ALONG THE ROUTES OF OUR ANCESTORS

Personal impressions of the worship visit in the Ukraine. The author describes some ceremonies of worship of the ancestors.

Измина едно незабравимо лято, изпълнено с познавателни и поклоннически прояви из цяла Украйна. Аз – Шегор Расате колобър и жрицата Веданна – ръководителка на Полтавската езическа община, посетихме светите места на нашите общи прадеди, проведохме богослужения и се свързахме с много наши съмишленици.

Нашите пътища ни събраха първо в град Винница, откъдето заминахме за светилището до с. Буша, Винницка област – да отбележим празника на Бог Перун (20 юли). В прохладния следобeд се отправихме пеша от гр. Ямпил, любувайки се на просторните хълмисти поля околовръст – също като моето родно Лудогорие. Буша ни очарова със своя чист и спретнат вид – бели хати и каменни склуптури на фона на смарагдова зеленина. Без да губим време, с любезното съдействие на директора на историческия резерват Олександр Олександрович се изкачихме до тайнствена пещера – известното Бушанско светилище. Вътре на скалата са изсечени причудливи фигури на жрец в молитвена поза, дърво и елен – цяла мистична композиция, напомняща познат мотив от нашите коледарски песни. Според публикуваните изследвания, светилището е било действащо през периода II – IX в., но изобилните културни пластове от Триполската култура показват, че то вероятно датира от много по-ранна епоха – до III хил. пр. Хр. Барелефът от Бушанското светилище удивително ми напомни за нашия Мадарски конник – същата скала пясъчник, стил на изображение и бразди от изветрянето на скалата – до подробности. Това още повече подсили усещането ми за нещо близко и родно на последвалото богослужение. В предразполагащата към тържественост обстановка прославихме Бог Перун, останалите родни Богове и Прадедите. Гостуването ни в Буша завърши с приятелска вечеря в гостоприемния дом на директора.

Остров Хортица

В град Винница прекарах една седмица, благодарение на любезното гостоприемство на Велемир и Ясновида – ръководителите на Виницката езическа община. Те ми показаха много от забележителностите на града и околностите в организирания от тях гребен поход до река Буг. С тях обменихме опит по извършването на богослужения и сближаването на родноверите от различните конфесии, на които за съжаление така е разпокъсано украинското езическо движение. 

Следващото забележително място от моето пътешествие бе остров Хортица, известен повече като Запорожката Сеч. Това е най-големият речен остров – дълъг 16 километра, средището на украинското казачество. Там всяка година в края на юли се провежда фестивал на казашките бойни изкуства и традиции, което бе целта на моето посещение. Но славата на Хортица не е само от времето на казачеството. Много по-рано, още в праисторическо време това естествено укрепено късче земя е било привлекателно място за заселване.



По целия остров земните пластове изобилстват от културни останки – селища, кургани, светилища, най-ранните от ямната култура (III–II хил. пр. Хр). Тук са разкрити две забележителни кръгови светилища – едното е реставрирано като действащо, като всяка неделя на него се извършва езическо богослужение.

Казашкият фестивал се съпътства от дружески гуляй под дебелата сянка на брястовете. Тук се събират казаци и гости съпричастни към казачеството, изобщо родолюбци – един хубав повод за общуване и поддържане на бойния дух. Зарадвах се да се видя със старите си бойни другари, както и с нови да се запозная. Разказахме си новите бойните подвизи, разпяхме любимите казашки песни. Тук имах честта да общувам с истински воини – не хулигани и побойници, а благородни мъже, държащи на другарството, верността и честта.


В тяхната компания имах възможността да слушам разговори и спорове за воинските добродетели в реалния живот, за принципите на военното дело в духа на спасителството – че човек, обрекъл се за спасението на своя народ, трябва първо да може да цени собствения си живот, да не става лесна жертва, за да бъде винаги полезен... Тези млади хора сякаш не бяха израснали в това общество – те идваха от друга епоха. В среднощния час под мистичните отблясъци на огъня виждах суровите, но благородни лица на воините сколоти – излезли от курганите, за да ни напомнят истинските ценности на живота.

След митарстването по казашките сборища аз се присъединих към поклонническата екскурзия до Каменната могила. В свежото утро на 1-ви август в комфортни автобуси се събра харизматична група от украински родолюбци – дейците на школата по казашки бойни изкуства „Спас“, Запорожката езическа община, студенти и преподаватели от Междурегионалната академия за персонално управление – Киев. Присъстваха също казашката школа „Буза“ от Русия и гости от Западна Европа. По време на приятното пътуване имахме възможността да се насладим на гледката към просторните запорожки степи. Във въображението ми изплуваха силуети на стремглаво препускащи конници – в едно със стихията на степта, във вихъра на минало, настояще и бъдеще. Това размишление за вечно движение и непреходност ме настрои към Каменната могила – един пристан за духа сред стихията на степното море. Тя представлява купчина от начупени каменни блокове сред широката степна равнина – природен феномен, образуван след отдръпването на праисторическото Сарматско море. Със своя неповторим вид Каменната могила е станала култово място за всички древни народи на Причерноморските степи. Тук преди Великия черноморски потоп е основана древната арийска държава Аратта (съвременна на културата Варна) с първата писменост и жречески знания, записани на нея. Оттогава насам на нея всички живели тук народи са се обръщали към своите богове и са оставяли своите послания към бъдните поколения. И аз сред групата украински родновери се почуствах част от този безкраен поток на Вечното завръщане към изначалното съвършенство на слънцеликите ни Праотци. На връх могилата послушахме увлекателния разказ на историка Юрий Шилов за Аратта и идеята за арийското спасителство, зародила се тук в онази далечна епоха. След това запорожкият жрец Пашник Свитовит проведе богослужение пред каменния олтар. Ние с Веданна също произнесохме своите молитви и поляхме вино в олтара за Прадедите. 

След края на тържеството продължихме към брега на Азовско море, където още няколко дни имахме щастието да се насладим на романтиката на степта и морския бряг. На пясъчната ивица съзерцавах спокойните вълни и размишлявах върху известната легенда за нашите прадеди, свързана с това море – как една сърна извела българските племена утигури и кутригури през плитчината към нови земи – впоследствие получили името Стара Велика България.

На 17 август на празника Спас (Урожай) проведохме богослужение в Гелон – легендарният град на царските скити (сколоти). Това е най-големият древен град в историята на света – с площ от 4400 ха той побира Рим, Картаген и Вавилон, взети заедно. Укрепен е с внушителен вал, висок 25 метра – убедително доказателство, че скитите не са били номади, както твърдят съветски школуваните историци. На уреченият ден ръководителят на благотворителния фонд „Гелон“ Володимир Бидуха откри музей на открито – възстановка на казашко укрепление, със стени и бойни кули от дърво. Денят на откриването също бе замислен символично – Урожай е изконен скитски празник на плодородието. Той е посветен на духовете-пазители (Спаси) на човека, природата и Майката-земя. За празника издигнах висока клада и направих макет на меч – Мечът на Арей (Арес) – Богът на войната на скитите, също праотец на древните руси съгласно Велесовата книга. В късния следобед, пременени в жречески одежди се настроихме към тържествената церемония. След прерязването на лентата изнесохме кратко богослужение, покрай неизбежната в такива случаи църковна литургия. Ние, жреците, предизвикахме интереса на хората със своите удивителни одежди, талисмани и атрибути. Аз също така произнесох слово за възраждането на духа на нашите кимерийско-скитски прадеди, което предизвика възторжени аплодисменти. След това взехме участие в засаждането на 12 дъбови фиданки в замисления от Володя Кръг на казашката слава. Накрая под могъщия дъб вдигнахме тържествени наздравици – за бъдещето на нашето начинание и за живота и здравето на нашите родове – ние, господарите на Великата степ. Привечер ние, родноверите, запалихме Свещения огън и проведохме своето богослужение в цялата му последователност. Празникът продължи до късно с още наздравици, песни и фойерверки.

Един друг, този път български празник, отново ни събра на свещената Полтавска земя: съборът – поклонение на българската общност в Украйна на гроба на Кан Кубрат до с. Мала Перешчепина. Събитието започна с празничен концерт вечерта в двора на местното училище – нашият любезен домакин от украинска страна. Изпълненията на ансамбъл Хоро от село Заря, Бесарабия, ме върнаха в магичния ритъм на родните хора и ръченици. На следващия ден разгледахме училищния музей за краезнание. В препълнената зала невръстни ученици надълго разказваха за миналото на своето село и намирането на съкровището на Кан Кубрат. Аз и гостите останахме развълнувани как тези малки украински деца са научили толкова много за своя роден край и за светинята на братския български народ. Последва прием в самото училище, който завърши с музикална програма на неговите възпитаници – популярни и народни песни, които също трогнаха гостите. Изобщо колективът на перешчепинското училище показа изключителна гостоприемност, както и образцово си равнище. Произнесоха се приветствия за българо-украинската дружба и взаимното опознаването на нашите корени, което по стечение на съдбата се случва в Перешчепина. В този дух и аз се изказах за своя поход по пътищата на прадедите – единствен от българските гости на украински език. От училището се отправихме до китната борова горичка край селото, до паметника от черен мрамор със знака IYI – заветната могила на Канас Ювиги Кубрат. Поднесохме цветя и проведохме богослужение към Тангра-Сварог и всички родни Богове – да бъде Заветът на Царя-праотец, да се държим българи, украинци и всички бели народи като сноп стрели, за да пребъдем през изпитанията на настоящата епоха.

Последва и едно неочаквано пътуване до Луганск – най-източната област на Украйна. Поводът беше фестивал на лемките – украинско племе от Закарпатието, насилствено изселени от земите под полска власт след края на войната. По време на продължителното пътуване с железницата с приближаването към целта се чувстваше промяната в околността – горите постепенно оредяваха, смалявайки се до пояси от гъсталак, а докъдето поглед стига, пред нас се ширна Великата степ – мистичната земя на нашите Прадеди. Същинската степ – цялостна и еднообразна. Пристигнахме на уреченото място в едно лемкивско село, запазило своята самобитност. Нагледах се на изящни произведения на народното изкуство и одеждите на народните изпълнители. Тук имаше група момчета с бели ризи, червени пояси и черни панталони – също като при нас, българите. Изведнъж вниманието ми грабна една група жени, носещи на главите си препаски в бяло, зелено и червено – като на мач на нашите български национали. В същите разцветки бяха и елечета им. Българки? Не, просто лемкивки в свои традиционни носии, в които цветовете на българския трибагреник са така силно застъпени. Животворящото съчетание от мъжката и женската енергия в бялото и червеното и божествената сила в нашия свят (природата) – зеления цвят. После в търсене на хладка вода се озовахме при едно гостоприемно лемкивско семейство, където ни нагостиха и разказаха своята история. Удивително е как тези планинци, поели неволния път на изселничеството, са заселили и облагородили тази пустееща дотогава земя. Едни истински господари на Великата степ, в контекста на нашата идея за възраждането на кимерийско-скитската цивилизация. Накрая, за голяма наша изненада, домакините ни изведоха през задния двор право в степта – за да я почувстваме под краката и в кръгозора си...

По обратния път към Родината се отбих и до град Никопол при моя стар приятел жреца Родомисл – ръководител на местната езическа община. Този град, съименник по гръцкото си име с нашия Никопол, е бил главния гарнизон на казашката държава. Наричал се е с изконното име Сич, което значи боен лагер, стан, онгъл. До сегашния град всъщност е имало няколко сичи, които днес са потопени под водите на Днепър, вследствие строежа на хидровъзли – диващина на болшевишката власт, заличила по този начин много исторически реликви по бреговете на великата река. През първия ден Родомисл ме разведе из града, а вечерта ми изпя любимите ни казашки и патриотични песни в дует с едно младо момиче – със звучен и одухотворен глас, възпяващ трагизма и величието на украинския народ от дълбините на неговата душа. На следващия ден с група родновери той ме заведе до могилата на Иван Сирко – славният кошови отаман (главнокомандващ) на казашката войска, оглавил повече от 50 победоносни походи против турци и татари. Самият той е бил характерник – посветен в духовно-енергийните знания на жреците, предавани по наследство от езическите времена. Той е известен и с прозвището Праворучник – заради завещанието му след смъртта му да отрежат дясната му (права) ръка и да я носят в бойни походи в продължение на една година, за да им носи победи. Днес неговата могила е свещено място за украинците.

Ние се отбихме първо до светилището на Никополската езическа община, в близост до могилата – дървен стълб с изображение на Бог Перун и характерните му атрибути – мълнии, меч и кон. Събрахме дърва, запалихме Свещения огън и проведохме подобаващо богослужение. На своето светилище Никополските родновери редовно отправят молитва за душата на Иван Сирко – да се прероди в нов водач на украинския народ. След това се поклонихме и на самата могила на отамана. Аз също изказах почитанието си към него, като почетох паметта и на нашите хайдути и бунтовници от неговото време – как заедно възпирахме подстъпите на азиатските пълчища по родните ни земи. Слава на нашите херои!

В настоящия очерк представих едно завръщане при корените – не като историческо изследване, а като духовност и начин на живот. В България днес има много национал-възрожденци, убедени в правотата на Родната вяра, които от дълги години се занимават само с исторически изследвания. Ние всички обичаме масата, където на любимо питие разказваме своите находки от българската древност и се възхищаваме от делата на славните ни Прадеди. Нека осъзнаем като естествена необходимост и светилището – на историческо и природно място край нашия град, където пред Свещения огън да даваме духовен изказ на всичко онова, което сме изрекли на масата – пред Родните Богове или само пред Бог Тангра или просто пред Бог или просто за България – да пребъде!