THE CIVILIZATION

Described is the meaning of the term „civilization“ from the point of view of an ancient Bulgarian view of life. In special texts are represented some basic notions on the hierarchic structure of ancient civilizations.

Творец на историята е народ, който е господар на самия себе си. Този, който намира основание за своето съществуване в себе си, а не в други народи. По силата на божествените закони, в хода на историческото си развитие господарският народ осъществява себе си – завоюва жизнено пространство, самовъзпроизвежда се, създава органическа държава и култура, цивилизация. В нашето съчинение ние ще разгледаме именно органическата цивилизация като завършено духовно-историческо осъществяване на народната общност. Цивилизацията е проявление на духа – в много случаи цивилизацията надхвърля границите на народа и расата, пространството и времето. Посредством своята цивилизация един народ обезсмъртява своето име и духовно наследство. Народът и държавата му могат да загинат, но идеите му продължават да живеят в следващите епохи и цивилизации. Народите, наследници на древни цивилизации, намират в себе си основания да се борят за осъществяването си – в настоящето и в бъдещето.

Но що е цивилизация? Това е метафизическо понятие, въведено в съвременността въз основа на латинската дума „civilis“ – гражданин. Тук ние няма да се задълбочаваме в теоретически дефиниции, а ще потърсим основанието на това понятие в самия живот. Ние, българите, имаме една дума, с която обобщаваме всичко българско – „българщина“. Под това разбираме нашата история, държавност, религия, култура… – с една дума, българската цивилизация.

Човекът е сътворен от две различни по своето естество съставки – материална и духовна. Това определя и характера на неговия обществен организъм.

Народът, и съответно цивилизацията, са функция от паралелното йерархическо развитие на тези две съставки – ще ги наречем обществена и идейна. Цивилизацията, в която обществената и идейната йерархия достигат своята органическа завършеност, е първична и ние я наричаме духовна цивилизация.

Обществена йерархия на духовната цивилизаця

Духовната цивилизация, и в по-тесен смисъл духовната държава, се основава на тристепенната обществена йерархия, свойствена за индоевропейските народи – духовенство, войнство и работничество. Тези три съсловия осъществяват цялостния живот на държавата, тяхното положение се определя от отговорността, която те носят за нейното съществуване. Хората на труда осигуряват изхранването и материалното благополучие на държавата. Воините (военачалници, професионални воини) отговарят за защитата ѝ. Духовниците се грижат за духовното здраве на обществото, ръководят държавните дела. Поради всеобщия характер на органическата идеология, която ще разгледаме по-нататък, те са не само религиозни служители, но и учени – те развиват науките, отнасящи се до главните области на държавния и обществения живот – календарно дело, инженерно дело, естествени науки, история, право… На това те дължат огромния си обществен авторитет и признание.

Според принципа на единоначалието, върховната държавна власт принадлежи на Царя. Той по правило спада към духовното съсловие, но осъществява цялостната йерархическа връзка между съсловията, бидейки едновременно върховен жрец, върховен военачалник и самодържец.

Тъй като нашите индоевропейски прадеди са свързвали всяка страна от живота си с Божественото начало, те са осмисляли своето обществено устройство като земно подобие на йерархията на духа. Тристепенната йерархия е пресъздадена в древните индоевропейски религии. Върховният Бог, съответстващ на духовенството е Небето – баща (индоарийският Дяуспитар, гръцкият Зевс патер, римският Юпитер, българският Тангра, германският Тор. Слънчевият Бог – воин, посредник между Небето и хората е индо-иранският Митрa, българският Хърса, тракийският Херос, германският Один. В някои от тези богове, както ще видим по-нататък, е пренесен и образът на легендарния прародител. Земната сила на плодородието е олицетворена в образа на Богинята – майка: иранската Анахита, тракийската Бендида, гръцката Деметра, която е почитана главно от трудовото, предимно земеделско съсловие.

Също така древните индоевропейци са разглеждали тристепенната си йерархия на всеобщия космически порядък като съответствие на трите равнища на Света – небесно, земно и подземно. Световните равнища имат сакрални символични цветове – бял, червен и черен; те се отнасят и за съответните съсловия – духовенство, воинство и черноработничество.

Тези цветове преобладават в българските народни носии, но в съчетание с още един – кафявият. Този цвят се получава от смесването на трите основни цвята. Той символизира Дървото на живота, свързващо трите световни равнища, също и единството на трите съсловия в народната общност.

Изобщо, духовната цивилизация се основава на духовния принцип: духът определя битието, а не обратното.

На духовната държавност са основани не само старите индоевропейски цивилизации – индийска, иранска, хетска, българска, келтска, германска, приемници на индоевропейската працивилизация (Туле). Съществуват и други древни цивилизации, чиито елити не са от индоевропейски произход, но са приемници на същата тази працивилизация – шумерската, индийска и др. Има още една група древни цивилизации, с много общи черти, разположени в Стария и Новия свят – египетска, инкска, толтекска. Те са приемници на най-старата працивилизация, от която по-късно се обособява праиндоевропейската – атлантската. На основата на толтекската цивилизация по-късно се формират две чисто индиански – на ацтеките и маите.

Кастовата йерархия

Държавите на повечето древни цивилизации са били съставяни от много народи, често от различни раси. В днешно време като чуем за мултирасово общество си представяме САЩ – „най-развитата демокрация в света“ с ежедневните прояви на расово насилие, въпреки прокламираните идеи за расова търпимост. Американското общество е взривоопасно, защото е мултикултурно. То е съставено от различни народности и расови групи, всяка със свои културни ценности. Тук няма йерархия и висша духовна идея, която да обединява различните раси, затова и са така враждебни помежду си.



Изображение на мита за Ману и за спасяването от потопа

В органическата държава, колкото и да е малък в сравнение с другите народи, определящ е господарският народ, само от него произхожда управляващият елит. Елитите на духовните държави са постигнали модел за интегрирането на народите от различни раси в органическа държавност. Този модел е кастовото общество. В него разгледаната тристепенна обществена йерархия е пренесена върху различните народи – те са подредени съответно в три или четири касти. Кастовото общество не унищожава самоличността на народите, съхранява я. Всеки народ в своята каста осъществява расовите си заложби, запазвайки своя език, традиции. В кастовото общество са забранени междукастовите бракове и преминаването от една каста в друга. Така се възпрепятства смешение – туморът на цивилизациите. Съвременниците биха нарекли тази обществена система расистка. Тя наистина изглежда така, но това е духовен расизъм, основан върху уважението, а не върху омразата между расите. Кастовата принадлежност създава у човека чувство за общност и съпричастност към космическия порядък – на обществото и на духа. Отношенията между хората от различните касти са основани на подчинението и взаимното уважение, произтичащи от религиозното им съзнание – за принадлежност към нещо по-всеобхватно от самите тях и техните раси. Това, което ние наричаме цивилизация.

Една духовна цивилизация със здрави кастови традиции е индийската. Тя е основана от индоариите (II хил. пр. Хр.) върху руините на разрушената от тях протоиндийска цивилизация. Царят на индоариите Ману, впоследствие почитан от тях като прародител, е създал система от закони, с които е подредил многорасовото индийско общество, състоящо се от много племена и народи в четири касти: брамини (духовници); кшатри (военни) ; вайа (търговци и дребни собственици) и шудра (ратаи, наемни работници). Всяка каста има определени права и задължения и нравствени принципи – последните са особено високи за брамините – в личния и обществения живот. Според законите на Ману всеки човек трябва да проявява дълг и уважение към хората от своята и по-висшите касти, но да не слиза на духовното равнище на нисшите. Това означава, че човекът трябва да гледа нагоре, да се придържа към йерархията, да бъде себе си, но да се стреми към нещо повече от самия себе си.

В Индия, страната на многото религии и духовни учения, законите на Ману стоят над всички култове. Те са надживели превратностите на историята. Те са в сила и днес – не като юридически акт, а като традиция, като начин на живот.

Кастовото общество възниква там, където господарският народ е малоброен – той съвпада с духовния елит (жреческата каста) – египетски жреци, инки, брамини.

Подвижната йерархия

В държави, където господарският народ съставлява цялото население или значителна част от него, той самият се разделя на съсловия. В неговите среди кастовата йерархия е неприложима, тя нарушава единството на народната общност. Затварянето на органическия елит в тесни генетични граници може да доведе до неговата дегенерация, то е необходимо само там, където той се намира в чуждо расово обкръжение. В някои индоевропейски цивилизации като персийската, българската, келтската и германската се е утвърдила подвижната йерархия. Тя дава възможност на хора с високи способности (войнски или духовни) да заемат по-високо място в нея. Подвижната йерархия осмисля личната отговорност на човека пред Царя и народната общност – той е длъжен постоянно да доказва себе си на мястото, което заема в държавата. Подвижният принцип дава възможност на органическия елит (военен и духовен) да се обновява – с най-добрия човешки материал от своя фундамент – народът.

Идейна йерархия на духовната цивилизация

Идеите на една цивилизация съставляват идеологиите – завършени системи на познанието, отнасящи се към основните потребности на живота – те биват научна, национална, държавна, воинска, религиозна. В духовната цивилизация всички идеологии съставляват една цялостна органическа идеология. Тя е продукт на народната общност, тя съдържа най-добрите и изпитани в историческия ѝ път идеи – за пълноценно биологическо и духовно осъществяване, тя самата се развива за благото на общността. Органическата идеология е важно условие за нормалното развитие на една цивилизация. Тя може да загине не само поради външни причини, но и поради вътрешните си противоречия – поради изчерпването на своята идеология; когато тази идеология не дава на народа (народите) идеи за спасение; когато управляващият елит няма воля и желание да я обнови.

Органическата идеология не търпи индивидуализъм. Тя принадлежи на народната общност и е дело на обожествения ѝ прародител (първоучител). Посветените в нея духовници са длъжни да я пазят чиста и да я развиват според принципите ѝ. Ако някой от тях добави своя принос към нея, то в повечето случаи неговото авторство остава анонимно в сянката на първоучителя.

Пример за това е свещената книга на древните иранци – Зент Авеста. Дълго време тя е смятана за цялостно дело на Заратустра – пророкът – основател на древноиранската религия и цивилизация. Но учените са открили, че само първата ѝ глава „Гата“ е написана на неговия древен ирански език, наречен авестийски. Останалите текстове са написани на по-късния пехливийски от неговите последователи. И аз, пишещият тези редове, се стремя към приемственост с школата на колобрите – древнобългарският духовен елит.

Централно място в органическата идеологията заема религията. Тя е основа, фундамент на живота – система от свещени житейски правила. Чрез тях човек най-дълбоко осмисля живота си и постига себе си в измерение, сравнимо с божественото. Религията е основен закон за развитието на народа и цивилизацията – по нея може да се предвиди бъдещата им съдба.

Но животът изисква от човека и практически познания за света, в който живее. Въз основа на физическия (сетивния) опит се ражда емпирическата наука. На нейната основа разумът развива метафизическата наука – науката на чистите идеи, религията изпълва тези идеи с духовно съдържание и ги подрежда във всеобщия порядък на божествените си закони. Така познанието и духът се синтезират в одухотвореното познание, което наричаме мъдрост. Тя е най-висшата форма на познанието, върхът на органическата идеология. Тя е жива и има насоченост – към доброто, за разлика от сухите научни теории. Но тя е по-всеобхватна и от религията, понеже извежда чистите духовни принципи, които в религията са затворени в определени образи и представи. Дори ние, които възраждаме древнобългарската религия, основана на чистата представа за Духа, като кажем „Тангра“ разбираме не Бога изобщо, а в представата на нашите прадеди.

Мъдростта е непреходното духовно съдържание на един народ. Народната мъдрост надживява превратностите на времето – смяната на религията, промените в политическата система и т.н.

Общоизвестно е, че науката може да се използва както за добри, така и за зли дела. За да служи главно на доброто, науката трябва да бъде достояние на нравстено чисти, духовно просветени хора. Поради това изискване в древните цивилизации научните знания са развивани само от духовните елити. Последните са ги пазили в тайна от непосветените, за да не попаднат в недобросъвестни ръце. С други думи, знанията са херметизирани. Херметизмът е основният принцип, по който са функционирали древните жречески общества. По този принцип те са развивали не само науките, но и своите органически идеологии като цяло. Понятието „херметизъм“ се извежда от името на легендарния Хермес, спасителят на древните знания, който е създал общество от посветени, което да ги съхранява.

Едно по-широко идейно проявление на цивилизацията е културата. Тя може да се основава не само върху органическата идеология, но и върху идеите на други цивилизации. Културите са езикът на цивилизациите. Културата е съвкупност от идеи, имащи отношение към човека и духовния му свят заедно с тяхната художествена интерпретация – изкуството. Културата е времево проявление на цивилизацията – тя е отражение на древните духовни и политически настроения на хората – от цялата народна общност или от отделни обществени слоеве.

Например българите в своя исторически път са развили четири култури: древнобългарска, средновековна, християнска и новобългарска. Органическите принципи на обществената и идейната йерархия ние обобщаваме с понятието органическа традиция.

Във всички случаи личността на Основателя е обвита в мистично тайнство и е предмет на религиозно преклонение. Значението на Основателя като божествен посредник разкрива най-същественото различие между универсалната и органическата религия. При универсалната религия посредник между хората и Бога е Пророкът (и светците). Тяхната връзка не е задължително да е органическа, тя е преди всичко духовна. При органическата религия посредници между Бога (боговете) и хората са прадедите, и на първо място легендарният Прародител. Връзката между тях е не само духовна, но и кръвна – обединява ги съзнанието за едно органическо цяло – родът, нацията.

Свещената династия

Свещената династия е стволът на цивилизацията, времевото продължение на рода на Основателя. Тя осъществява времевия принцип на йерархията – престолът се наследява само по наследство и принадлежи по право на Свещената династия, и това право се основава на свещения ѝ авторитет. Този авторитет изключва претенциите на други родове и предпазва държавата от опасни вътрешни борби.

В единичния си живот царят осъществява пространствения принцип на органическата йерархия – той е център и ствол на държавата, обединяващ трите ѝ съсловия. В арийската слънчева традиция основен символ на царската власт е Свещеното копие – то представлява вертикалната ос, Ствола на света.

Този символ е съществувал в древнобългарската монархия и е изобразен в скалния барелеф на Мадарския конник. Езическата франкска династия – меровингите, също е притежавала такова копие, което впоследствие при Каролингите е заменено с Копието на Лонгиний, наречено още „Копието на съдбата“ – една свещена реликва за целия християнски свят. Друг символ на царя като вседържец на трите съсловия е пурпурната мантия. Пурпурът, подобно на кафявия цвят, символизира обединението на трите цвята на обществената йерархия: бял, червен и черен.

Както вече споменахме, царската власт е преди всичко сакрална. Царят е жив продължител на личността на основателя и посредник между Бога и Народа. В арийската слънчева традиция, както подсказва името ѝ, царят е отъждествен със Слънцето – израз на неговата благородна и възвишена същност.

Кралете Меровинги са носели дълги до раменете коси, символ на сакралната власт и преди всичко на слънчевите лъчи. Този обичай очевидно е съществувал и при свещената българска династия Дуло, според изображението на Мадарския конник.

Важно условие за поддържането на свръхчовешките качества на династията е расовият подбор. В Древен Египет и Инкската империя подборът е имал особено измерение. Фараонът (царят-инка) се е женил за сестра си, тъй като той е от божествен произход и само тя е достойна за него. Царският брак в тези монархии е бил равностоен на божествения брак (хиерогамия). Същевременно близкородствените бракове са били забранени за поданиците, тъй като са били известни дегенеративните последствия от кръвосмешението.

Защо кръвосмешението не е заплашвало династиите на Египет и инките? От генетическа гледна точка при близкородствения брак в поколението се изявяват рецесивни дегенеративни гени, които причиняват много наследствени болести и водят до общо понижаване на жизнеността на потомството. След като този вид бракове не е водил до дегенерация на посочените династии, изводът е само един – те са имали съвършени генотипи, без рецесивни гени. С други думи, техните родове наистина са от божествен произход – те са запазили чистотата на първичната арийска (атлантска) раса от времето на нейното божествено сътворение.

Друг тип подбор се осъществявал в древните индоевропейски цивилизации. Свещената династия се е сродявала с най-благородните родове от народната общност. Индоевропейската слънчева традиция е утвърждавала органическия характер на династията – тя въплъщавала най-висшите духовни и расови идеали на народа си, и преди всичко неговата чиста кръв. След приемането на християнството тази органическа традиция е била изоставена и в европейските монархии междудинастичните бракове са станали често явление.

Свещените закони строго се спазват от българската династия Дуло. В историята на нейното близо 600-годишно управление, документирано в „Именника на българските царе“, не са известни слаби владетели. И самата династия може би е управлявала и по-рано, в Първата българска държава – Балхара. Ние не знаем цялото родословие на Дуло, но в историята не е отбелязан нито един случай, когато български кан да е взел жена от чужда династия, дори да са го притискали политическите обстоятелства. Тази традиция се е запазила и по-късно, до видимия край на езическата епоха, при династията на Кан Крум, за когото се твърди, че също е от Дуло.

Духовният елит

Духовният елит е скелетът на дървото на цивилизацията, пространственото и времевото измерение – той включва Основателя (корена), свещената династия (ствола) и духовенството (клоните). Съществуването на елита не може да се обясни с възникването на държавата или с каквито и да било материални причини.

Елитът е проявление на духа и докато духът живее в него, той се развива, възпроизвеждайки самия себе си, независимо от външните фактори. Най-древната памет на цивилизациите – астрономическата, доказва, че елитите на древните държави – Индия, Египет, Асиро-Вавилон и на маите, са съществували много хилядолетия преди да бъдат тези държави основани. В рамките на племенното общество те са развивали своите познания по законите и историята на Вселената, и са ги предали на своите поколения. На един по-късен етап, вследствие увеличаване на населението и струпването му в райони с благоприятни физико-географски райони, са били налице предпоставки за възникването на държавите. Но за осъществяването им са били необходими организаторски идеи и воля, каквито са притежавали елитите на господарските народи. Във всички случаи независимо дали управлява само своето племе или огромната империя, елитът носи цивилизацията в себе си като завършена ценностна система.