ПРОИЗХОДЪТ НА БЪЛГАРИТЕ – СХВАЩАНИЯ, ТЕОРИИ И ДОКТРИНИ

Кризата в българската историческа наука

В природата всичко се движи и следва своя път – небесните светила, ветровете, водите, земните пластове, животът. Да следваш своя път – това е да бъдеш себе си, да си верен на своята биологическа определеност – родът, а като цяло расата. Това, което стои над единичното съществуване.

„Пред България пак бяха открити и стоят още открити възможности. Но нейният път към тези възможности не е равен и гладък. Той съвсем не е лек и удобен. Равни, гладки, удобни и лесни са само измамните пътища, които водят през низините в блатата. Такива са, и то в началото си, същински безпътици.“

Това накратко е заветът на народния будител Димитър Съсълов, който целеустремено вървя по дирите на нашите прадеди в търсене на достоверния български път. Както заключава той, през Освобождението България по чудо била върната на нейния път. Но всъщност българите се отклониха от пътя си още през т.нар. „Възраждане“. Тогава все още имаше българи, които помнеха келто-кимерийския си произход, древната Балхара, Тангра, песните за Колед и Болг, учението на древния български календар. Но тези хилядолетни традиции българите изоставиха и ги замениха с купешки заемки от уж по-напредналата европейска цивилизация. Така българите, вместо да засилят съзнанието си на културен европейски народ, допуснаха да ги лумпенизират с разни повърхностни славянски и тюркски теории. Да се чувствуват роднини с номадите от централна Азия, които носят тюбетейки и живеят в кожени юрти. А в същото време ги отдалечаваха от европейските народи, с които наистина са роднини – наследници на великата арийска цивилизация.
С настоящите студии ние се стремим да преразгледаме и допълним досегашните изследвания по този въпрос. Големите разногласия по въпроса за произхода на българите са показателни за липсата на сериозна историческа школа у нас. Причините за това се коренят в цялостното обществено-политическо развитие на България от Освобождението до днес. На българския народ бяха наложени чужди на неговия дух институции, които утвърдиха чужди на неговите традиции управници и обществени деятели. Те отклониха народа от неговия исторически път и нанесоха трайни поражения върху българското народностно съзнание. С други думи ние, българите, не бяхме себе си и затова претърпяхме толкова много беди и разочарования през изтеклия ХХ век.
Отстъплението от народностните традиции доведе и до груби извращения в българската история. В качеството на академични историци се издигнаха хора без вътрешен дух и призвание за това свято за народностната общност дело. С лека ръка тези „учени“ прокараха в трудовете си разни чужди клишета и внушения, и така създадоха една крайно изопачена представа за българските прадеди. А същевременно те подцениха и малкото оцелели фрагменти от народностната ни памет, запазени в средновековните летописи и народните песни и предания. Нещо повече – за да утвърдят престъпните си „теории“, тези титлувани „историци“ подложиха на най-безсрамно отрицание и поругаване светините на българската народностна памет. Те обявиха трудовете на Паисий и Раковски за ненаучни, а сборниците на българската митология „Веда Словена“ и „Сказание за дъщерята на Кана“ – за фалшификати. Така се възпита едно нихилистично отношение към българската история и митология, което днес дава своите отровни плодове.
Няма нищо даром на този свят. Не можем да очакваме, че някой ей-така ще ни признае, че сме древен и културен народ. Длъжни сме сами да изясним произхода си по пътя на систематичните и издържани изследвания. Защото съзнанието за произхода, както и вярата в боговете съставляват най-висшата програма на човешко поведение. По един начин българинът ще гледа на света, когато се чувствува тюрк, по друг начин, когато се чувствува славянин, а по трети, когато се осъзнава като потомък на чутовен тракокимерийски род. Така че битката за самосъзнанието е от съдбовно значение за бъдещето на нацията. Съзнанието за собствената самоличност е духовното оръжие, от което зависи изхода на всички останали битки за световно-историческо осъществяване. Затова от столетия насам враждебни на българите сили се стремят да изкривяват нашето народностно съзнание, за да ни отклонят от естествения ни път и да ни направят чужди на самите себе си.
Изобщо животът е една безмилостна борба. Тъй както всеки е чувал за закона на джунглата, не бива да си правим илюзии, че в човешкото общество положението е по-различно! И тук се води борба между различните раси, но на по-висше, метафизично равнище – в областта на идеологиите. Това означава за нас едно: за да пребъдем, ние българите трябва да изградим дееспособна национална идеология и до последно да я браним, дори когато враговете на българщината ни заклеймяват като фашисти и прочее екстремисти. Има един единствен верен път, една най-добра идеология, която не подлежи на политически квалификации. Тя е тази, която способства за възхода на българския род. Тя не търпи компромиси, защото рано или късно те довеждат до слабост, предателства и безпътица. Нашата идеология е Българският Закон. Законът на свещената българска династия Дуло. След като повече от единадесет века ние българите блуждаем по чужди пътища, Законът на Дуло се налага като безусловна необходимост.

Във вражеския лагер

Съгласно една известна сентенция, историята е слугиня на политиката – това е особено показателно за днешната българска действителност. Ние винаги сме повтаряли и ще продължаваме да подчертаваме, че науката е идеология. Съвременната наука е едно от идеологическите оръжия на онези сили, които от „Великата“ френска революция насам водят една непрекъсната война срещу европейските народи – за тяхното духовно обезличаване и унищожение. За целите на тази война, те до съвършенство прокарват в методиката на бездуховната академична наука известния принцип „разделяй и владей“. А нищо неподозиращите научни работници несъзнателно сътрудничат на законспирирания враг, работейки по неговата методика.
В официалната историография и антропология принципът „разделяй и владей“ се прокарва чрез схващането за нееднородния произход на народите, съгласно което европейските народи се представят като сбирщина от разнорасови елементи. По същество това схващане е егалитарно и противоречи на принципа на народностния суверенитет. Посредством него у хората се насажда национален нихилизъм.
За да отречеш правото на съществуване на един народ, достатъчно е да поставиш под съмнение неговата самоличност като покажеш, че това е една сбирщина от различни народности, т.е. такъв народ не съществува. Точно по тази схема враговете на българския народ разработиха своите антибългарски теории за целите на войната, която водят срещу него – обявена през 1915 г. и продължаваща до ден днешен. Показателен пример за такава „теория“ ни дава една работа на френския професор Обеденаре, публикувана през 1880 г. в Париж. Там професорът разглежда българите като съвкупност от три различни народности, всяка със свой расов облик: българи-татари, българи-илоти и побългарени гало-келти. Това, разбира се, е една лъженаучна теория, но всъщност е доктрина, идеално скалъпена за целите на френската империалистическа политика. Българите-татари са врагът – те са тиранични и жестоки, враждебни на всичко културно и благородно. Те се отъждествяват с древните българи и по този начин в тяхно лице се компроментира българската държавност. Българите-илоти са основната част от българското население. По характер те са мирни и трудолюбиви, но също така са ниско интелигентни, и поради това – неспособни за самоуправление. С една дума – идеални роби. С характеристиката на тази основна българска раса се оправдават домогванията на Великите сили, че ние българите не сме способни да създадем самостоятелна и силна държава и затова сме обречени да бъдем опитни животни за техните чудовищни етнически експерименти. От описанието на третата народностна група – побългарените гало-келти, напълно се изяснява планът за колонизацията на България. Те са будни, интелигентни и свободолюбиви; те са приятели и роднини, от които трябва да се вербува френската колониална администрация в България. Нещата са напълно ясни, само се чудим защо никой по онова време не се е сетил да извади на показ тази антибългарска доктрина, за да предупреди българите за подготвяното срещу тях престъпление.
Подобен род бисери на антибългаризма срещаме и в статията на антрополога Бедо – „Върху Българите“, публикувана през 1879 г. в Лондон. Съгласно неговото високомерно отношение, „…Физическият“ характер на българите е мъчен и тъмен предмет; техният „нравствен“ характер също представлява своите мъчнотии.“.
Тук прилагателните „физически“ и „нравствен“ са поставени в кавички – с това авторът иска да покаже, че такъв народ българи просто не съществува; че земята на Балкана е населена с някаква безформена и безхарактерна паплач. За да изтъкне „тъмния характер“ на българите, самозваният антрополог прави една съпоставка със сърбите, на които отдава своето предпочитание. В техните песни се възпявали хероизма и рицарството, докато нашият Крали Марко бил само едно „просто въплъщение на силата“ и „свиреп звяр, убийца на жени и предател“. „Мъжество, великодушие, вярност и уважение към жените не могат да се очакват от такъв народ“ – заключава Бедо.
Наистина, лесно е хероизмът да бъде възпят в балади, но друго е да бъде постигнат в действителността. Да, ние помним „хероичните“ бягства на сърбите през Сръбско-българската и Първата световна война – вторият път нашите деди ги прогониха чак до остров Корфу, оттатък Албанските планини. Историческата действителност ни показа, че през изтеклия ХХ век сърбите успяха да прояват пословичния си „хероизъм“ единствено в зверствата срещу мирното българско население в поробена Македония. А неустрашимият български войник със своята кръв и безпримерна саможертва написа най-величавата балада в новата българска история.
Като четем антибългарски пасквили от този род, неволно си спомняме и описанието на нашите прадеди – хуните на Атила, написано от Амиан Марцелин: „Хуните надминават по варварство и дивост всичко, което човек може да си представи… Тяхното късо тяло с извънредно силни членове и една несъответствено голяма глава им дава чудовищен вид. Те могат да бъдат наречени животни на два крака…“ Подобно отношение срещаме и в произведенията на други византийски и латински автори, така че не бива буквално да възприемаме този карикатурен образ на праотците ни. Просто трябва да имаме предвид, че гърците са представители на друг тип цивилизация, с други ценности и идеали за красота, и затова открай време имат враждебно отношение към нас. В по-ново време това го повтарят възпитаниците на западната цивилизация – също повлияна от гръко-римската и историята се повтаря.
От цитираните по-горе статии напълно ясно прозират политическите кроежи на Антантата, осъществени 50 години след тяхното публикуване – създаването на една великосръбска империя – Югославия, разширена за сметка на България. За изпълнението на този антибългарски заговор се налага създаването на лош образ на българите, който трябва да бъде затвърден посредством тенденциозни антропологически публикации от този род. Все едно, ние българите сме били по рождение бастарди и безнравствени типове. Особено силно тази антибълтарска истерия се развихря в дните около подписването на злощастния за нас Ньойски диктат. Изказва се например такова мнение, че българите сме били най-долните примитиви на Балканите, на по-ниско равнище и от албанците, защото и те имали чувство за чест. Но твърде късно е било да се отправят такива мерзки клевети срещу един достоен народ, който има вече зад гърба си славните епопеи при Одрин, Люле-Бургаз, Тутракан, Дойран и завоя на Черна.
Разгледаните две съчинения красноречиво показват как науката се използва като средство за водене на идеологическа война. Идеологическите напъни срещу българския народ продължават и по-късно посредством нови „теории“ – доктрини, отричащи неговата еднородност и суверенитет. През периода 1944–1953 г. в България се прокарва сърбокомунистическата доктрина, съгласно която ние българите не сме били единна нация, а конгломерат от няколко различни нации: добруджанска, мизийска, тракийска, шопска, македонска и помашка. Както е известно, тази „теория“ беше скалъпена, за да се оправдае насилственото отродяване на македонските българи, провеждано както във Вардарска Македония, така и в Пиринския край с престъпното съучастие на комунистическата власт в България.
С не по-малко зловредна доктрина ни „ощастливиха“ и евро-атлантическите натрапници, в близките години на либерално-болшевишката „демокрация“. Те искат да представят България като страна, населена с разни „етноси“ и „малцинства“, сред които ей-така, между другото, фигурират и българи. С това новият глобалистичен окупатор изцяло отхвърля суверенитета ни върху нашата родна земя, извоювана и защитавана с кръвта на дедите ни.
По този начин се подготвя окончателното унищожаване на българския народ и държавност. И нещо повече – за да представят убедителни „исторически“ основания на замисления от тях „български етнически модел“, евроатлантиците безсрамно се ровичкат в родната ни история. Те искат да докажат, че по българските земи от векове насам мирно и кротко са съжителствували разни етноси, а българинът по природа бил толерантен към инородците и иноверците. Наистина, българинът е бил принуден да проявява известна търпимост към чуждия завоевател по време на османското владичество, но това в никакъв случай не е изява на българския народностен суверенитет.

Въпросът за славянството

През новата ни история в българския обществено-политически живот се прокарва панславистката доктрина, обслужваща руския империализъм. По тази причина в българската наука се застъпва схващането за славянския произход на българския народ. Нещо повече – поради силното руско влияние, в първите десетилетия след Освобождението в България се утвърждава един панславистки тоталитаризъм. Създадена е обстановка на нетърпимост към всякакви изказвания против славянството и Русия. Последиците от този тоталитаризъм изпитва на гърба си д-р Ганчо Ценов, комуто е било забранено да защити докторат и да изнася лекции в Софийския университет, заради схващането му за неславянския произход на българския народ.
Идеята за славянството възниква в Австро-Унгария. За неин основоположник се счита хърватският историк Мавро Орбини. За да повдигне националното самочувствие на своите сънародници в съпротивата срещу асимилацията на германци, италианци и турци, той издига идеята за принадлежност на хърватите към голямата славянска общност. Съвременник на Орбини е нашият възрожденец Паисий Хилендарски, който основно се позовава на неговия труд и възприема възгледите му за славянството. При управлението на Петър I панслависткото схващане започва да се утвърждава като имперска доктрина в Русия. За да избегне неудобствата на прокараната от запад Варяжка теория за произхода на русите, царят приема становището на русифицирания сърбин Кривянич, че руси, сърби, черногорци, хървати, българи, словенци, украинци и др. говорят близки езици, защото имат общ славянски произход.
В чистия си вид славянската теория не е антибългарска в своята същност – тя не разглежда нас българите като долно качество хора, нито поставя под съмнение еднородния ни произход. Тя, обаче, премества центъра на тежестта към Русия и възпрепятства изясняването на българската народностна самоличност.
Чисто славянска теза за произхода на българите развива историкът Юрий Венелин, изучавал българските старини през първата половина на ХIХ в. Украинец по произход, от младежките си години той се запалва по историята на своите поробени братя оттатък Дунава и посвещава живота си на борбата за националното им пробуждане. Въпреки че определя българите като славяни, неговите възгледи за произхода на нашия народ коренно се различават от познатата ни от академичната наука славянско-тюркска теория. Според Венелин българите са дошли откъм Волжката страна и принадлежат към най-голямото руско племе. Оттам под общото име хуни – равностойно на славяни, също сармати или скити, българите образували с русите един голям народ, съставен от три части: великоруси, малоруси и българи (волгоруси). Като истински приятел на българите Венелин защитава идеята за еднородния ни произход, като категорично се обявява против прохождащата в западната наука тюркска теза за потеклото на древните българи. Той не дели прадедите ни на прабългари-държавотворци и покорени славяни, а предлага интересното схващане, че славяни и хунобългари са един народ. При това заявява, че хунобългарите-славяни са стар европейски народ – една достоверна теза, която по-късно убедително защитава родният историк Ганчо Ценов. Венелин дава едно твърде приемливо обяснение за произхода на българския език, което придобива актуалност днес – че езикът, на който днес говорим, е език на господари, не на някаква заварена робска маса. Заради оригиналните си схващания за потеклото на българите Юрий Венелин бе пренебрегван през комунистическия период, тъй като неговите възгледи не се съгласуваха с официалната славянско-тюркска теория.
Антибългаризмът на панславистката теза започва да се проявява едва тогава, когато става ясно, че основателите на българската държава определено не са славяни. За да се защити схващането за славянския произход на българския народ, налага се максимално да се омаловажи ролята на древните българи при неговото образуване. Така се разработва изключително тенденциозната славянско-тюркската теория за произхода на българите.
Тюркската теза за потеклото на българите се заражда в германските академичните кръгове в началото на ХIХ в. Юрий Венелин решително я осъжда в лицето на нейните поддръжници Шльотцер, Тунман и Байер: „Прочее, по решение на този ареопаг, аварите, хазарите и българите – като безсмъртните хуни – бяха провъзгласени за татари.“ Без да обвързваме тези възгледи с отношението на германците към нас, ние виждаме в тях една проява на извечната метафизична война на Запада срещу Изтока; едно невежество и нежелание за разбиране и опознаване на източните народи, на които Западът дължи своята защита от азиатски нашественици и културното си израстване. Една тенденция, която неизменно продължава и днес.
В България славянско-тюркската теория се прокарва от Васил Златарски. Той развива тезата, че България е основана от „неголямата тюркска орда на Аспарух“, която впоследствие се е разтворила в „огромното славянско море“ и така от старите българи е останало само тяхното име. Ето така, с помощта на тази басня, Златарски спасява славянската теза. С това той пося семето на раздвоението в Българската народностна душа. Друга „заслуга“ на мастития професор е, че докато българските войници с жертви и лишения защитаваха целостта на отечеството през Първата световна война, в удобната си канцелария той изготви една карта на Второто българско царство, от която бяха изключени българските земи в Беломорска Тракия. Възползувайки се от това, около подписването на Ньойския договор гръцкият политик Венизелос представи тази карта, за да оправдае териториалните претенции на Гърция към България. Академичната славистика определя славяните като безисторична маса, все едно, че преди приемането на християнството славяните не са имали собствена история и историческа памет. Накратко, в нея се очертават следните тезиси:
1. За основатели на славянските държави се изтъкват неславянски народи: Киевска Рус – варяги; България – тюрки; Хърватия – ирански хървати;
2. Преданията, считани за славянски, се обявяват за фалшификати – Велесова книга и Веда Словена;
3. Дохристиянската култура на славяните се обяснява с иранско влияние, все едно че славяните са възприели много религиозни култове и духовни понятия от иранския народ сармати. От пръв поглед се вижда, че въпросните тезиси са тенденциозни и вредителни за източноевропейските народи. Те не са волеизява на националните елити на тези народи, а на подмолни антиевропейски сили, целящи по този начин да ги направят безисторични, да им отнемат правото на историческо осъществяване. Тези схващания за славянството в най-голяма степен вредят на руския народ, тъй като подкопават идеологическите устои на неговия суверенитет. Оттук възниква необходимостта от ревизия на историческата наука.
Името „славяни“ е неточно – в средновековните източници се говори за словени. С производни на това име се наричат словенците и словаците в Централна Европа. Поради близкото звучене на словени с понятието за роб – гр. sklaboi и лат. slav, византийските историци са започнали да ги наричат подигравателно sklaboi, т.е. „робски народ“. От тази гледна точка използването на понятието славяни изглежда самоунизително. Според схващането на руските родноверци (езичници) обаче името славяни проихожда от слава и славя (др. перс. sravah) – хора, славещи Прав – царството на боговете. Оттам и понятието за руско-славянско езичество православие, което се счита за обсебено от християните.
Все пак народността с име словени се появява доста късно в световната история. Затова и духовно-историческите кръгове на словенските народи не са стигали по-далече от Средните векове в търсенето на древните си корени – както забелязва Найден Шейтанов. Възниква въпросът: кои са словените и как са се наричали те в по-далечното минало?
В днешна Русия има много народоизследователи, които се стремят да разчупят безисторичните схващания за славянството и да изяснят дълбоките исторически корени на руската народност. Така например, нашият приятел Павел Тулаев извежда произхода на славяните от венетите. Интересна идея за славянството предлага руското духовно движение на Инглингите. Те въвеждат понятието славяно-арийство, като изтъкват сродството на славяните с индо-иранските народи и дълбоката им приемственост с Ведическата цивилизация. Изследователи от този кръг извеждат произхода на русите от саките, т.е. от скитите, доколкото саки е собственото им име. Саките са конен народ от ирански произход, обитавал в древността степите на Евразия. В някои източници от Волжка България се споменава за роднинството на саките (саклани или сакалиби) с древните българи. Техният календар, известен от наследството на Индия, е близък до българския и основан на същия 12-годишен кръговрат.
За роднинската връзка на словените с индо-иранските народи – в тяхната изначална предисторическа същност, свидетелствува близостта на словенските езици до санскрита и древноперсийския език. Индийски учени даже разглеждат руския като диалект на санскрита. А езикът на Дарий от триумфалния надпис в Бехустан има близко звучене до съвременния полски! След като схващането за славянството се основава на езиковия критерий, по който определят и нас българите като славяни, то най-справедливо е по същия този критерий словените и ариите да се разглеждат в една неразделна категория – словено-арийство. Така се преодолява безисторичната същност на класическата славянска теза, като се разкрива дълбоката културно-историческа приемственост на словените с Ведическата цивилизация. Разбирането за словено-арийството примирява противоречията между привържениците и противниците на славянската идея – във вътрешнобългарските и особено в българоруските отношения.
За нас, българите, словено-арийската идея не е нито нова, нито привнесена отвън. Поради несъгласието си с безисторичната славянска теза, нашият първоучител Раковски насочва търсенията на българските корени към индо-иранските народи и открива удивителни съответствия между българския език и санскрита и древноперсийския. Разбира се, тези съответствия важат и за другите словенски езици. Оттам Раковски започва да търси и духовна приемственост с ведическата култура и така от българска страна изказва схващането за словено-арийството.
Въпреки езиковата си близост с руснаците, в други отношения на народностна самоличност ние българите не сме толкова близки до тях и до другите словенски народи: в народната музика и песни, в носиите, в празниците и обичаите. В нашите песни и предания също няма категорични следи от славянска митология – там са пресъздадени образите на богове и херои от нашето трако-българско наследство. Въпреки късните наслоения на панславизма, в нашите собствени летописи също няма категорични доказателства за славянския произход на българите. Там се разказва за нашите хунобългарски и тракийски праотци – в тяхната непрекъсваема историческа приемственост без да се прави отчетлива разлика между едните и другите. Панслависткият възглед за българите води до някои крайности, които са неприемливи за българската народностна самоличност. Така Юрий Венелин се обявява против членуването на речта, което той определя като „нещастна привичка на простия народ“. Днес пък руски родноверци ни предлагат да възстановим българската митология на основата на общославянската. След Освобождението в България бе проведена езикова реформа, целяща пречистването на българския език от множеството турски думи. Под влияние на руския панславизъм в българския език се вкараха много руски думи, които изместиха не само турцизмите, но и много старинни български думи. Затова съвременният български език е много близък до руския и това дава самочувствие на руснаците да изтъкват, че сме славяни. По същия начин след Освобождението сред българите е изкоренен обичаят да се носи чембас – мъжка прическа във формата на плитка. Посредством богат фактологически материал изследователят Райко Сефтерски убедително показва, че тази древна хунобългарска традиция не е угаснала в далечното минало, а е била жива сред народа ни и през новата история. Под предлог, че това е турски обичай, руските управници са прокарали в българските училища кампания за премахване на чембасите. Това намерение е предизвикало упорита съпротива сред българите навремето, но в края на краищата традицията е била изоставена. Днес до такава степен е угаснал живият спомен за нея, че съвременните поколения я свързват с отдавна отминали времена. Тези факти поставят пред нас въпроса: знаем ли ние, днешните българи, кои сме всъщност и колко сме се променили за някакви си сто години? По този въпрос българският философ д-р Янко Янев безкомпромисно заявява, че Третото българско царство от самото начало е било една антибългарска държава, че самите ние сме станали антибългари. Неоспорим факт е, че българските училища са превърнати в оръдия на обезбългаряването. Историческото възмездие ни повелява – когато извоюваме истинско националноотговорно управление да задвижим същата тази училищна институция за възраждането на изконните български традиции.
За това, колко подвеждащ може да бъде езикът като критерий за народност, са показателни историческите взаимоотношения между българи и сърби. Несъмнено най-близък до българския език е сърбохърватският, затова така свободно общуваме със сърбите на родния си език. Въпреки това с тях нямаме общи исторически корени и произтичащи от тях завети и традиции. Изключителните жестокости на сръбските окупатори в Македония и Западните покрайнини и упоритата съпротива на поробените българи срещу сръбската асимилация са показателни, че да си българин или сърбин не е все едно. В асимилаторската си политика към поробеното българско население сръбските окупатори се стремят да унищожат не само неповторимото звучене на българския език, но преди всичко дълбокия пласт на народностната култура, истински отличителна за българското народностно самоопределение. След Първата световна война сръбските окупатори във Вардарска Македония усилено насаждаха на българската младеж своята перверзна субкултура – от рода на днешната чалга в България, за да разклатят здравия български дух в нея. Нетърпимостта между българи и сърби през новата история не се дължи само на подстрекателства на външни сили – тя има своето расово основание. Българи и сърби просто не се възприемат като една раса.
По въпроса за славянския произход на българите водим оживени дискусии с нашите руски приятели. Напомнят ни например, че по византийски свидетелства през VI в. в нашите земи се е говорил славянски език, а също така се посочват имената на някои славянски племена. По своето незначително историческо наследство словените по българските земи са съизмерими с готите – германски народ, също влязъл в състава на българската народност. Само няколко имена на словенски племена и князе още не са история. Историята е не само съвкупност от исторически факти, но преди всичко това е идея – духовно оръжие за историческо осъществяване. Ние трябва да знаем кои сме били, за да продължим да бъдем. Ние имаме добре известни на света праотци, царе и херои, с добре известни дела. Те са построили нашата държава, те са имали волята да въздигнат българския род. И ние сме им длъжни. Ние сме преди всичко Болг-Арии!
От геополитическо гледище, свръхнационалните доктрини на панславизма и пангерманизма не бяха печеливши за Русия и Германия, които заложиха в тях амбициите си за световно господство. Те доведоха до разделението и противопоставянето на европейските народи и до милиони безсмислени жертви в братоубийствените войни между руси и германци през ХХ в. По този начин Европа бе обезкървена и задълго остана разделена и обсебена от антиевропейски сили. Тази нерадостна развръзка е достатъчна, за да забележим, че панславизмът и пангерманизмът са създадени с цел разделението и противопоставянето на европейските народи. Това налага преодоляване на свръхнационалните докрини като безусловна необходимост. Ние споделяме идеята за Евразийството, за Евразия като суверенно пространство на индоевропейските-арийски народи. Нашата евразийска идея се основава на Пан-арианистката доктрина, на духовно-расовия възглед за арийството. Нито пангерманизмът, нито панславизмът сами по себе си са в състояние да сплотят арийските народи срещу глобалните разрушителни сили. Русия и Германия са двата колоса на арийския свят и само заедно могат да бъдат несъкрушима световна сила. Като правоприемници на трако-кимерийската цивилизация ние българите имаме своето исторически утвърдено място между тези два колоса. В този смисъл нашата национална трако-кимерийска доктрина чудесно се вмества в арийско-евразийската. След края на съветското господство българските родолюбци и народоизследователи побързаха да отхвърлят руско-съветската опека върху българската историография и повече по емоционални подбуди отрекоха тезата за славянския произход на българите. Днес тези схващания се нуждаят от задълбочени аргументи; славянската теза не бива повърхностно да се отминава, а е необходимо да се разгледа в нейната цялост и дълбочина; изобщо има нужда от цялостно изясняване на понятието за славянство. Само така нашата теория за произхода на българите ще има тежест пред света и същевременно няма да накърни традиционните ни отношения с Русия. Ние сме за открит и честен диалог по тези въпроси; те могат да бъдат изяснени по пътя на едно сравнително интердисциплинарно изследване между българите и другите словенски народи – по всички елементи на народностната самоличност. В такова изследване ще се уточни отношението на славянската идея към българите, къде тя се разминава с нашето народностно самоопределение. В тази насока са нужни нови формули за езиковата ни общност и исторически връзки с русите и словенските народи – като например словено-арийци или словено-кимерийци.

Нашите учители

От този общ поглед върху българската историография и антропология се вижда, че академичните учени у нас не можаха да постигнат разбиране за народополезност, за науката като средство за изграждане на националната идеология и суверенитет. Увлечени по чужди идеи и внушения, те не намериха верния път за изясняването на българската народностна самоличност, като предпоставка за структурирането на българския народностен организъм. Причината за това е, че през по-голямата част от новата си история България не беше истински свободна страна. Присадената отвън политическа система възпрепятствуваше издигането на най-будните и родолюбиви българи до университетските катедри. По тази причина истинските защитници на българския народностен суверенитет следва да търсим сред нашите възрожденци и народоизследователи.
Великият български възрожденец Георги Стойков Раковски се изявява не само като ръководител на национално-освободителното движение, но и като народоизследовател. Той е първият български учен, който създава цялостна теория за произхода на българския народ. В съчинението „Ключ българского язика“ той развива схващането за индоевропейския произход на българите – от три сродни арийски народа, заселили се последователно по нашите земи: пеласги, трако-илири и келто-кимери. Раковски приема Индия за прародина на българите и индоевропейците като цяло – една отдавна опровергана теза. Въпреки това, трудът на Раковски не губи своята стойност, тъй като великият възрожденец отстоява идеята за еднородния произход на българите като част от голямото семейство на индоевропейските народи. Той също така подлага на съмнение схващането за славянския произход на българите, като уточнява, че под славяни следва да се разбират трако-илирите. Раковски отхвърля и засилващата се по негово време тюркска теза за произхода на древните българи.
„Колко смешни са историците и любословците, между коим и много славяни зовими, а в очи коим тая реч е била като трън татарщина, и от того заключавали и решили, че дошавший … от Волжанските страни Кубрат с едно отделение бил татарин… А от него мечтаний татарски язик никаква остатка не е останала, но слял се уж и се изгубил в мечтаний от тях славянский. Чудно приключение и хубава легенда.“
Подобни възгледи застъпва и големият български историк д-р Ганчо Ценов. Основавайки се на богат изворен материал, той развива своята тракийска теория за произхода на българския народ. Съгласно тази теория, ние българите произхождаме от старите жители на Балканския полуостров, от един кръг сродни индоевропейски народи, които през отделните исторически епохи са били известни под различни имена: траки, илири, кимери, скити, хуни, българи, готи. Заради тези си възгледи, противоречащи на панславистката доктрина, Ганчо Ценов бе осъден на отрицание и забрава от страна на платените историци. Днес, обаче, будните български родолюбци преоткриват делото на Ганчо Ценов.
По друг път поема видният български народоизследовател Димитър Съсълов. Той насочва своите издирвания към Централна Азия, към наследството на могъщата в миналото Хунорска империя. Осмисляйки историята на хунорите (хуните) в Азия и в Европа, той извежда от тях произхода на българите, съгласно своята известна хунорска теория. В понятието за хунори Съсълов влага преди всичко расов и метафизически смисъл. Според неговите разбирания, хунорите са народ от бялата раса, с високи воински и нравствени добродетели и организационни способности. В своя основен труд „Пътят на България“, както и в другите си статии, Димитър Съсълов многократно изтъква хунорските ценности в противоположност на ценностите на китайци, антични гърци и римляни, и славяни. Изобщо той е философ на историята, той разглежда историята с разбирането за метафизическа война. За народностната самоличност на хунорите Съсълов не дава изчерпателно обяснение, в смисъл дали са индоевропейци или не, но във всеки случай той категорично ги разграничава от тюрките. От позицията на своята хунорска теория той убедително оборва тюркската теза на Златарски в критичната си статия срещу неговия приемник, проф. Димитър Ангелов. По отношение на славянската теория Съсълов допуска известен компромис, като приема участието на славяните в образуването на българската народност. Той, обаче, изтъква, че славяните не са основният народообразуващ елемент; че хунорите поначало са били по-многобройният народ и следователно у нас, съвременните българи, преобладава хунорската раса.
Независимо от различните си възгледи по въпроса за произхода на българите, тези трима народоизследователи застъпват една идея, по която техните теории принципно се отличават от вражеските, прокарани и в трудовете на платените учени. Тези достойни българи отстояват истината за еднородния произход и същност на българския народ, и така се явяват единствените защитници на неговия суверенитет в областта на познанието и идеологията. Раковски, Ценов и Съсълов съзнават своя народ като раса и поставят центъра на расата върху българската народност. Ганчо Ценов определя расата на българите като тракийска, а Димитър Съсълов – като хунорска. Търсейки основание във Ведическата цивилизация, Георги Раковски определя българите като арийци.
Един друг буден българин се изявява в областта на народоизследователското дело – не като историк, а повече като расолог и народопсихолог. Това е Кирил Христов, поет и драматург, един от великите български творци от първата половина на ХХ век. По стечение на неговото поетическо поприще, днес той е познат главно в художествено-творческите среди. Малко хора, обаче, са наясно, че неговото творчество е проникнато от съзнанието за расата като първооснова на човешкото битие. Той е първият български расолог.
Кирил Христов изгражда своя мироглед през 20-те и 30-те години на ХХ в. по време на пребиваването си в Германия, където е професор по литературознание в Лайпцигския университет. За еднородния произход на българите Кирил Христов не е оптимист – той твърди, че поради хилядолетните исторически сътресения на Балканския полуостров у голяма част от българското население са се натрупали расови смешения, т.е. налице е напреднал процес на бастардизация. Като човек на изкуството той непрекъснато се сблъсква с бастардите в своето обкръжение – в лицето на посредствения, но амбициозен и завистлив писател-графоман, на злонамерения литературен критик, на мерзкия вестникар. Въпреки всичко това, Кирил Христов не се чувствува като поставен пред свършен факт. Той основно развива своите расови възгледи в съчинението „От нация към раса“, а в поемата „Чеда на Балкана“ той вниква в трагизма на расовото смешение, проявяващ се в недостатъците на българския народностен характер. По друг начин вижда българската самоличност великият титан на художественото слово д-р Найден Шейтанов. Той дава образ на българина изключително от позицията на идеолог и доктринер, утвърждавайки стойностното и целесъобразното от българското родово наследство. Шейтанов не пита: „Какво е било?“, а съвсем иначе поставя въпроса: „Какво трябва да бъде?“ Този възкръснал жрец на извечния титанистичен мистицизъм не се интересува от заковани факти и доказателства, той разсъждава с категориите на магическото мислене. Вживял се в митичния образ на Боян Магесника, той до съвършенство владее магиката на народната поезия, като отключва мъдрите послания, закодирани в народните песни и поговорки от неговите предшественици през вековете. Загрижен от засилващите се по цяла Европа и особено сред балканските ни съседи великодържавни доктрини, Найден Шейтанов сам си поставя за задача да разработи българска такава. В това начинание той осъзнава себе си като продължител на делото на Раковски. Този си замисъл Шейтанов развива в основното си програмно съчинение „Великобългарски светоглед“. Там българската национална доктрина е представена като светоглед, основан на народните заветите и проникнат от духа на времето. Шейтанов вижда българския народ в неговата извечна връзка с родната земя и най-старото ѝ население, в единството на земя и кръв, осмислящо идеята за Родината. В една друга програмна статия – „Предосвободително или цялостно Възраждане“ той споделя историческата ограниченост на славянската идея, чието основание достига до Средновековието. По тази причина той не отдава съществено значение на славянското и славянобългарско начало, а като безусловна необходимост поставя в основите на своята идеология балканобългарското – идеята за дълбоката културна приемственост с траките и палеобалканците; за живия дионисиево-орфически мистицизъм в българската народностна душа.
В същия дух изразява българската самоличност великият български културфилософ от европейска величина – д-р Янко Янев, съмишленик на Найден Шейтанов.

Нашите принципи в народоизследователското дело

През последните години се събраха много изследвания върху българската древност, много факти и гледни точки за нашата най-древна история. На българопознанието, обаче, все още му липсва развитие в дълбочина, като философия на историята и принципи на народоизследователското дело.
За да се изгради едно издържано учение за произхода на българите – без залитания към едностранчиви и взаимноизключващи се тези, необходимо е изчерпателно проучване на всички следи и хипотези, имащи отношение към произхода на българите – хунорска, трако-кимерийска, келтска, иранска, славянска, та дори и тюркска. За тази цел трябва да се събере всичкият възможен исторически и етнографски материал за народите, считани за прадеди на българите и да се съпостави с наличните извори за древните българи. Оттук нататък трябва да се претеглят всички плюсове и минуси, като се отдава първостепенно значение на родствените връзки между народите, а не само на културните успоредици между тях. Само така ние ще открием себе си сред народите от нашата кръв.
Историческите паметници дават твърде ограничени сведения за битието на народите. В тях най-често се разказва за войни, преселения и дипломация, а много по-малко за вярвания, обичаи и ценности. А точно последните неща са най-съществени за народностните изследвания, те са показателни за вродената идеология на расата – на санскритски наречена дхарма. И в крайна сметка не сухите факти, а мирогледът определя историческата истина. Когато изследваме историческите документи и по чисто спекулативен път свързваме родовите си корени към определени народи, то следва да вземем под внимание ценностите на този народ и да се запитаме: Дали все пак това сме ние? Или не сме това? Преди всичко ние сме длъжни да намираме основание да вярвяме в себе си и в историческата памет на своя народ. Нашият принцип е: Народът помни. Българският народ помни всичко най-свято от своето минало – своите праотци, царе и херои, както и по-важните събития от своята история. Затова народните предания и летописите, написани от българите за себе си, са опорните точки на нашето народоизследователско дело. Нашето основание е родовото наследство – всичко най-ценно, което прадедите ни са ни завещали – родовата памет, мъдростта, знанията за различните области на живота, ценностните категории. Всичко това, единено около родословното дърво започва с мита за праотеца.
Ние принципно застъпваме идеята за еднородния произход на българския народ – в неговата непрекъсваема връзка с родната земя и най-старото ѝ население. Длъжни сме да търсим в нашето родово наследство първо общото, което обединява всички българи и е показателно за българската народност, а след това наследството от различни народи, ако има такова при някои български племенни общности. Длъжни сме да търсим родовите си корени първо на нашата родна земя, сред най-древните народи, живяли на нея, а след това и другаде, ако исторически сведения или паметници указват преселения на нашите предци или пък са налице езиково-културни успоредици с други народи. Нека не си представяме прадедите като далечни пришълци, напълно различни от нас, а напротив, да ги възприемаме като близки до самите себе си, като най-доброто от това, което сме!
Съгласно нашата теория, народностната самоличност има следните три равнища:
1. Раса – биологическа първооснова на народноста;
2. Народностна култура – най-дълбоката изява на биологическата програма на расата; 3. Език – средство за общуване, повече податливо на изменения, нерядко по политически съображения.

Старите българи, живяли допреди сто години, никога не биха приели разни будалащини, че са братя с някакви „български“ народи, които говорят други езици, изповядват друга вяра, имат други обичаи. Някогашните българи неотменно са следвали своя родов закон, и са признавали за българин само онзи, който е от български род, и никого другиго, който се счита за такъв. И са имали само една вяра. българската вяра, способствуваща за въздигането на българския род. Това гласи Законът на Дуло.
Смисълът на самоопределението е изкристализирал в следните сродни понятия от българския език: аз; език – в смисъл както на език, така и на народ – в миналото; езичество – народностна вяра. Като ги свържем в едно, получаваме българското верую:
аз съм българин, принадлежа към българския народ, говоря български език и изповядвам българската вяра.
Оттук извеждаме и нашия девиз:
Един език – една вяра – един народ

Крайно време е да изясним нашите принципи и мироглед! Да постигнем съгласие по основните въпроси на нашата народностна самоличност, да въведем ред в събрания исторически, езиков и етнографски материал! Да затвърдим най-издържаните и достоверни тези за произхода на българския народ и да отхвърлим всичко невярно и извратено! Да припознаем българския родов закон – Законът на Дуло, заветът на нашите слънцелики праотци!
Нека бъдем това, което сме! Нека да бъдем себе си!