WARiors AND PEASANTS

Critical remarks towards Bulgarian peasant in the modern socio-cultural situation.

„Селянин“ – звучи обидно в българското информационно пространство. Някой ще възрази – нямаме уважение към селянина, който ни храни. Но такава е нашата действителност. Няма го онзи простодушен селянин, който по цял ден работи родната земя, а вечер разпява песни край огнището. Идиличният портрет на селския труженик от „На нивата“ или „По жицата“ битува нейде в художествената литература. В очите ни се набиват все едни лумпенизирани селяни – изучени, на ръководни постове или просто даващи акъл. Цяла армия от Санчо-Пансовци на губернаторски кресла. Селянинът, облечен във власт – това е вече нещо комично, гротескно.

Тематиката, която разнищвам, е от възлово значение по въпроса за национализма в следосвобожденска България. От доста време учени и общественици се оплакват, че ние българите нямаме националноотговорни политици. Нямали сме, затова сме претърпяли национални катастрофи и не сме могли да обединим българските земи. Нямаме и сега, затова вече 17 години народът ни се лута в този безпътен „преход“. И още: нямаме национализъм – като движение, водачи, традиция. Още преди Девети в България не успяха да създадат авангардна национална идеология. Нямаме обаятелен водач и героична дата на националната борба, които да вдъхват дързост и дух в сърцата на новото поколение български националисти. Все съдбовни въпроси, на които, ако не си отговорим, все ще тъпчем по старому на едно място.

Голямата беда на националната ни съдба е, че в българския народ няма достатъчно воини, а самият той в мнозинството си представлява една маса от лумпенизирани селяни. Тази беда не е от вчера. Българското воинско съсловие е унищожено от османското завоевание. Наистина и след това ние имахме хайдути и народни войводи, прославени в народните предания. Поради своя бунтовнически характер, хайдутството не можа да затвърди родови аристократични традиции, предадани от баща на син. От него впоследствие се роди националноосвободително движение. След като целта му бе постигната, то нямаше възможност да се преобразува в национален елит при новите условия след Освобождението, понеже бе още младо и неукрепнало.

Още в зората на своето развитие човешкото общество се е подредило в трифункционална йерархия:

1. Господарско (жреческо) съсловие – цар-жрец, жреци, старейшини;

2. Воинско съсловие – воини, организатори, ръководители;

3. Трудово съсловие – селяни и прочее производители на материални блага.

Първите две съсловия съставляват аристокрацията, благородничеството. Жреците са висшето благородничество, елита. За тях тук няма да става дума, но е достатъчно да се знае, че са органично свързани с войнското съсловие. Според българския закон в жречество се посвещават само най-издигнатите воини. Както споменава Енодий, всички звания и отличия при българите са печелени на бойното поле. Воините са основната част от благородничеството, средата на обществената пирамида. Основното им занятие е военното дело, но веднъж доказали се във войната, те биват пренасочвани в мирновременните институции като администратори и ръководители. Така те осъществяват връзката между господарското съсловие и народа, като прокарват законите и указите и следят за тяхното изпълнение.

Трябва да отбележим съществената разлика между воина и селянина, придобил воински умения в хода на военните действия по необходимост. Последният може да бъде само отличен боец, но не и воин. През цялата военна служба него го влече към родното място и мирно занятие. Той няма намерение да прави професионална кариера, за него военните ордени и отличия са само парчета метал. Това разбира се е пример за достоен селянин, който си знае мястото в обществото според душевната нагласа. Има, разбира се, селяни некадърници, които стават военни само заради леката служба в щабната канцелария. Такива ги знаем предостатъчно от казармената традиция.

Воинът е и гражданин. Градът има основополагащо място в арийския мироглед. Той е център на подреденото пространството и начало на историческото осъществяване. В легендите е обвеян в мистичния ореол на изначален рай и престолнина на господарите, обиталище на самите богове – скандинавският Асгард и българският Будим град.



Български воин от IX век според месецослова на император Василий

В историческата съдба на българския народ в нашите земи са се оформили два типа общности, всяка със свой светоглед и манталитет. Едните са гражданите – активни и широко скроени хора с господарски нрав и с исторически цели в живота – да бъдат господари на своята съдба. Тяхната люлка са кипящите средища на живота – градове и градища в плодородните низини. По стечение на историческата съдба, чуждите завоеватели неведнъж са прогонвали това дееспособно население в закътаните планински дебри и техните потомци са били принудени поколения наред да живеят като селяни. Въпреки това, за разлика от селяните, те винаги са си останали политични. Те са знаели, че трябва един ден да се върнат в градовете и да поемат живота в своите ръце. И са го направили в средата на ХІХ в., когато Османската империя е започнала да запада. Думата ми е за нас, балканджиите – потомци на гражданите на Второто българско царство.

Другите са селяните в затънтените краища и колибарите по дивите чукари. Те произхождат от провалени някога племена и обществени слоеве, затова нямат исторически цели. По характер са аполитични и анархистични, за тях всяка власт – било то българска или чужда, е все едно чужда и подтисническа. Изтласкани от стихията на живота в стихията на дивата пустош, те живеят с едничката мисъл да оцелеят напук на произволите на властта. Също като дивите зверове, близки по съжителство и съдба. Народът, българското царство, свободата – за тях са думи без съдържание. За такъв човек бунтовникът, ратуващ против турската власт за своя българска държава, е просто конкурент на пашата. Общото му с него е само това, че говори български.



Български воин


Възползвайки се от това, този тип предразполага с приятелски слова изпадналия в нужда бунтовник, нагостява го, а още по-добре, ако му отпусне душата и го напие, а когато оня заспи, тоя се изнизва и дава знак на турската потеря… И после се чудим защо сред нашия народ имало толкова много предатели. Нека да приемем нещата такива каквито са. Народът – това не са всички общности, говорещи български език, а само онези от тях, които имат българско историческо съзнание.

Такава е равносметката на българското националноосвободително движение. То се заражда в замогналите се възрожденски градове, където едно ново поколение си поставя по-висока задача от лесния живот върху натрупаното богатство. Завърнали се от учение в странство, тия сърцати момци не се блазнят от продължаването на бащиния занаят или търговия, а тръгват с оръжие по балканите да свалят турската власт. Това е проява на духа и високо гражданско съзнание (този духовен подем е абсолютно чужд на децата на днешните новобогаташи, защото са от нисше потекло). И това националноосвободително движение бива доразбито в дивите чукари, където повикът за свобода не среща отклик в безисторичната човешка пустош.

Разнородната историческа потентност на българските общности не бива да ни отчайва. Това е просто пример за естественото неравенство. В човешката история винаги благородните и културни народи са живяли в плодородните низини, а дивите и неграмотните – в планините. Това го разказва един египетски жрец, преразказан от Платон, за митичната Атлантида и произхода на човешката цивилизация въобще. Гражданин, воин, благородник – това са допълващи се величини. След безсмисленото им противопоставяне по времето на Френската революция, ние възстановяваме философското им единство. Свободни граждани, същевременно воини и благородници, са създали велики държави като Спарта, Атина и Древния Рим. В древна и средновековна България понятието за гражданин не е имало такова патетично звучене, но винаги е било изпърнено със съдържание. Силата на българското царство се е кореняла в неговите свободни граждани – притежаващи земя и средства за производство и оръжие за време на война. Именно притежанието на оръжие дава самочувствие за свобода и защитеност. С това право са се ползвали северните народи, народите на Атила, наричани от гърците и римляните „варвари“. По това време на обикновените поданици на Рим е било забранено да носят оръжие и затова те са ставали лесни жертви на варварските нашествия. Направете си извода от какво естество е сегашната ни държава, в която почтените хора нямат право да притежават оръжие, за да си защитят дома и семейството си.

Нещата от историята по своему се повтарят и в наше време. В съвременното българско общество ясно се отличават два типа хора – воини и селяни, като характери и психология. Воинът ратува за някаква кауза, държи на принципите и идеите. За тях е готов да тръгне и против силните на деня. Принципите за него са ръководният критерий какво може и какво не може да прави. Сами осъзнавате, че такива хора се срещат твърде рядко сред нас. Селянинът, напротив, е човек на компромисите. В политиката той винаги се докарва да е добре със управляващите свише. Това е познатият ни безпринципен политик (дори и да се пише националист), който няма смелост да излезе с главата напред, а непрекъснато се пазари с други подобни да правят коалиции, за да закачи някой процент и избираемо място. По този начин се разпиля и обезличи БЗНС – една типична селска партия. В националната политика селянинът на власт винаги гледа да не разсърди някого – я великите сили, я етническите малцинства. Готов е на всякакво компромисно споразумение, само да не стане патаклама!

В националистическото пространство ще разпознаете селянина по това че много приказва и върти интриги против тоз-оня. Той е героят на интернет-форумите, но когато настане момент за мъжки дела, изведнъж капитулира. Такъв селянин, в желанието си да омаскари някого, се съюзява с трети, отричан някога. И с това си поведение предизвиква присмеха и презрението на истинските националисти.