ETHNOGENESIS OF BULGARIANS AND FUNDAMENTAL OF BULGARIAN MYTHOLOGY

The text traces the ethnogenesis of Bulgarians through mythology. The author states that mythology supplements history and traces various mythological sources. He also represents divinities and feasts, and makes comparisons in order to reveal the ethnogenesis of the Danubian Bulgarian.

Родноверие – цяла духовна система. Ако използваме образното сравнение с дървото, космологията, съставляваща структурата на митологията, се явява като ствол заедно с корените. От централния ствол космологическия мит води своето начало родословният мит за Прародителя. Митовете за останалите богове и герои се явяват като клони от короната на дървото, а краищата им завършват с плодовете на култовете – на основата на митовете, но също, допълнително и други вярвания, събрани над тях. Всички тези показани елементи – космологическият мит, родословният мит, митовете и култовете към боговете и хероите, трябва да присъстват в духовната система на родната вяра. Иначе тя ще остане непълна. Така изглежда и нашата задача – да възстановим българската родна вяра, като проявление на цялостната aрийска духовна система, по показаната по-горе схема. Затова трябва да се изследват всички предания и вярвания, в които се проявява приемствеността на времената преди наложеното християнство. Основно внимание ние отделяме на метафизиката и представата за пантеона и свещеното пространство, като изходни точки за осмисляне на базисните ценности на арийския светоглед. Ето последното – най-висшата цел на призвание на родновереца. В това свято начинание ние, българските родноверци, следваме нашите велики предшественици, в лицата на двама български национални доктринери. Първият – Георги Стойков Раковски (1821–1867), възрожденец и революционер, организатор на българското освободително движение против османските поробители. Вторият – Найден Шейтанов (1890–1947), сам себе си определящ като последовател на Раковски. Шейтанов ще остане в нашата памет като изключителен народовед – есеист, търсещ спасението на българите през бурни световни катастрофи по времето между двете световни войни. Тези велики българи са успели да съберат и изучат много ценни български легенди, тълкувайки мъдростите в техните заключения. Въпреки че по причина, че българското историческо наследство непрекъснато се увеличава, тяхното дело остава недовършено. Съобразно добавянето на много нови факти за историята на древните българи, известните свидетелства на народната памет трябва по новому да се тълкуват. История и митология – диалектически свързани величини. В много случаи митовете се основават на реални исторически събития – като одухотворяване на историята, като все повече и повече идеализиране с течение на времето. Със средствата на митовете и обредите се поддържа система от ценности и се възпитава съзнание за историческия смисъл на живота. Митът вдъхновява новите поколения към повторението на великите дела на предците и по този начин кръговратът на творчеството на историята се заключва. Биологическият смисъл на този кръговрат – неразривно подклажда борба за господство на рода. Историята и митологията освен това се допълват в народностните изследвания. Историческите изследвания за онтогенезиса на някой народ помагат да се изясни произхода на неговата митология. Такъв е предметът на първата част на нашето изследване. От друга страна, в митовете и легендите може да се намери потвърждение на известните исторически събития, в качеството на родни източници. Такива български легенди с историческо съдържание разглеждаме във втората част на нашата работа. Въобще, ние намираме основание в историческата памет на народа, според с нашия принцип: Народът помни. Колкото повече се задълбочаваме в изучаването на наследството на нашите предци, толкова повече се уверяваме, че българският народ помни всичко значимо от своето минало: най-важните исторически събития, своите праотци, царе и херои.

ЕТНОГЕНЕЗИС НА ДУНАВСКИЯ БЪЛГАРИН

Според общоприетата концепция, в етногенезиса на дунавския българин влизат следните народности: тракийци (фракийци), келти, древни българи и славяни. В този ред, основан на историческата хронология, ние разглеждаме по-долу тяхната етнокултурна самоличност и допринасяме за българското народно наследство. Тракийци. Най-древните обитатели на Балканския полуостров, известни в историята. Трябва да изясним, че това не е нарицателно име, а обобщено, с което античните историци са обозначавали населението между Гърция и Скифия. Самите историци упоменават, че при отделните тракийски племена били различни вярванията и обичаите – например едни племена изгаряли мъртвите, но при други това не било прието. Езиковите паметници и топоними на тракийския произход в общи линии свидетелстват за съществуването на две народности, отделени от географската верига на Стара планина. Към тракийската народност се причисляват още и пеласгите, които говорели един и същ език с тракийците, според свидетелствата на Омир в „Илиада“. Според известните думи на Херодот, тракийците „от боговете най-много почитали Арес, Дионис и Артемида, но техните царе, отделно от останалите граждани, повече почитали Хермес, само в тях принасят клетви и считат, че те самите са техни потом­ци.“ Страбон отделно споменава за култа на одрисите към Богинята-Майка (Котис) и съответно за нейния празник Бендида (Котиса). Друго племе – гетите, почитали обожествения жрец Залмоксис, който проповядвал учение за безсмъртието. В най-малко дванадесет епиграфски паметници се споменава името на върховното тракийско божество Збелсурд. От една реч на Цицерон против Луций Калпурний Пизон се изяснява, че под това име тракийците се обръщали към Бога на гръмотевиците, наричан от римляните Юпитер: „Ти ограби светилищата на Юпитер Збелсурд, най-старите и почитани от варварите светилища.“ Върховното божество на тракийците още имало и название Перкос. Последното показва, че Збелсурд-Перкос е действително бог на гръмотевиците, същият като балтийския Перкунас и славянския Перун. Но Перкос още го наричали и Херос, според двата надписа от Варна: „Перко херои“ и „хероней Перко“.


Характерно изображение на тракийски конник (Херос)

Това може да е собственото име на Херос или название, указващо неговата връзка с върховния бог Збелсурд-Перкос. Многочислени доказателства за родната вяра на тракийците принася археологията. Във тракийските земи са намерени множество скулптурни фигурки на Аполон, разбиващи утвърдената от Херодот представа за трите най-почитани тракийски божества. Тези находки разкриват мистерията около загадъчния народ хипербореи, известни като привърженици на Бог Аполон и преносители на неговия култ в Делфийския храм в Древна Елада. Но най-голямо почитание тракийците отдавали на Бога на войната, имайки се предвид многочислените барелефи на Херос по българските земи. Херос обикновено го изобразявали във вид на конник, често в ловни сцени, с широко протегнати ръце – като израз на стремежа към безсмъртие. Заедно с крака на Херос и главата на коня, ръката образува трираменната свастика. Посветителните посмъртни надписи показват, че Херос наричали не само бога, но преди всичко покойния с пожелание: „Да стане безсмъртен херос“ – извечният стремеж на човека към осъществяване в съизмеримост с бога. Тракийските вярвания и обичаи стоят в основата на родната вяра на българите. Изключвайки многократните исторически катастрофи дори и под изменени имена, боговете на нашите тракийски предци дълбоко преживяват в българската народна душа. От българските вярвания и предания са известни следните тракийски божества: Дионис-Сабазий-Сива – в християнството Св. Василий, Св. Трифон Зарезан; Херос – Св. Георги; Збелсурд / Перкос – Св. Илия; Хермес – Герман; Ерме папа, Три нимфи-наречници; Артемида – Дива Самодива или Вида Самовила; нимфа Неда – Бела Неда. Основната безпредметност на академическата тракология в България се явява механическото тълкуване на културното наследство на тракийците като елинистично или орфическо. Според нашите изводи, ценностната система на тракийците показва приемственост с Ведическата цивилизация. Херодот споменава, че тракийците оплакват новородените, заради многото страдания в този живот, които ги очакват, а в същото време с веселие изпращали мъртвите, като считали, че в задгробния свят ще получат по-щастлив живот (все пак някои тракийски племена оплаквали своите мъртви, по думите на Помпоний Мела). Във връзка с тези вярвания съпругите на умрелия владетел даже се втурвали в бой, коя от тях е най-достойна да го съпроводи в задгробния живот, доброволно приемайки смъртта. Същите вярвания и обичаи са отбелязани и у индусите – от времето на Страбон до началото на английската цивилизация. Тези крайно ирационални житейски възгледи следват от ведическата доктрина за прераждането и кармата, но нямат нищо общо с елинизма. Основната допирна точка на тракийската и ведическа традиция се явява култа към Шива-Сабазий-Дионис – това е цяла философия и стожер на балканобългарските култове, по израза на Найден Шейтанов. С тези нови възгледи за тракийското културно наследство ние откриваме ново, ведическо направление във тракологията.
Келти. Присъствието на келтите (галати) по българските земи е отбелязано през III век пр. Хр., когато келтските племена – тектосаги, толистобоги и трокми, са нахълтали в Централна Европа и са превзели Тракия. Там техните предводители царете – братя Брем и Болг са основали царство със столица Тиле (Туле, днешният град Тулово в близост до Стара Загора). След това една част от галатите продължили своето настъпление на Юго-Изток, докато се установили в областта Галатия в Мала Азия. Има основание да разглеждаме галатите Брем и Болг като българи от ранното българско преселение през III век пр. Хр. Нали Болг е името на легендарния праотец на Българите. В указаното време в Южна Галия са се заселили волки, състоящи се от две племена – арекомики и тектосаги. В тази област те построили своя столица Туле, от която води своето начало съвременния френски град Тулуза. Митическото име на града Туле и общото име на тектосагите несъмнено показват връзката между волките с галатите Брем и Болг. Обаче в един ранен баварски летопис се казва, че самите българи са се заселили в Южна Франция по това време – името волки е само обезвучена форма на българското име. Немалко топоними свидетелстват за пребиваването на галатите по българските земи – на първо място Галата, Галица, Галиче, Галово; също Дъбилин, античното селище в близост до Кабиле (днешен Ямбол) – звучащи близко до Дъблин, столица на Ирландия; връх Мургаш (Мургана) в Стара планина – звучащ като името Фея Моргана от епоса за Крал Артур. Келтската митология и календар се явяват добра основа за сравнително изучаване на българските народни вярвания и обредности. Връзката с келтския пантеон намираме в следващите богове: Бела Бог – съответстващ на Белен при келтите; Бога на морето под името Св. Никола, съответстващ на келтския Лир; вероятно българите почитали и Бог Цернун, в съответствие със Свещената Сърна от легендите за Авитохол и преселването на българските предци през Азовско море (по-нататък). Особен интерес за нас представлява свидетелството на един античен историк, споменавато от Василий Татишчев: „В Пафлагония при галатите славен бил Триглав, който и в България почитали.“ Това показва, че Триглав, известен като славянски бог, всъщност има келтски произход. За това също напомня и изображението на триликия келтски бог на котела на Гундеструп. В българските народни песни става дума за Дива Самодива или момче, яздещо синьо-зелени коне – последното напомня за света на елфите от шотландските легенди. В народната памет българите са съхранили и версията на легендата за митичния остров Авалон на западния край на света, известен от ирландските предания. От друга страна, в самото келтско наследство намираме удивителни следи, напомнящи за древната връзка между келти и българи. В ирландската Книга на завоеванията се разказва историята на народа Фир Болг, името на когото означава „хора на Болг“. Там също е споменат бог Булг и свещеното копие на Гае Булг, причиняващо смъртоносни рани. Сред Фир Болг била и богиня Домнум, напомняща за царица Домна в една българска народна песен. С българския родословен мит е свързано името на легендарния меч на Крал Артур – латинизирано като Ескалибур, но всъщност Каладвулх – меч на Колед и Болг. Тези имена са свързани с ранното българско преселване през III век пр. Хр., но вероятно и от по-ранни времена. Най-значителни и цялостни келтски съответствия се намират в българския народен календар. Четирите празника на българите, отбелязващи прехода между годишните времена – Атанасовден, Гергьовден, Илинден и Димитровден, по същност и обредност напълно съответстват на главните празници в кетския календар – Имболк, Белтаин, Лугназад и Самаин. Указаните келтски връзки в българското народно наследство възбуждат съществен въпрос: нима това наследство е само привнесено от келтите, пребивавали в нашите земи, или е свързано с дълбоките исторически корени на българите? Отговорът следва от познанията за келтската история и историческо развитие на келтския пантеон. Според съвременните разбирания, келтите извеждат своя произход от индоевропейските завоеватели на Западна Европа (кимерийците) и корените им от прединдоевропейското население. Въпреки че завоевателите успели да наложат своя индоевропейски език на коренните жители, самите те изпитали силното влияние на матриархалния светоглед на последните. Впоследствие от това войнствените богове на индоевропейците придобили непривични женски образи. Така Богът на войната Херос (Арес), яздещ кон, се превръща в богиня Епона или Рианон, а Богът-ковач Хурса – Железният Баща, се превръща в богиня Бригид, макар че неговият празник продължавали да честват на прехода от зимата към пролетта, около 1 февруари (келтския празник Имболк). Все пак ние, българите, досега сме съхранили изначалното разбиране за мъжкия образ на тези божества и това доказва прадревното трако-кимерско наследство.
Древните българи. Въпросът за произхода на българите е бил предмет на чудовищни фалшификации, може би най-грозната фалшификация в световната историческа наука. Академичните учени досега отстояват хипотезата, представяща нашите предци като полудиви номади от тюркски произход. В последно време се намират немалко патриоти-народоизследователи, които убедително опровергават несъстоятелната тюркска теза, откривайки нови хоризонти за разбирането на българската история. Според новата концепция, утвърдена от Петър Добрев, основателите на нашата държава и нация се определят като източно-ирански народ, понеже в древността са обитавали Средна Азия, населена от ирански народи. Действително много думи в нашия език имат близки съответствия с иранските езици; не се изключва възможността за техния славянски произход, така както славянските езици въобще са сродни с иранските. Ние, българите, имаме и някои празници с доказан ирански произход – в това отношение особено показателен е Сирни Заговезни, съответстващ на иранския Ноуруз, празник на пролетното равноденствие. С иранската народност сред българите – аси или арии, си обясняваме и значителните паралели между митологиите на българи и аси. При цялата значимост на иранското културно-историческо наследство, ние сме длъжни да отбележим, че във всички случаи българските думи с ирански произход се отнасят към обикновени предмети от живота, докато основните структурни понятия в българската държавна традиция имат келтски произход. Такива се явяват всички български държавни титли и други понятия от държавната организация и духовна традиция на българите: КАНАС ЮВИГИ – Цар; КАВХАН – Първи министър; БОИЛА – боляр, КОЛОБЪР – жрец, ТАРКАН – съдия, управител, БАГАТУР – рицар, богатир, също старши командир, БАГАИН – младши командир, КАМПСИ – учител, ОНГЪЛ – укрепително съоражение, ТАНГРА – Върховен бог, ЯНКУЛ – Юпитер… Тези факти показват, че иранската народност не е имала водещо положение в управлението на българската държава. В своята основа древните българи били от келтскоезична народност, собствено кимерийци, както пряко се казва в няколко исторически източника. А според тезисите на съвременните европейски историци, самите келти водят своя произход от пранарода на кимерийците. В резултат единството на календарните празници и взаимно проникновение на митологията на келти и българи може да се обясни с техните общи кимерски корени.


Прабългарски войн (съвременна рисунка)

Срещу официалната академична теза, ранното българско присъствие на Балканите е отбелязано значително по-рано от VII век, а именно през IV век, както това е докуметирал в своята карта тогава живелия Св. Йероним: „Mizia het ec Bulgaria“ (Мизия, т.е. България). До недалечното минало българският пантеон бил напълно неизвестен. Познато останало само името на върховния бог на българите Тангра от един надпис на светилището Мадара, от Североизточна България: „Канас Ювиги Омуртаг от Бога владетел… и направил жертвоприношение на Бога Тангра.“ Под влияние на тюркската теза за произхода на българите, академичните историци механически пренасят тюркския пантеон на българското наследие. По подобен начин някакви декаденти съчинили нелепата басня за монотеистическата религия на древните българи, сякаш Тангра бил единственият бог на българите. Първият пробив в техните объркани разбирания направил Йордан Вълчев. Най-главната негова заслуга се явява възстановяването на учението за Българския календар, с характерните 12-годишни кръговрати, основани на движението на Юпитер около Слънцето. Заедно с това той показал, че българите почитали Юпитер като божество с човешки митичен образ – под името Янкул овчар (пастир). Нашите предци още почитали и Марс, според средновековния Симеонов сборник, но неговия митичен образ още не е изяснен. Въобще в историческите източници се споменава, че древните българи имали високи астрономически познания, с които е свързан небесния култ, господстващ в техния пантеон. Пряко свидетелство за това намираме в спора на византийския пленник Кинамон с българския езически владетел Кан Омуртаг. Бидейки християнин, Кинамон открито изразява своето пренебрежение към родните богове на българите: „А тези различни богове, които вие почитате, аз считам за истински демони. И ако вие подчертавате Слънцето и Месецът и ме заставяте да се възхищавам на тяхното великолепие, аз действително им се удивлявам, но като творения-слуги, подвластни не само на Бог, но и на нас, хората.“ На това Кан Омуртаг достойно отговаря: „Не унижавай нашите богове. Великото им могъщество и доказателство в това, че ние, които им се кланяме, сме покорили цялата ромейска земя.“ Достатъчно свидетелство за голямото значение на небесния култ у българите се явява изследването на Александър Алексиев за хронологията на Именника на българските царе. С помощта на компютърна програма, възстановяваща положението на небесните тела от Слънчевата система в миналото, този български изследовател се добира до удивителни резултати.


Изображение на къпещи се в р. Волга българи, илюстрация от "Книга на чудесата на света", Багдад, 1388 г.

Изяснило се, че в годините на встъпване на четирите български владетели на престола – Авитохол, Ирник, Кубрат и Исперих (по изчислението на Петър Добрев), произхождат конюнкции на Слънцето, Луната, Юпитер и Марс в рамките на един небесен градус! Като изключително рядко и непериодично явление конюнкциите показват, че българите изключително са съобразявали движенията на небесните тела в своите държавни дела. През 1997 г. е публикуван основният източник на българската митология – „Сказание за дъщерята Шана“ . В тези събрани песни на волжките българи се съдържат сведения за главните български божества – Тангра, Хурса, Барс, Барин, Кубар, Артиш, Самар, Баражд и др. Независимите пътища на българските изследователи Петър Добрев, Светлозар Попов и авторът на настоящата публикация, са доказали автентичността на тези предания.
Славяни. Византийските историци съобщават за нашествието на многочислени славянски племена на Балканския полуостров през IV век. Ние трябва да споменем, че славяните собствено са се наричали словени – това име е записано в средновековните български летописи, а до наши дни с неговите производни се наричат словенците и словаките. За религията на българските славяни преки исторически източници няма. У нас има много лазарски песни, свързани с обичая Ладуване. Припевът на песните „Ой, Ладо ле, Ладо ле“ показва, че те са посветени на славянската богиня на любовта Лада. За славянски бог се счита и Колед, на когото са посветени коледарските песни. Но в българските летописи Колед се описва като древен цар и праотец на българите. Имената на славянските богове срещаме в някои географски названия по българските земи: Велес – град в Македония; Добростан – хълм в Родопите, с прозвище Дажбога; Триглав – върх в Стара планина. Интересно разбиране за произхода на славянския пантеон предлага летописецът Йеросхимонах Спиридон в „История во кратце за българския народ словенски“. Според него Колед, Перун и Лада първо били български царе, почитани като богове . Това не изглежда странно, тъй като обожествяването на владетелите е съвсем обичайно явление в арийската духовна традиция. По този начин тракийците обожествили своите царе и жреци Дионис, Орфей и Залмоксис. Цялостното изследване на славянския пантеон в българското наследство е провел Георги Раковски. На основание на съчинението на Дмитрий Ростовски той установява при българите следните славянски богове: Перун, Колед, Лада, Лело, Вихър и Ярило.

От настоящия обзор за произхода на българите не трябва да се остава с впечатление, че българският народ представлява смес от части на различни народности, без своя собствена културна самоличност. Всички упоменати тракийци, келти, древни българи и славяни, приемащи участие в етногенезиса на българския народ, са индоевропейци от единна расова същност. Ние също не трябва да оставаме роби на тесните историци, които под различни имена разбират различните народности, докато в някои случаи става дума за една и съща народност. Въпреки, че за приемственост между тракийци и българи преки свидетелства няма, тяхното културно наследство е така преплетено, че тракийското от българското не може да се раздели. Това е видно не само в българското етническо пространство, но и във всички области, където е отбелязано историческото присъствие на тракийците или българите. Например ни е известно, че баварците имат български произход, но в техните народни вярвания се срещат образи на цар-змей, трите нимфи и самодиви, също известни от наследството на българи и румънци. Удивен от културното единството на тези дунавски народи, немският историк проф. Фрицлер неудачно обяснява това като туранско наследство, под влиянието на пропадналата тюркска теза за произхода на българите. А в своята същност това наследство е тракийско, съвпадащо с историческото пространство на тракийците по дунавските земи. Само в разбирането за трако-кимерския произход на българите се намира ключът към обясненията на тези факти.

От друга страна, връзката с тракийците е установена при литовците и въобще при балтийските народи (балти). Те говорят архаичен индоевропейски език, най-много родствен с древния тракийски език. С тези народи ние, българите, имаме някои общи народностни традиции. Особено показателен в това отношение е празникът Коледа, който в България и Литва се чества по един и същ начин, изпълнявайки еднакво всички обичаи, свързани с празника. В една литовска песен се възпява река Дунав – неоспоримо свидетелство за тракийския произход на балтите. Българският летописец Поп Йовчо Попниколов, а също и житието на Св. Климент Охридски съобщават за такива преселения на българите, т.е. на трaкийците в посока към Северно море. В първия източник се казва, че те били изгонени от римския император Траян, а във втория – от Александър Македонски. Съвместно с тракийския език и културно наследство, в литовската летопис също откриваме и легенда за българския прародител Авитохол, откърмен в гората от една сърна. Летописецът ласкаво го нарича „малко князче мисикийско (мизийско – б. а.), тоест българско“, не считайки за нужно да споменава неговото име. Това показва, че литовците добре са знаели българския прародител и са чувствали близост с него. В житието на Св. Климент Охридски и в картата на Св. Йероним имената Мизия/мизи и България/българи са съвсем равностойни, следователно българите по име са тъждествени с тракийското племе мизи. В наследството на асите от Едда също намираме успоредни връзки с тракийците и българите. Немският пантеон, който те наследяват от асите, е най-близък по своята структура с древнобългарския – ако се съди по преданията на волжките българи. От друга страна за тракийците ни напомня изворът Урдарбрунар – име с тракийски корен, три нимфи-норни и един от името Один – Хериан, близко на Херос. Повече неотличимо е тракийското и българското преплитане в наследството на дунавските българи. Например героят на Лудогорието, Железният Баща, несъмнено има тракийски произход, като наследство на гетите от местността около столицата Даусдава. Но в образа на Бога-ковач той определено съответства на Алп Хърс от Сказанията на волжките българи и на нито едно от познатите божества на фракийците. Културното единство на тракийците и българите не изглежда така странно, ако хвърлим поглед в дълбочината на вековете – в началото на II-то хилядолетие пр. Хр., когато от Северното Причерноморие до земите на Балкана възниква обширната Трако-Кимерска култура. Това показва, че значителна част от тракийците трябва да са имали кимерийски произход, както и българите, за които това е добре известно. За кимерийския произход на някои тракийски племена имаме предвид Страбон, определящ трерите от кимерийска народност. Кимерийската следа още се проявява и при одрисите. Накрая и присъствието на славянските божества не трябва да се възприема като отделно и изолирано явление. Например Перун не е само славянски бог, той има и своите трако-кимерийски съответствия: Перкос – тракийци, Перкунас – балти и Барин – древните българи. Съвсем безсмислено се преувеличават наследствата на едни наши предци за сметка на други – например древнобългарските и тракийските за сметка на славянските и обратното. Всички предци са святи. Най-удачно в това отношение е потвърдената теза за единството на българския фолклор от българския етнограф и литератуен историк Михаил Арнаудов. В резултат на своите дългосрочни изследвания той подсказва извода, че в българското етническо пространство се оформя една система на празници и вярвания, относително еднородни във всички български области. Ако отделните култове са наследство от различни народности, с течение на времето те се допълват в една хармонична цялост.

ИЗТОЧНИЦИ НА БЪЛГАРСКАТА МИТОЛОГИЯ

Източници за пантеона
В този раздел отделно разглеждаме трите източника за пантеона, нямащи видима връзка един с друг. От една страна, ние представяме „Сказанията за дъщерята на хана“ – събрани предания на волжките българи, единствено включени произведения от наследството на дунавските българи. От друга страна, с няколко думи споменаваме за неизяснения пантеон от „Цикъл от Аспарухово“, а също поместваме нашите критически бележки за Веда Словена, поради големия интерес на руските и украински родноверци към този източник. „Сказание за дъщерята на хана“. Това са единствените предания извън пределите на Дунавска България, които признаваме за източници на българския пантеон. Сказанието представлява събрани песни на хуни и българи, записани от книжовника от Казан Микаел Бащу през XVI в. Българските изследователи Петър Добрев и Светлозар Попов са доказали автентичността на тези песни – първият в качеството на лингвист, обяснява българския произход чрез имената на боговете и някои герои, а вторият изяснява връзката на Сказанието с хуно-българската история. На свой ред ние допълнихме техните трудове с изследването на пантеона от Сказанията. Според принципите на трифункционалната индоевропейска идеология, установена от проф. Жорж Дюмезил, ние доказахме, че този пантеон има български и общо индоевропейски произход.
Божества от „Сказание за дъщерята на хана“:
Тангра – Върховен Господ-Небе;
Алп Хърс – Бог – ковач, Син на Слънцето;
Алп Барс – Бог на справедливостта, съдия сред боговете. Има вид на снежен барс; Алп Кубар – Бог на гръмотевиците, син на Алп Барин;
Алп Джил – Бог на ветровете, син на Алп Барин;
Алп Сокол – преносител на починалите души, във вид на сокол;
Барадж – добър змей, покровител на династия Дуло;
Артиш – богиня на домашното огнище;
Самар – войнствена богиня, дъщеря на Алп Барс;
Бой Терек – Дървото на света.

Веда Словена. Представя се като събрани песни на родопските българи-помаци, издание на Стефан Веркович и Иван Гологанов през 1881 г. Произведението предизвиква голям интерес и в същото време – противоречиви реакции в България и в света. Ценителите признават Веда Словена за източник на славянската митология – като че ли това е петата, изгубена веда. Критиците определят това като мистификация, обвинявайки съставителите в краен панславизъм. Само бегъл поглед ни е достатъчен да осъзнаем, че включените в сборника песни по персонаж, понятия и тематика се отличават от общобългарските песни, включително от познатите родопски песни. Това ни кара да поддържаме тезата, че Веда Словена представлява мистификация на основата на автентичните народни песни. Обявеното название „Словена“ показва тенденция към приемственост с ведическия пантеон в името на следните богове: Вишну, Йогница, също бог Игна – Агни; Дурга Юда, също Кали Баваница – Кали. В името на цар Има ние откриваме и древния прародител, известен от Зент Авеста. Иначе имената на останалите божества не могат да се впишат в известния пантеон на тракийците, древните българи и славяни. Тези богове са: бог Кураба, Мисина, Бог Летна, Витна – Бог на жътвата, Руе – Бог на гроздето; и богините: Барва Юда Самовила, Небна Юда Самовила, Фратна Юда Самовила, Димна Юда. Някои богове са наречени на имената на природните сили: Воден Бог, Бог на Дъжда, Зимен Бог, Зимен Бог Снегин. Въпреки стремежа на съставителите да подражават на езика на ведите, ведическото понятие за за бог дева/дива във Веда Словена не се среща. Не се споменава и богиня Дива Самодива, име, известно от други народни песни. Съвсем неточно всички богини са наречени юди – това тяхно демонизирано название е след наложеното християнство, също и понятието за демоничните същества в българските народни вярвания. Необичайно е също, че богът на гроздето носи името Руе, а не Дионис-Сабазий, чийто известен храм се намира именно в гората на Родопите. Тези несъответствия поставят ред въпроси за автентичността на Веда Словена.
Цикъл Аспарухово. Песни с митично съдържание от село Аспарухово в Източна Стара планина. В тях се разказват истории около шестнадесет божества и герои . Особеното тук е, че боговете и богините са представени под името на герои или под приспособени към християнската митология имена, заради преследването на езическите култове от страна на Църквата. Боговете и героите от Цикъла от Аспарухово са следните: Господ, Млад Бог, Петър Дан, Дан Богдан, Янкул Чобан, Крали Марко, Цар Костадин, Добри добър юнак, Храбър юнак. Богини и героини: Стара божа майка, Малка мома, Калина, Дойка, Вивда, Стара юда, Юда Перинка. Пантеонът от Аспарухово още не е изяснен. По мнението на Анчо Калоянов, Стара божа майка наричали Богиня-майка; под името Дан Богдана вероятно стои Дажбог, а Петър Дан – Дяус Питър (Патар Дий – пр. а.). Интересно име носи Юда Перинка – навярно Перперуна, съпруга на бог Перун.

Божества и герои

Янкул. Един от главните богове на древните българи. Олицетворение на планетата Юпитер, по която българите отбелязвали своя календар. „Небесните светила са седем. Техен хазяин е Йо (Юпитер – б. а.). Той направлява времето.“ По такъв начин този средновековен български надпис свидетелства за изключителното значение на Юпитер в българската космология. Оттук произхожда прозвището Юпитер-Янкул – „овчар на овчарите“ (пастир на пастирите) в българските народни вярвания. В една народна песен даже се пее за дванадесетте стаи на Янкул, символизиращи дванадесетте месеца в годината. В знаменитата песен от областите Прилеп и Костур в Македония Янкул се представя като стопанин на дома с много блага и като глава на многолюдно семейство. Янкул има пет сина и пет снахи, които съвместно с него и неговата съпруга стават дванадесет – като месеците в годината . В други народни песни неговите синове и снахи са по девет, а още и девет побратими и девет посестрими.
Железният Баща. Източник за него са устните легенди на българите и казълбашите, живеещи около местността Сборяново в близост до град Исперих, Североизточна България. В тези легенди е съхранено наследството на тракийското племе гети, столицата на които се възвисявала в указаната местност. Днес на нейно място се намира светилището на Железния Баща, като знак на хилядолетната приемственост на духовната традиция на гетите. По стечение на историческата съдба стопаните на светилището станали казълбашите – ислямизирано население, главно от български произход. Те са последователи на особена секта в исляма и всъщност нямат нищо общо с настоящите мюсюлмани. Под прикритието на това вероизповедание, казълбашите са съхранили приемствеността на езическите традиции. Според легендата Железният Баща се явява Великан на Великаните и Повелител на Водата и Огъня. Както и Крали Марко, него го представят като конник, въоръжен със сабя, но още и с железни обувки и железен остър топор. Железният Баща се счита за баща на седемдесет и два народа с техните царе и за първоучител на много знания и умения – на първо място да добива и обработва желязо. По такъв начин той се явява нашият български Прометей. За Железния Баща още се вярва, че владее превъплъщаването в различни животни – в сърна, във вълк и даже в пчела. С него са свързани легендите за дванадесетте бели вълка и дванадесетте бели сърни, явяващи се в Лудогорието . Последното напомня за легендата на Авитохол.
Сива. Възпява се в една песен от околността на Охрид в Македония:

Сива, Сива, Василица,
къде си се увасилили?
тамо горе по Бял Дунав.
Там гора по Бей Пунар
Щчо имаше, щчо немаше?
Злата чаша и коната.
Божик ми е по небеси, слава му е на сва земля.

На това самият Раковски възкликва: „О, ти Сива, наш старобог! Кога се имени и се превърна във Василица, т.е. на празника Св. Васил? Ти, когото са славели в горите, на хладните извори и на Белия Дунав, където си пил а-мирта (безсмъртна вода) със златни чаши и съдове. Но днес вече се слави Рождество Христово. Христос наш и неговата слава по цялата земя!“
Перун. Неговото име се споменава в две песни публикувани от Георги Раковски, в следвашите стихове:

Чуйте ли, царе Шишмане,
те поздрави Милка самодива
от Перуна Неда Само-Ходка.

Пеперуда злат
а пред Перуна лята
лята и прелята
по поле се мята.
И богу се моли
Дай, боже, дъждец.

Втората песен е свързана с обичая Пеперуда, посветен на бог Перун.
Бог Бела. Споменава се в някои народни песни. Съответства на бога на огъня при келтите Белен.
Вида Самовила или Дива Самодива. Войнствена богиня, владетелка на горите и повелителка на природните сили. Язди на крилати елени, със змей и гущер вместо амуниции. Тези характерни особености на Вида Самовила показват нейната приемственост с тракийската богиня на лова Артемида. Вида Самовила още се явява посестрима на героите – на първо място с Крали Марко. Но към някои хора тя проявява враждебност.
Неда. Богиня от тракийско-пеласгийски произход. В народните песни е по-известна като Бела Неда. Нейното име се споменава във втората песен за Перун (вж. по-горе). За нея Раковски дава следващата забележка: „Едно месенийско предание разказва, че Зевс (елинския бог) в детството го възпитавала някаква горска дива на име Неда, на името на която е наречена река Неда! Нашите българи пеят в Ладините песни „Ой, Ладо, Ладо, момиче младо“ и „Ой, Недо, мамино чедо.“ А трябва да се знае, че българите са славили Лада като богиня на любовта и покровителка на брака. За каква дълбока древност се отнасят тези песни!!! Преди Zeus да бъде възпитан от Неда само-дива или горската дива и гръцкият Олимп се състоял“ .
Огнена Мария. Богиня на домашното огнище и покровителка на семейството. Съответства на Артиш от Сказанията, а така също и на скитската Табити и гръцкия Гестий. Според народните вярвания, Огнена Мария държи ключовете за Небето. В една народна песен се разказва как Огнена Мария заключила Небето и наказала жителите на град Леген с деветгодишна суша затова, че младите не се отнасяли с уважение към своите родители.
Крали Марко. Песните и легендите за народния герой Крали Марко са свързани с времето на отоманското завоевание през XIV в. Отнасят се за историческата личност Марко Кралевич – син на Вълкашин, владетел на град Прилеп в Македония. Затова основното съдържание на епоса „Крали Марко“ е известно от Македония, но има и други истории за него от различни български краища. От историята е известно, че Марко Кралевич завършил своя живот като васал на отоманците. Но легендарния образ на Крали Марко е изключително идеализиран, както не подобава на един владетел, преминал на страната на врага. Името Крали Марко се е превърнало в символ на борбата на българите против отоманските завоеватели, но в него още са събрани и други, по-древни образи от тракийско време. Величественият вид на героя-конник много напомня за тракийския Херос. Тук и името Марко има тракийски произход – „кон“ или по-точно „конник“. Неговата посестрима Вида Самодива – войнствена богиня на елен, съответстваща на Артемида. В деня на раждането на Крали Марко три орисници пристигат при него и орисват неговия живот в бъдеще – също знаменателен момент от разбиранията на тракийците за живота и смъртта. След детството следват подвизите на героя: надмощие над триглавия змей, правосъдие над тираните, освобождаване на три синджира роби. Накрая Крали Марко потегля към дъното на земята, за да се бори против Бога. Трагичният реквием на богоборството, напомнящо за борбата на титаните против Зевс или за катастрофата на един езически бог.
Дан Войвода. Освен в Цикъла от Аспарухово, на него са посветени много героически песни от Северна България и Балкана. Неговият произход още не е изяснен.
Авитохол и Свещената Сърна. Кан Авитохол, възцарил се през 165 г. от Хр., се явява първи владетел на Стара Велика България, почитан като прародител на българите. В един литовски летопис, накратко се споменава за детството на българския праотец – как „малкият княз мисикийски, т.е. български“ бил захвърлен в гората и откърмен от една сърна. В сравнително пълния си вид легендата за Българския Праотец е пресъздадена в една народна песен, съдържанието на която е предадено от Найден Шейтанов . Действието произхожда по следната последователност: млад болярин дава на знатна жена целебна билка за раждане. Когато дошло време да роди, майката отшла в гората и там родила „дете, не като всяко, а с „риза“ и златни крила на раменете“. Младата майка снела своя колан и завързала люлка за детето. Но скоро след раждането умряла и тогава една сърна дошла да накърми нейния син. След края на откърмянето подрастващият станал Ян Кехая, т.е. Бог Янкул – достатъчно доказателство за древнобългарския произход на тази легенда. Не само детството на Авитохол, но и на други легендарни български царе и герои е свързано със сърната (оленьи) – спасителка – такива са още испанският крал Болгорос, за който също се споменава в указаната литовска летопис, Железният Баща и Тарвил, герой от Сказанието. Тези легенди са показателни за това, че и митът за Праотеца, откърмен от сърна, вероятно има по-древно основание, отколкото за времето на встъпване на кан Авитохол на престола през II век пр. Хр. Въобще самата сърна (олень) се явява символ на Праотеца и това най-добре е изразено в легендата за преселването на българските племена утигури и кутригури през Азовско море, отнесено към IV в. пр. Хр. Византийският летописец Прокопий Кесарийски предава съдържанието на легендата със следващия образ: по време на лов няколко младежи преследвали сърна. Опитвайки да се освободи от ловците, тя продължила да бяга през морето. Младежите се втурнали в морето да я преследват и тъй като водата се оказала недълбока, те достигнали до отсрещния бряг. Тук сърната внезапно изчезнала и на младите утигури и кутригури им се сторило че това бил някакъв дух. Когато се върнали при своите съплеменници, младежите разказали за проходимостта на морето. При тази вест всички хванали оръжие и тръгнали по пътя на сърната. По такъв начин Духът на Праотеца приел образ на сърна, за да покаже на своите деца пътя към новата земя. Отглас от тази легенда срещаме в българската сватбена песен, в стиха: „Елен плава по море“ . От житейска гледна точка съдържанието на стиха е безсмислено, ако не е известният вътрешен смисъл на упоменатата легенда.
Колед и Болг. В коледарските песни често срещаме напев „Бог се роди, Коледо“. Все пак летописецът Йеросхимонах Спиридон, бидейки враждебен на езичеството, упоменава че сегагашното звучение на напева е „Болг се роди, Коледо“, изменено след наложеното християнство. Това доказва, че коледарските песни всъщност са посветени на раждането на Цар Болг, по-ранния прародител на Болгарите, на името на когото българите са наречени. Според българските исторически летописи, Цар Болг се явява продължител на най-ранната българска династия: Илирик -Бладилий-Колед-Болг, управлението на който се отнася към началото на II (или I) хилядолетие пр. Хр. По наше мнение свещеният смисъл на Коледа се заключава в съизмеримост на раждането на Цар Болг със зимното слънцестоене – в такъв смисъл Бог се явява Ново Слънце на българите.

Родни богове в българския празничен календар

Не само в народните песни и легенди, но също и в отделни вярвания, свързани с календарните празници, се явяват източници на родната вяра. За по-пълна представа на българския пантеон, тук ние ще разгледаме главните български народни празници, указващи култ към родните богове. Напомняме, че българският календар е слънчев и неговата структура се основава на осмично деление – на четири празника слънцестоене и още четири празника, които са преходи между годишните сезони, на равни отстояния от празниците на слънцестоенето. Тези осем точки на календара ние по-нататък ще отбелязваме с подчертан текст. Отделно от календарните празници още разглеждаме два обреда за дъжд, имащи отношение към пантеона.

ЗИМНО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ

Игнажден (21декември). Покой на Старото Слънце. Добиване на нов огън.
Коледа (24-25 декември) Празник на Новото Слънце след Игнажден. Посвещава се на Цар Колед и рождението на неговия син Болг – Новото Слънце на българите. В чест на Колед се провеждат посвещения на момчетата във възмъжаване. Хората му принасят в жертва свиня.
Сивовден (Васильовден, 1 януари). Празник на космическото жертвоприношение на Сива. С него са свързани обичаите Сурваки и Кукери. На тези обичаи момчета-сурвакари и съответно мъже-кукери ритуално удрят хората с дървена пръчка за пречистване от злите сили и болести. Кукерите екзалтически танцуват, възпроизвеждайки космическия танц на Сива, принасящи в жертва всичко нездраво към началото на следващия кръговрат на годината.

ПРЕХОД ЗИМА-ПРОЛЕТ.
ПРОБУЖДАНЕ ЖИЗНЕНИТЕ СИ­ЛИ НА ЗЕМЯТА

Хърсовден (Атанасовден, 31 януари). Празник на Бога-козел Хурса – Железният Баща, познат като Св. Атанас в общобългарските вярвания. На този ден Алп Хурса идва на бял кон, за да изгони зимата и да проправи път на пролетта.
Сабазий (Трифон Зарезан, 14-16 февруари). Празник на Бог Сива-Сабазия, като бог, който олицетворява напитка за безсмъртие. На тези дни стопаните подрязват гроздето и пият вино в наздравица за Сабазия, за урожай на гроздето.

ПРОЛЕТНО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ

Сирни заговезни. Празник на Новия ден (21 март). Провеждат се огнени игри, в чест на победата на Слънцето на мрака. Вечерта на среща с празника хората връзват големи конопени въжета, които трябва да се прескачат за здраве, също палят факли от дърва със слама, които въртят в кръг. В образа на последните се възсъздава свещената арийска свастика – огън в движение, символ на Слънцето и космическия порядък. Лазаруване. Пролетен девически обичай след Сирни заговезни. На него се провежда посвещение на девойките в женственост. Девойките изпълняват обредни песни и танци с напеви: „Ой, Лазаре, Лазаре“ – на името на християнския светия Лазар. Още не е изяснено на какъв бог или богиня Лазаруването е посветено.

ПРЕХОД ПРОЛЕТ-ЛЯТО. ПОДЕМ НА ТРУДА И ВОЕННАТА ДЕЙНОСТ

Баринден (Гергьовден, 6 май). Празник на Бога на Войната Алп Барин (Херос). Празник на българската армия. От далечни времена на този ден нашите предци са започвали своите военни походи, обръщайки се към Алп Барин за защита и победа. В жертва на Барин хората принасят агне.
Еньовден (22 юни). Лятно слънцестоене. Празник на Слънцето и целебните треви. Петровден (22 юни). Празник на Св. Петър, държащ ключовете за рая на небето. Вероятно под неговото име стои Дяус Питар (Патар Дий), прадревен бог на небето на арийците. На него принасят в жертва кокошка.
Огнена Мария (17 юли). Празник на Артиш, богиня на семейното огнище. Егус (Ягус, 1 август). Празник на българите в Родопите и Източна Тракия, посветен на Бога Огън Егус (Ягус). Вероятно има тракийски произход, свързан с ведическия бог Агни.

ПРЕХОД ЛЯТО-ЕСЕН. СЪБИРАНЕ НА ПЛОДОВЕТЕ ОТ ТРУДА И ВОЙНИТЕ

Петруновден – Куберовден (Илинден, 2 август). Празник на Бога на гръмотевиците Перун-Кубер. Според народните вярвания, той се придвижва по небето със своята гръмоносна колесница, сражавайки се със змейове.

ЕСЕННО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ
Празникът е неизяснен.


ПРЕХОД ЕСЕН-ЗИМА. ПОКОЙ. ВЪЗВРЪЩАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ

Димитровден (8 ноември). Край на стопанската дейност. Посвещава се на бога под името Св. Димитър, още неизяснен.
Мъжка задушница (Архангеловден, 21 ноември). Край на военната дейност. Ден за почитане на загиналите воини и герои за рода и родината. Празник на името на Архангел Михаил – Повелител на Небесното воинство, известен още като Душевадник – който отнася душите на загиналите на небето. Всъщност Архангел Михаил се явява проявление на Алп Барин, съответно Один – Валфодура, като повелител на загиналите във войната. На този ден душите на загиналите герои идват при нас от Валхала и ние, сега живеещите, също честваме тяхната памет по тържествен начин. Никулден (6 декември). Празник на бога на моретата и реките, известен под името Св. Никола. Според народните вярвания, Св. Никола владее повърхността на водите, направлява ветровете и вълните. Понякога за него говорят, че ходи по морето. Тези представи показват единната същност на бога на морето в българския пантеон с келтския Лир (вероятно на скитски Тагимасад), както гръцкия Посейдон, владеещ дълбините на морето.

НЕКАЛЕНДАРНИ ПРАЗНИЦИ

Пеперуда. Молитвен обичай за дъжд, изпълняван от девойки в дните на летните суши. Главно действащо лице се явява една от девойките, облечена в клончета от дърво – нея я наричат пеперуда. Девойките обхождат селото с молитвени песни за дъжд. Пеперуда – прозвище на богинята Перперун, съпруга на Перун, прието след наложеното християнство. Името на обичая се е получило заради близкото звучене на името Перперун с пеперуда. По този начин девойката-пеперуда се явява в ролята на Перперун, умоляваща своя съпруг бога Перун за дъжд.
Герман. Обред за дъжд, изпълнен по времето на най-тежките суши, когато Пеперуда не помага. Представлява ритуално погребване на Герман, във вид на глинени фигурки с оформен член. Мъжкият член – символ на плодородието, затова в образа на Герман се има предвид Бог Перун, оплождащ земята. Напомняйки за смъртта със символичното погребване и възгласи: „Погребахме Герман!“, хората се опитват да пробудят силата в бога на Дъжда и неговата воля за жизнена активност. Найден Шейтанов също тълкува името на Герман като Хермес.

КОСМОЛОГИЧЕСКИ МИТОВЕ. СВЕЩЕНО ПРОСТРАНСТВО И МЕТАФИЗИКА В БЪЛГАРСКОТО НАРОДНО НАСЛЕДСТВО

Небосвод и полярна звезда. В някои народни песни се споменава за Медното Гумно и Златния стожер. Професор Иван Венедиков тълкува това като образна представа на небосвода и Полярната звезда. Обикалянето на небесните тела около Полярната звезда тук се сравнява с ходенето на конете около стълба на гумното по време на молитви.
Пояс и Трите нива на Света. Поясът е характерен елемент на българското мъжко народно облекло. В едно народно поверие се изяснява космическия смисъл на пояса: като че ли хората само в нашия свят носят пояс около кръста; в долната част поясът се обвива около краката, а в горната – около главата . Това е отглас от общо индоевропейската концепция за трифункионалния строеж на Вселената, пантеона и обществото. Според тази представа, Мирозданието се дели на три царства: Небесно (Прав, Асгард), Земно (Яв, Мидгард) и Подземно (Нав, Утгард). Тези царства съответстват на трите основни космически цветове в арийската традиция: бяло, червено и черно. Елементите на българското мъжко облекло точно съответстват на царството на света в порядъка на неговите цветове: ризата – бяла, поясът – червен и панталонът – черен. Тук поясът има особено значение като свързващ елемент в троичната подреденост на човека.
Дървото на Живота. В една народна песен има следващия разказ за Дървото на Света: „Израсло високо дърво, в корена жълт змей лежи, по средата – тънка змия, на върха – орел се наместил.“ В тези стихове напълно се повтаря митът за свещеното дърво Идграсил от Едда: жълтият змей се нарича Нидрир – подъл Резун; около ствола живее змия, а на върха стои орел.
Основи на Самкхя. Българският народовед Найден Шейтанов споменава следната мъдрост за устройството на човека, научена от един старец от Родопите: „Хората, казва той, произхождат от огъня, водата и земята. У някого огъня е повече – е буен, ако водата надделее – деен, ако обаче земята е най-много – той става роб.“ В своята същност този възглед за алхимията на човека съответства на концепцията на индийската философия Самкхя, според която материалния свят се състои от три елемента: саттва – духовния потенциял, чистата същност; раджас – активната сила; и таммас – тъмната материя. Тези три елемента символизират огъня, водата и земята в притчата на родопския старец.
Валхала. В Сказанието за дъщерята Шана, това е място, свързано с Бога на войната Алп Барин, представен като повелител на загиналите във войната, живеещи на неговото райско място и сражавайки се един с друг; тази история и това място могат да се тълкуват като изход от битката на земята. Това точно съответства на мита за Один и неговия дворцов Валхал. Подобни легенди са известни още от наследството на дунавските българи. В българските народни песни райското селище на героите се споменава под прозаичното име Дряно поле или Кушкундалево. Дряно поле – митическо блажено място на края на Света, където юнаците (героите) се събират заедно със самодивите-валкирии и здраво гуляят, пият, понякога забравяйки за своите воински задължения.
Авалон. Историята е свързана с името на свещения извор Орлов кладенец в Източната Стара планина, където хората се къпели за здраве. Както е записал Георги Раковски, по думите на старите хора поверието е свързано с живата вода на някакво вълшебно място, където старите орли идват да се къпят и отново се преобразяват в млади. Когато Раковски попитал къде се намира тази вода, хората отговорили: „Там, където залязва Слънцето“ В легендата за Орловия кладенец напълно се възпроизвежда келтския мит за свещения остров Авалон на западния край на Света, според ирландското предание. По този начин нашата легенда се явява втори независим източник за Авалон.
Будим град. Не само дървото на света, но и градът се явява център на света в индоевропейската космология, въпреки че митът за града има по-дълбок расов смисъл. Градът – в смисъл крепост, столица – приведено в порядък пространство, средище на владетеля, плод на съзидателната дейност на човека. Градският мит е отличителен за арийската раса, като отражение на нейната творческа и стопанска предопределеност. За разлика от арийците, за неарийците е чуждо това световъзприятие. Например семитите намират основание в мита за Едем – живот сред щедра природа, където всички блага се получават наготово, без необходимост от труд. Тези метафизически аргументи опровергават тезата за номадския начин на живот на древните арийци. Знаменателен пример за градския мит в арийската традиция се явява Асгард. В този дух градът често присъства в българсата народна поезия, като символ на изгубения суверенитет след отоманското завоевание. Покрай действителните градове в българското наследство, срещаме и образите на митически градове, представляващи особен интерес за изучаване в народната космология. Най-голямата мистическа дълбочина отличава Будим град, обиталище на боговете и героите от Цикъла от Аспарухово. Найден Шейтанов тълкува неговото име като Град на будните българи. На основание на този мит Шейтанов развива идеята за младежката организация „Бранник“. Това е пример за осъществяване на митовете на предците в настоящето.