите в Тракия не ще да са били само келти, но преди всичко българи. Пълните съвпадения на тези имена бележат пътя на българите през това ранно и слабоизвестно преселение.
И днес сред жителите на Прованс съществуват удивителни културни следи от българите като например мелодията на песента „Боряно, Борянке“. Според разпространеното схващане, това наследство се счита за привнесено от богомилите-катари, създали силна своя общност в Южна Франция през Средновековието. Историческите факти, обаче, показват, че тази област много по-рано е била заселена от българи и следователно не може да се твърди, че въпросните културни следи са оставени единствено от богомилските мисионери. Напротив, наличието на българско население със запазено народностно съзнание е било истинската предпоставка за утвърждаването на възникналото в България религиозно движение по тези земи.
При преселението през III–II в. пр. Хр. една трета част от българите достига до далечните Британски острови. В историята на Уелс се отбелязва, че точно през този период народ на име болги се заселва в Британия. Според записаните в тази история келтски извори болгите са дошли от Партиянското царство или от гръцките земи в Средна Азия, така нареченото „Гръко-Бактрийско“ царство в Бактрия. По същото време III–II в., обаче, в Британия се заселват част от кимерите, нападнали преди това Рим. Както вече уточнихме по-горе, под името кимери (кимбри) и болги следва да се разбира един и същ народ. За болгите се разказва и в най-старата история на Ирландия – „Книга на завоеванията“. В нея те са наречени Фир Болг – „хората на Болг“. Там се споменава още за бог Булг и вълшебно копие Гае Булга. Въпросното предание съдържа повече митология, отколкото история. То представя най-древните народи на Ирландия като божествени племена с много малко сведения за народностната им самоличност. За Фир Болг е характерно, че са наричани „хора с торби на врата“. Това название напомня за нашенския обичай на носене на муска – малка кожена торбичка с части от растения, притежаващи чудодейна сила. А богинята Домнум от Фил Болг удивително напомня за Домна царица от една българска народна приказка. Събитията от „Книга на завоеванията“ не са отнесени към определен исторически период, така че е възможно да са свързани с българското пресление през III–II в. пр. Хр.
До много късни времена кралете на Бавария са запазили своята българска династическа приемственост. Според хрониката на Констанцкия събор, заседавал от 1414 до 1418 г. в гр. Констанц в германската област Баден-Вюртемберг, там е управлявал владетел, носещ титлата Keiser von Bulgarien (Цар на българите) и Rex Caldeorum (Цар на халдеите). В хрониката се пояснява: „Българският цар, който трябва да има за пълномощие и един представител на Ордата, и владее също царството на халдеите.“ По нататък се уточнява, че България е „земя, намираща се някъде в Азия, източно от Дамаск и западно от Индия.“ Очевидно тук става дума за Балхара. В хрониката е изрисуван герб с три лъва, разположени един над друг. Същият герб е известен и от Второто българско царство. Той и днес е в сила в германската провинция Баден-Вюртенберг, а също и в Англия, където пък е взаимствван от Уелс. Знамето на нашите кимерийски прадеди.



Гербът на Второто Българско царство

Хрониката на Констанцкия събор също свидетелства, че когато Дунавска България е била под османско владичество, в Южна Германия е управлявал владетел, носещ титлата Цар на българите. Това показва, че българското царство никога не е прекъсвало съществуването си – то и днес е живо в сърцата ни!
Споменът за древната Балхара не е бил угаснал и сред дунавските българи, включително до средата на XIX в. Видният български възрожденец и събирач на народни умотворения Цани Гинчев е научил от стари хора, че нашият народ е дошъл от Индия. А Йордан Хаджиконстантинов Джинот твърди, че българите, наречени келтокимери или келтоскити, са дошли от някакъв древен град „що бил у Персия и разсипан кой знае кога.“ Тук отново става дума за град Балх. Древен град! Само това определение разбива на пух и прах нескопосаните номадски теории за произхода на българския народ! Докато една част от българите се преселва в Европа през III–II в. пр. Хр., то основната част от българския народ се задържа в земите около Имеон (Памир) на север от Бактрия. За това свидетелства византийският историк Агатия: „Хунският народ в старо време живееше до Азовското море към изток, на север от реката Танаис (Дон), и подобно на многото други варварски народи живееха в Азия по планината Имауа. Всички тези народи се наричаха общо скити и хуни, а според рода: кутригури, утригури, други ултидзури, а други буругунди.“
Сред тези племена, отнесени към хуните, са и българските племена утигури и кутригури, за които разказва Прокопий Кесарийски. На свой ред, обаче, и тези българи биват принудени да поемат по пътя на преселението. Сведения за това срещаме в „Хроника на Михаил Сирийски“, от II в. от Хр.: „В това време потеглиха трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 хил. скити. Те изминаха един път от 65 дни от клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намерят вода и стигнаха река Танаис… Когато достигнаха до границите ромейски, един от братята, наречен Булгариос, взе десет хиляди души и се отдели от братята си. Тези скити бяха наречени от ромеите българи.“
Като причина за това преселение Петър Добрев изтъква нашествието на хуните, които нахлуват в Средна Азия от североизток след разпадането на тяхната империя и последвалото китайско завоевание. В световната историческа литература се прокарва погрешната историческа представа, че хуните били някакви неарийски пълчища, които са унищожили арийските народи в Средна Азия – саки, масагети, тохари и така са сложили край на арийското господство в тези земи. Изобщо за хуните в Европа се говори като за някакви жестоки варвари и прочее изроди… Като наследници на цивилизацията на Атила ние, българите, сме лично засегнати от подобни обидни определения и държим да изясним същността на името хуни. Кои са всъщност Атиловите хуни?
Както уточнява Прокопий, хуните в старо време са се наричали кимерийци, също и масагети. От Херодот ни е известно, че след неуспешна война с масагетите, скитите са нападнали Кимерия. Значи кимери и масагети поначало трябва да са били сродни и съюзени народи или един народ. И едните, и другите се посочват като прадеди на българите съответно в летописите на Раковски и Спиридон. Оттук е разбираемо защо в една по-късна епоха те стават известни под едно общо име хуни. В течение на епохите някои народи придобиват и нови названия, но остава паметта и съзнанието за хора от една кръв. С това са били наясно и чуждите историци, като много често наричат българите хуни. Подобно на известните български племена, хунските племенни имена също завършват на – гури или – дури. А имената на българските племена оногури и оногундури изглежда са производни на хон – собственото име на хуните. Неслучайно Йордан ги нарича хунугури и хунугундури. С разрастването на Първата Хунорска империя на север от Китай, името хуни, записано на китайски като хиунг-ну, става нарицателно за всички конни народи, поданици на империята. Действително под това определение попадат и някои неарийски народи, но господстващо положение в Хунорската империя заемат т.нар. царски хуни, говорещи езика ху, за разлика от другите хуни, говорещи езика жун. В Европа с името хуни са наричани арийските конни народи, известни и под общото название скити. От тази общност сме и ние, българите. „От земята на българите се разпростря яростта на хуните върху народите.“ (Йордан) Тези факти дават основание на видния български народоизследовател Димитър Съсълов да развие своята Хунорска теория за произхода на българите. Ние сме хуните!
Изобщо в европейските културни и научни среди цари голямо невежество по отношение на конните народи. Народите, съставляващи гръбнака на арийството – кимери, траки, масагети, българи, хуни, скити, саки, сармати, кушани, перси, индоарии… Носители на изначалната цивилизация на индоевропейците, възникнала в степите на Източна Европа през V хил. пр. Хр. Това е така наречената от археолозите „курганна“ могилна култура. За съжаление, обаче, в средите на водещите европейски културни кръгове се е затвърдило схващането, че Европейската цивилизация започва от Древна Гърция и Рим, а конните народи са някакви полудиви номадски племена с второстепенно значение в историческия процес. Действително, народите на Атила са носители на друг тип цивилизация, неразбираема за древните гърци и римляни, а още по-малко за европейците от буржоазната епоха. И днес най-будните воини на арийската кауза се увличат по културата на Гърция и Рим, без да проумеят, че робуват на едно предубеждение, което им пречи да пият вода от извора на изначалната арийска цивилизация.
Историческите факти свидетелствуват, че не хуните, а сянбийците са изтласкали арийските народи от Средна Азия и са принудили българите да се преселят на изток. По време на споменатото българско преселение през II в. от Хр. със сянбийците е воювал известният кушански владетел Канишка.
Прокудени от Имеон, българите се заселват в земите между р. Дон и Кавказ. В арменската география „Ашхарацуиц“ се споменават четири български племена, живеещи в тези земи: купи-булгар, кучи-булгар, чдар-болгар и оногхондор-болгар. Там те основават нова държава, която впоследствие се разширява на северозапад, към земите на север от Черно море, и става известна като Старата Велика България. Първият ѝ владетел е легендарният Кан Авитохол. Авитохол значи „Син на сърната“ (ави – „сърна“, тохол – „син“), тъй като според преданието той е бил захвърлен в гората и отгледан от една сърна. С неговото име започва Именникът на българските царе – свещеният летопис на българската държавност: „Авитохол живя триста години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.“ Авитохол се възцарява в годината Дилом Твирем, което означава Година Змия, месец четвърти според българския календар. Според направените изчисления тази година е 165 от Хр.
През V в. в съюз с хуните българите завладяват земите на Централна и Източна Европа и изграждат могъщата Хунобългарска империя на великия Кан Атила. Поставил на колене Константинопол и Рим, той остава в историята с прозвището Бич Божий (Flagellum Deum). Приема се, че Кан Атила е от династията Дуло, но понеже неговото име не е вписано в Именника, някои изследователи като Петър Добрев твърдят, че е от друг род. Във всеки случай, обаче, името на неговия най-малък син Ирник е вписано в Именника като втори владетел след Авитохол. „Ирник живя 150 години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.“
Подобно на Кан Авитохол, Ирник също е обожествена личност и на него са приписани сто и петдесет години царуване – половината от годините на Авитохол. И в това няма нищо случайно, тъй като още като дете Ирник е бил предопределен да стане велик владетел съгласно едно пророчество, за което разказва Приск. На въпроса защо Атила се е отнасял така мило към малкия Ирник, един от присъствуващите на царската трапеза е отговорил:
„Гадателите предсказаха на Краля, че неговият род ще прекъсне във всичките му деца, а само Ернак ще го продължи; това е причината за неговата нежност: той обича в това дете единствения извор за поколението си.“
И пророчеството се сбъдва. През 453 г. по време на един пир внезапно почива Кан Атила. Увлечени в раздори за подялба на бащината империя, по-големите братя на Ирник предизвикват гнева на своите поданици – готите. Последните въстават срещу тях и империята се разпада. В неравен бой загива най-големият син на Атила – Елак. Загиват и други негови синове. Емнецур и Улцидур се заселват с отрядите си в днешна Северозападна България, а Ирник се изтегля в Малка Скития (дн. Добруджа). Оттам нататък той възражда Старата Велика България.
Историческото основание на съдбовното пророчество, свързано с Ирник, следва да потърсим в Именника на българските царе. Годините на Авитохол и Ирник се измерват с едни нереално големи за човешкия живот числа, при това и закръглени. Очевидно тук става дума за периоди (кръговрати) от по 300 години със свещено значение в летоброенето, протичащи под знака на определени владетели. Като цяло Именникът обхваща един 600-годишен период от българската история. По времето на Атила преминаващият под знака на Авитохол 300 годишен период вече е бил към своя край. Затова съвсем закономерно се ражда митът за новият владетел, който преминавайки през изпитанията, ще възроди царството в зората на новия 300-годишен кръговрат. И Кан Ирник се възцарява през 465 г. – Дилом, месец Твирем. Точно 300 години след Кан Авитохол, в знак на приемственост с неговото велико начало. Това доказва също, че Кан Атила е носител на българската държавна традиция. Скоро след разпадането на Атиловата империя в Централна Европа също започва да се споменава името на българите като организирана военна сила. Това показва, че като основен държавотворен народ българите са заемали средищната област на Атиловата империя – Панония.
Противно на утвърдената в официалната история представа, българите започват да се заселват в днешните български земи още през IV в. от Хр., а не през VII в. Доказателство за това е картата на Св. Йероним, който е живял през IV в. На нея той е отбелязал „Misia hec et Bulgaria“ (Мизия т.е. България). През 515 година българският владетел Виталиян повежда обединените войски на хуни и българи срещу Византия, като достига до Цариград. За да се защити, император Анастасий изгражда наречената на него Анастасиева стена. През следващите десетилетия българите завладяват значителна част от Балканския полуостров и образуват основното население в днешните български земи. Според Равенския космограф, съставен през VI в. „В Мизия, Тракия и Македония само българи живеят.“ Още през 507 г. българите се заселват в Македония, наречена Долната земя Охридска – на името на свещения за българите град Охрид.
През VII в. многобройни хазарски пълчища застрашават Старата Велика България. Около 660 г. на преклонна възраст почива нейният последен владетел – Кан Кубрат. На смъртния си одър той заклева синовете си да бъдат единни като сноп стрели, да не се делят един от друг, за да запазят силата на Царството. И те успяват да изпълнят Завета му. Най-големият син Бат Баян остава със своята войска да брани столицата Фанагория, а останалите изтеглят българските племена към нови земи. С основната част от българите Исперих се насочва към делтата на Дунав. След решителна победа над Византия Кан Исперих завладява Мизия, където основава новата българска държава със столица Плиска. Счита се, че неговият лик е увековечен в свещения за нас българите барелеф – Мадарският конник, изсечен в скалите над Мадара – главното българско светилище. Оттук нататък продължава познатата история на Дунавска България.
Това е истинското минало и родословие на българския народ, нищо че все още е достояние на ограничен кръг будни българи. Всичко друго е плява, написано от и за начетени маймуни.