GOLDEN OR STONE AGE?


The author describes polemically the prehistory and the early history of the civilization. He outlines some of its fundamental features of the view of life and the organization of the human society. Some examples of the pre-Colombian America, culture of the Guanches, and the mythic Atlantis are given. The main conclusion is that this epoch should be defined as a „Golden Age“, when the basic principles of human development were formed.


Когато става дума за най-ранната епоха от нашата древност, ние сме склонни да я наричаме с общоприетото понятие каменен век. От ученическите ни години в съзнанието ни се е запечатал митът за тогавашните „първобитни хора“, обитавали пещери и използвали каменни оръдия на труда. Според теорията на историческия материализъм тези „първобитни хора“ са живяли в условията на т.нар. „родовообщинен строй“, предполагащ родово-племенно равнище на обществената организация и обща собственост върху земята и средствата за производство. Тази смехотворна представа за древните ни прадеди е изкристализирала в емблематичната карикатура на брадатия дивак с преметната през рамото кожа и каменен чук в ръка. Съвсем други чувства ни вдъхват древните арийски предания за Златния век. Според тях през най-древната епоха хората са били силни тялом и духом, живели са в справедливо и благоденстващо общество и боговете са били близо до тях.
Къде тогава е истината? Кое е по-правилното определение за нашата праисторическа древност – златен или каменен век? За да навлезем в същността на този важен философски въпрос, преди всичко ние трябва да си дадем сметка, че всички въпроси на познанието, включително и на най-дълбоката древност, са предмет на сблъсък на мирогледи. Те са един вид бойни полета, където си дават сражения враждуващите идеологии и доктрини в течение на тяхната безкрайна метафизическа война. Съвременните теории за най-ранната история на човечеството чисто и просто са продължения на господствуващите днес политически доктрини. Чрез тях водещите световни сили се стремят да обосноват валидността на своите доктрини за мащабите на целия исторически процес. Издигайки схващането за първобитното общество на каменния век, историческият материализъм именно цели да затвърди позитивистката теза за прогресивното развитие на човечеството, основано на непрекъснатото усъвършенствуване на производителните сили. Така е и с другите доктрини и идеологии. Няма обективна историческа наука! Ние, хората, не можем да бъдем съдници над историята по простата причина, че сме само страни в нея. Историята е идеология! От мига, когато издигнем своята историческа теза, съзнателно или не, ние започваме да работим за определена историческа кауза. Така че поставеният пред нас въпрос се отнася преди всичко до нашия мироглед и идеология; къде намираме своето житейско основание: в завета на нашите прадеди или във враждебната на нашата раса марксистка доктрина?
За да осмислим ценностите на Златния век, необходимо е преди всичко да се абстрахираме от критериите на съвременната епоха, а оттам и от догмите на официалната „наука“, построени върху тях. На първо време ние трябва да се освободим от предразсъдъците за първобитните хора от каменния век.
За човека от съвременната техническа епоха основният критерий за равнището на една цивилизация е развитието на производителните сили. Този принцип е залегнал в основата на господстващият днес исторически материализъм. Той разглежда равнището на обществената структура в зависимост от развитието на производителните сили, като според марксическата терминология първото е само „надстройка“, докато второто е „база“. Следвайки този позитивистически мироглед, марксистите заключават, че щом хората от каменния век са използвали примитивни (от съвременна гледна точка) средства за производство, то също толкова примитивна е била и тяхната обществена организация. Така е съчинен митът за „първобитните хора“ и техния „родовообщинен строй“. А в действителност положението е точно обратното. Ние отхвърляме несъстоятелната теза на историческия материализъм за „родовообщинния строй“, съгласно която нашите далечни прадеди са живяли в родови общини с обща собственост върху земите и средствата за производство. Това е една егалитарна по своята същност теза, отричаща нашите расови добродетели. Понятията за обществен строй или система имат изключително расово съдържание. Общественият строй не се определя от производствените отношения – той е волеизява на вродената идеология на расата. Това особено важи и за формата на собственост. В природата на нашата раса е заложена потенцията за постигането на човека като личност, съизмерима с боговете, и на обществото като подредена структура, съизмерима с божествения свят. Тази потенция се проявява в нашето съзнание на собственици и стопани, и достойни поданици (не граждани) на българското царство. Още в зората на своята древност, в епохата на каменните сечива, арийците са построили едно общество със завършена структура, където частната собственост е била свещена и неприкосновена. Изградили са империята, управлявана от царя-жрец, като земно съответствие на небесното царство. В противоположност на това, всички форми на колективна собственост са свойствени за другите раси, при които няма развито чувство за личност и индивидуалност. Така например родовата собственост върху земята е била в сила сред всички индиански народности на Америка до европейската колонизация. В Инкската империя, където индианците са съставлявали основното население, тази форма на собственост е била развита в държавното законодателство. Подобна форма на управление е била характерна и за древните китайци, до царуването на Шъ Хуан Ди. Този легендарен китайски император от хунорски произход е наложил на своите поданици частната собственост върху земята. Така той е прокарал закона на своя народ – хунорите, а както е известно, те са народ от бялата раса.
Твърде неточна е наложилата се представа за „първобитните хора“ на каменния век. Понятието за каменен век е тясно свързано със степента на използването на металите. Това е основният критерий, върху който е изградена съвременната археологическа периодизация. Като каменни се определят културите, в които металите са били непознати. Владеенето на технологиите за добив и обработка на металите обаче не може да бъде единственото мерило за равнището на познанията и технологиите на една цивилизация. От по-близката история знаем, че в Доколумбова Америка са се развивали цивилизации, в които медта и желязото са били непознати. От тази гледна точка днес те се определят като каменни. В замяна на това обаче там са били развити други технологии, които и днес представляват загадка за учените. Достатъчно е да споменем за съвършено изработените черепи от планински кристал, намерени в Мексико, платинените украшения на инките и мегалитните постройки на древния град Тихуанако в Перу, построени от прецизно шлифовани и съединени каменни блокове. За високото културно равнище на народите на Централна и Южна Америка свидетелствуват и други постижения в различни области на живота. Предмет на световен интерес са високите познания на маите в областите на астрономията, математиката и хирургията. Задълбочените астрономически познания на маите са залегнали в основата на техния невероятно точен календар. 


Вратата на Слънцето, Тихуанако, Перу

В обществено-политическо отношение цивилизациите на Аме­рика изобщо не могат да се впишат в представата за „родовообщинния строй“. Това са били държави с изградени институции, съсловна структура, градоустройство и пътна мрежа. По времето на Древния Рим в земите на Мексико е процъфтявал древният град Теотихуакан, поне два пъти по-голям от него и с много по-внушителна и монументална архитектура. В земите на Перу инките са създали една могъща империя, с образцово организирана войска, администрация, съобщения и социално осигуряване. За това не им е попречила липсата на такива елементарни изобретения, като например колелото. Добре съхраненото и засвидетелствано наследство на Доколум­бова Америка хвърля светлина и към много по-старите каменни култури по нашите земи. По всичко личи, че и тук са живяли висококултурни народи, които са въздигали цивилизации. Но останалите от тях градежи и археологичекски находки не могат да разкажат много за живота на своите създатели и затова самоуверените „историци“- марксисти са побързали да обяват тези народи за първобитни. Все пак останките от каменните култури поставят пред нас и не малко въпроси, разклащащи мита за първобитните хора. Така например всички ние знаем, че живелите в далечното минало по нашите земи хора са използвали кремъчни оръдия на труда. За мнозина производството на едно кремъчно оръдие изглежда проста работа, но само сведущите по въпросите на археологията знаят, че то в действителност е цял един занаят. То се състои от определени технологически операции, изискващи сръчност и натрупан опит. Познати са различни технологии за производство на кремъчни оръдия на труда. Голям интерес за съвременните изследователи представляват т.нар. мегалитни паметници, разпространени в Европа и в други части на света. Те са съставени от огромни каменни блокове – единични или цели постройки от такива. Техниката на тяхното пренасяне и издигане все още не е напълно изяснена, тя си остава една от най-големите загадка на праисторията. Тези примери показват, че каменният век не е бил епоха на първобитни диваци. Той също има своите технологии и забравени тайни. Забележително е също така, че древните хора са развивали своите „каменни“ технологии в течение на хилядолетия без да усвоят нови такива. Така те са останали на едно примитивно от нашата гледна точка жизнено равнище. А изглежда те изобщо не са се стремили към усъвършенстване на средствата за производство, тъй като са изповядвали други ценности и са имали други критерии за цивилизация. Ние, които сме свикнали с автомобилите, електричеството и информационните технологии, не можем да разберем тези ценности. Затова сме склонни да приемем определения като „първобитни хора“ и „родовообщинен строй“. А е редно да говорим за друг тип цивилизация – цивилизацията на Златния век.
Какви са ценностите на хората от Златния век? В предходната част на нашата книга – „Трите същности“ , ние изяснихме, че в преданията за епохите всъщност е възпроизведена историята на бялата раса, така че под хора на Златния век следва да разбираме изначалната арийска раса. Първостепенно значение в живота на тези хора има духовният кръговрат, но не за сметка на кръвния. Тук става дума за една раса на силни тялом и духом хора, в пълна степен обладаващи висшите арийски добродетели – воински и духовни. Тези заложби способстват за изграждането на едни цялостни личности с потенцията на царя-жрец, съчетаващи качествата на хероя и духовноиздигнатия човек. С други думи, това са хората, отговарящи на идеала за свръхчовека. Тази изначална раса е проникната от метафизическата хармония на силата и духа, символизирана от Слънцето. Слънчевият принцип се проявява и в нейната цялостна обществена структура и духовна традиция. В своята класификация за расите на духа Юлиус Евола определя тази изначална раса като слънчева: „Слънчевата или олимпийската раса, която съответсвува на хиперборийската традиция и кръв, е имала чертите на „естествената свръхестественост“. Основните особености на тази духовна раса са били мощта, спокойното господство и способността за бързи действия, т.е. чувство на централност и непоколебимост. Тези достойнства древните хора са наричали „нуминоза“ (от „нумен“) – това значи превъзходство, силно и несъкрушимо, предизвикващо ужас и почитание. Благодарение на тази черта, слънчевата раса по природа е била призвана да властва.“
Тъй като основно значение в живота на хората от Златния век са имали висшите духовни кръговрати, за тях не е бил присъщ стремежът към прекалена задоволеност на материалните потребности. Както изяснихме в учението за трите същности, това е свойствено за хората от черната епоха (Калиюга), чието съществуване е сведено до обменния кръговрат. Древните хора са следвали една натуралистична философия, която изглежда твърде неразбираема за хората от модерната цивилизация. Те са се въздържали от средствата на техниката, защото са желаели да развиват пълноценно расовите си заложби, а не защото не са били интелигентни да ги създадат. Тази философия на въздържание от средствата на техническия прогрес ние наричаме вътрешно осъществяване. В противоположност на това техниката съществува извън човека и обезсмисля пълното осъществяване на неговата сила, ловкост и инстинкт за самосъхранение. С това следва да обясним защо хората на Златния век в продължение на хилядолетия са оставали на равнището на каменните оръдия на труда. По отношение на това понятието за каменен век е едно сполучливо определение, но то не дава идея за движещите историята сили през тази далечна епоха.
За да добием вярна представа за живота на нашите древни прадеди от Златния век, не е нужно да предприемаме пътешествие в далечното минало. Достатъчно е да се запознаем с историческите сведения за коренните жители на Канарските острови – гуанчите. Поради изолираното географско положение на своята родина, само допреди пет века този островен народ е съхранил в неподправен вид своята древна цивилизация и един начин на живот, характерен за неолита. Гуанчите не са познавали металите и такива елементарни средства като колелото и плавателните съдове. В замяна на това те са били надарени с изключителна физическа сила и красота и са развивали завидни физически способности. Например те са бягали като коне според сравненията на европейците. Въпреки примитивното си въоръжение, гуанчите съвсем не са били лесен противник за европейските завоеватели. Почти голи и лековъоръжени, те успешно са отблъсквали въоръжените до зъби испанци и французи. Неравната им съпротива е продължила близо 100 години и само избухналата чумна епидемия е сломила силите им да продължат борбата за независимост. За мащабите на малките по площ Канарски острови това е нещо изключително, при положение, че само за няколко години испанските конкистадори са прегазили цяла Централна и Южна Америка. За успешното водене на бойните действия гуанчите са използвали един особен език на подсвиркванията. Днес той се нарича силбо и още се практикува на остров Гомера. Благодарение на него те са били в състояние да общуват на далечни разстояния – до 14 километра и това им е давало възможност за моментална мобилизация при поява на вражески кораби. По този начин се осъществява една превъзходна комуникация, за която модерният човек използва електронни средства.
Посочените примери показват, че вътрешното осъществяване е било основната житейска ценност на гуанчите. За да развиват пълноценно расовите си заложби, те редовно са си устройвали спортни състезания, а също така са се въздържали от употребата на всякакви технически изобретения, дори и на плавателни съдове. Заради това си въздържание те даже не са поддържали съобщения между отделните острови, въпреки видимостта между тях. Съвсем основателно изследователите считат, че това е било продиктувано от някаква религиозна забрана. С този странен за нашата епоха мироглед и начин на живот, гуанчите твърде много ни напомнят за Адам и Ева, които още не са вкусили от греховния плод на познанието. Това пък, от своя страна, показва, че библейското предание не е само един мит. Ниското равнище на производителните сили не може да бъде критерий за равнището на обществената организация на гуанчите. Противно на очакванията на историческия материализъм, те не са живели на някакви колективистични родови общини, а са имали държави, управлявани от царе-жреци, с изградена трифункционална йерархия. При това един от тези царе се е считал за върховен господар, бидейки нещо като император. Както и при всички бели народи, обществените порядки на гуанчите са били основани на правото на частната собственост.
Дълбоко впечатление в съзнанието ни оставят нравствените добродетели на гуанчите. По природа те са били дружелюбни и благородни; във всеки чужденец те са виждали приятел. Но също така те са обладавали непреклонна воля за свобода и съхранение на народностната самоличност. Въпреки че не са имали познания за околния свят, те са имали самочувствието на господари. Затова са приели като нечувано предизвикателство намерението на испанските мисионери да ги покръстят – те до един са ги изклали и по този начин са предизвикали войната с испанците. Ето как един от техните царе е отговорил на предложението да се покръстят и да станат поданици на испанския крал: „Аз не отхвърлям дружбата на този, който не ми е причинил зло, но аз не мога да приема новата религия, защото ми е непонятна. А що се касае до подчинението, което се иска от мен, знайте, че вождовете на Тенерифе не се прекланят никому.“ И във разразилата се война гуанчите са запазили чувството си за чест и благородство – те са пускали пленниците, считайки, че е под достойнството им да убиват невъоръжени хора. Но те самите са считали за позор да попаднат живи в ръцете на врага, и пред това са предпочитали смъртта, хвърляйки се от скалите с клетвения вик: Предпочитам да умра!
Гуанчите си остават един от най-загадъчните народи в световната история. Със своя начин на живот, качества и ценности, този островен народ много ни напомня за чудноватите народи от Илиадата на Омир и историята на Херодот. Във всеки случай тези неща ни дават основание да го отнесем към народите на Златния век. Въпреки това, поради ниската си материална култура, те не представляват интерес за повечето съвременни изследователи, търсещи сензационните научни и технически постижения на древните цивилизации. Ние обаче съзнаваме, че истинската ценност на човека не се измерва с техническите му постижения, а с неговите вътрешни добродетели, като качество на расата. Затова ние намираме пример и ценност в този народ, тъй като днес толкова ни липсват смели и достойни хора, готови до последно да се борят и жертват за отечеството. Нали само като стане дума за дълг и чест, повечето хора отговарят с насмешка, а чуят ли за война и революция … За съжаление, въпреки високите си технически постижения, днес сме допуснали да ни управляват отпадъчни елементи, а нихилизмът и малодушието ни задушават отвсякъде. Затова твърде много ни е нужен примера на такъв народ като гуанчите.

Атлантида – великото начало

Световната история и днес е пълна с множество загадки. Има култури и цивилизации, отдалечени на хиляди километри в пространството и на хиляди години във времето, които удивително си приличат. За истинската наука обаче не може да има загадки и чудеса. Нейната задача е да свърже необяснимите на пръв поглед неща в едно цялостно познание, така че те вече да не се схващат като изкючения, а като съвсем закономерни явления. Това, което свързва отделните цивилизации в едно историческо цяло е працивилизацията. Тя е точката, където се събират следите на известните ни от историята цивилизации и култури. Тя е дървото, което е дало техните семена. По безспорен начин историческите паметници и летописи доказват, че всички световни цивилизации са създадени от бялата раса. Следователно арийската працивилизация е една историческа реалност.
Съгласно метафизическото познание изначалната арийска цивилизация е процъфтявала през епохата на Златния век. Към Златният век ние отнасяме времената на нашата най-дълбока древност – от сътворението на бялата раса до усвояването на металите. Съгласно археологическата периодизация това съответствува на мезолита, неолита и енеолита взети заедно. От тази обвита в мистерия епоха на изначалното съвършенство до нас не са достигнали преки писмени свидетелства. Затова пък има много легенди и предания за първите хора, които, макар и да са силно преувеличени, все пак отразяват качествата и ценностите на хората от Златния век. Наследството на тази изначална цивилизация съвсем не се е претопило в някакви мъгляви и идеализирани представи. Напротив, то има своите реални измерения в живота на народите и цивилизациите от по-късните епохи: в духовната традиция това е култът към Слънцето, а в държавността – управлението на царя-жрец. Основният критерий за приемствеността на Златния век е управлението на царя-жрец, то е указание за изначалния тип цивилизация, характерен за тази епоха – самодържавната духовна цивилизаця.
Днес индоевропейците съставляват основната част от народите от бялата раса. За повечето от тях обаче управлението на царя-жрец не е било свойствено, докато слънчевият култ е бил широко разпространен, макар и не с основно значение в духовната традиция. Освен индоевропейците има още една група бели народи, които днес са почти изчезнали. Към нея спадат някои изчезнали или сега живеещи народи – древните египтяни, инките, гуанчите, берберите, иберите и баските. Тези народи не принадлежат към една единна езикова общност, но са носители на общи държавни и културни традиции:
1. Почитане на Слънцето като върховен бог;
2. Върховната държавна власт принадлежи на царе-жреци от свещени династии, които се женят за сестрите си за да запазят чиста своята кръв, наследена от бога-Слънце;
3. Издигане на пирамиди с култово предназначение;
4. Мумифициране на телата на покойниците;
5. Изкуствена деформация на черепа в ранна детска възраст.

Без изключения тези традиции са били застъпени сред египтяните, инките и гуанчите. Всички те са проникнати от принципите на цялостния мироглед, свойствен за хората от Златния век. Цялостният мироглед започва от разбирането за човека като една цялостна структура, където функционалната връзка между тялото и душата се запазва и след смъртта. Според древните египтяни човекът е триединство на Ка – тяло, двойник; Ба – душа; и Ах – дух (това схващане за триединството на човека е преминало и в християнското учение). След смъртта Ба съществува на земята, а Ах може свободно да живее в отвъдния свят. Когато обаче тялото се разложи и остави Ба без дом, и Ба, и Ах загиват от страшната втора смърт, от която древните египтяни много са се страхували. Затова египтяните, инките и гуанчите са мумифицирали телата на покойниците си, с вярата, че така се запазва цялостната същност на човека след смъртта. Баските също вярват във връзката на душата с тялото след смъртта. За модерния човек това вярване изглежда твърде наивистично, но точно в него е ключът към възстановяването на цялостния арийски мироглед. Тъкмо в преданието за Златния век ние намираме метафизическото основание на мумифицирането на телата на покойниците. Хезиод разказва за първите хора следното: „Смъртта им, която настъпва след дългия им живот, приличала на спокойно, тихо заспиване.“ В този смисъл човек не е умирал напълно, а само е изпадал в покой, при което се е запазвало единството на тялото и душата. С това ние доказваме, че обичаят на мумифицирането води началото си от Златния век.
Цялостният мироглед се проявява във формата на държавно управление в Древния Египет, Инкската империя и в княжествата на гуанчите. Тези държави се основават на една ясно обособена трифункционална обществена структура, характерна и за индоевропейските народи: духовенство, войнство и черноработничество. Върховната власт в тях принадлежи на царя-жрец, носещ титлата фараон, инка или менсей (при гуанчите). Той се смята за потомък на върховния бог и посредник между него и народа. Така инките са наричани „деца на Слънцето“, т.е. потомци на бога-Слънце – Инти. За деца на Слънцето вероятно са се считали и царете на гуанчите, понеже като върховен бог гуанчите са почитали Слънцето, наречено Магек. По-различно е било положението в Древния Египет. През династичния период като върховен бог е бил почитан Амон, и затова египетските фараони са се считали за негови наместници. Само фараонът Ахенатон (Ехнатон) се е опитал да наложи култа към слънчевия бог Ра, но без успех. В египетската митология обаче е запазен споменът за миналото величие на Ра. В далечната минало Ра е бил най-могъщият бог; при това той е бил по-близо до хората, отколкото през по-късните времена. Този мит всъщност свидетелства, че и в Египет някога е господствал култът към Слънцето – общият духовен фундамент на тази група цивилизации.
Идеята за цялостната йерархия изглежда е прокарана и в свещения замисъл за пирамидите като култови паметници, характерни за посочените цивилизации: каменната пирамида като подобие на обществената, на върха на която стои царят-жрец. Пирамиди са издигали египтяните, инките и гуанчите, а също и народите от Централна Америка, приемници на културата на този кръг народи. Така например маите са носители на високи познания в областта на математиката, астрономията и хирургията, които днес са предмет на нестихващ изследователски интерес. Но на малцина е известно, че техният език е близък до баския, следователно те са наследили своите високи познания от народ от групата на баските, т.е. от бялата раса. Италианският философ Юлиус Евола отнася управлението на царете-жреци към изначалната арийска цивилизация на Златния век. Той приема този тип цивилизация за дело на господствалата през тази епоха изначална арийска раса – слънчевата раса, съгласно неговото метафизическо учение за расите на духа.
Ние поддържаме тезата на Евола и определяме държавния строй на Златния век като свещено самодържавие. В нея органическата йерархия и идеология имат цялостна и завършена структура. Другите типове цивилизации, които ще разгледаме по-долу, се характеризират с деградация на обществената структура и раздвояване на елита, на неговите функции и идеология. По тази причина ние определяме цивилизацията на свещеното самодържавие като първична, а останалите – като вторични и третични. Забележителните традиции на народите от тази група показват, че те са наследници на изначалната цивилизация на Златния век. Въпросът за працивилизацията е тясно свързан с произхода на бялата раса. В търсене на своите арийски корени, расово осъзнатите европейци до голяма степен се отдават на мистични увлечения.
С фанатична вяра те приемат буквално преданията на гръцката митология, Авестата, Ведите и Еддата за околополярната родина на арийците (в смисъл индоевропейците), известна под гръцкото име Хиперборея. В действителност обаче Хиперборея не е чак толкова древна, нито пък разположена в Крайния север – с това име древните гърци са наричали земите на север от Тракия (Борея), ще рече Мизия (днешна Северна България) и Дакия (Румъния). Дори и в далечното минало климатът да е бил по-мек и топъл, ние не можем да се съгласим, че центърът на Арийската цивилизация е бил някъде около Северния полюс – първо, защото там няма археологически доказателства за това, и второ, защото истинската господарска раса не може ей така да си стои в крайния север – тя е призвана да властва в умерените ширини, където има богати жизнени ресурси и климатът е здравословен.
Историческата истина за нашата працивилизация е там, където сведенията от преданията се съгласуват с веществените доказателства и с културно-историческото наследство на днес живеещите или познатите на историята народи. Археологическите находки свидетелстват, че първите бели хора се появяват в земите на Западна Европа и Северозападна Африка, преди близо 35 000 години. Техните скелетни останки са отнесени към най-древната разновидност на бялата раса, наречена кроманьонска, или протонордическа. Точно по горепосочените земи са живяли или още живеят народите от разгледаната по-горе група. При това те действително пренадлежат към кроманьонската раса, характерна за първите бели хора. Тези прости наглед факти показват, че точно в тази част на света е възникнала бялата раса и нейната изначална цивилизация. Още по-удивително е, че тези изводи се потвърждават от преданието за най-древната световна цивилизация – легендарната Атлантида.
Това единствено по рода си предание за далечните предисторически времена е достигнало до нас благодарение на древногръцкия философ Платон. Той го е записал в своите знаменити диалози – „Тимей“ и „Критий“, съгласно разказа на гръцкия мъдрец Солон, който го е научил от един египетски жрец. В диалозите се разказва, че атлантите са въздигнали една могъща империя с център легендарния остров Атлантида в Атлантическия океан. От това предание също научаваме и за трагичната участ, постигнала Атлантида – тя е потънала за един ден и една нощ, преди 12 000 години вследствие ужасна катастрофа.
За големината и местоположението на Атлантида и владенията на атлантите в диалозите е дадено изчерпателно описание: „В нашите хроники се говори каква голяма сила е унищожил вашият град (Предисторическа Атина – б. а.), отправила се едновременно срещу цяла Европа и Азия, тръгвайки от Атлантическото море. Тогава това море било проходимо, понеже пред устието му, което вие наричате Херкулесови стълбове, имало остров. Този остров бил по-голям от Либия и Азия, взети заедно, и от него пътуващите могли да минат на другите острови, а от островите – на целия континент на отвъдния бряг на това море. То наистина е море, защото това, което се намира отсам споменатото устие, изглежда като залив с някакъв тесен вход, а онова е море в истинския смисъл на думата и обкръжаващата земя съвсем справедливо и правилно може да се нарича континент. Именно на този остров Атлантида царе установили голяма и чудна сила, която владеела целия остров, много други острови и части от континента, а освен това владеели отсам и Либия до Египет, и Европа до Етрурия.“ В този откъс ясно се посочва, че атлантите са владяли не само Западна Европа и Северна Африка, но и един континент на другия бряг на Атлантическия океан, който може само да бъде Америка. Нищо чудно, че заедно с преданието за Атлантида, египтяните са знаели и за съществуването на Америка.
Преданието за Атлантида убедително свидетелства, че първите поселения на бели хора не са случайно възникнали – те обхващат точно онези земи, където се е разпростирала империята на атлантите. Следователно древните бели хора, чиито останки са открити в земите на Западна Европа и Северозападна Африка, са самите атланти. Тяхната подраса, която днес е известна под популярното название кроманьонска, е по-правилно да се нарече атлантска. А народите от разгледаната по-горе група са наследниците на атлантите – тях ние наричаме атлантски народи.
Освен при древните египтяни, споменът за Атлантида е съхранен и в преданията на други народи. При своите завоевателни походи в Америка, в земите на днешна Колумбия, испанците са заварили едно племе от т.нар. „бели индианци“. Според тяхното предание те произхождат от потънал остров в Атлантическия океан, носещ името Атлан. И ацтеките също са извеждали произхода си от страната Ацтлан.
На една пластинка с иберийско писмо, намерена в Испания, е записан разказът за преселението на иберите на Пиренейския полуостров преди близо 3500 години. Това преселение е било причинено от някакво страшно земетресение, разтърсило земята на предишната им родина в Кавказ. Там обаче с тревога се припомня, че 8000 години преди това подобно бедствие е сполетяло прародината на иберите – тя буквално е пропаднала, според превода на грузинеца Шота Хвелидзе. Като се има предвид, че пластината е написана 3500 години преди нашето време, първата катастрофа е станала преди близо 12 000 години – следователно тук става дума за потъването на Атлантида. Известно е също така, че езикът на иберите е близък до баския, а те са се преселили точно в земята, където живеят техните сродници баските. Значи иберите всъщност са се върнали там, откъдето прадедите им някога са поели на изток, след потъването на родината им – Атлантида.
Съществуването на Атлантида и до днес се оспорва от официалната „наука“ – тя отрича достоверността на преданието за Атлантида от диалозите на Платон. Същевременно тя разглежда расата на първите бели хора – т.нар. „кроманьонци“, като един изкопаем вид , все едно че става дума за някакви динозаври. Нищо, че тази раса и днес е широко разпространена сред европейските народи и не се различава съществено от другите разновидности на бялата раса. А на всичко отгоре първите бели хора биват определяни като „първобитни“. По този въпрос ние винаги трябва да имаме предвид, че науката е идеология, а съвременната „наука“ не служи на интересите на нашата раса. За съжаление и повечето независими изследователи, които са убедени в съществуването на Атлантида, също не могат да намерят верния път за изясняването на наследството на Атлантида. Не по-малко от платените „учени“, тези хора са обременени от декаданса на западната цивилизация, поради което те не могат да представят убедителни и задълбочени доводи в защита на своите тези. Те се хващат главно в различните постижения на познанието и техниката, пръснати по света, и умуват в търсене на общото им начало. Или се впускат в безсмислени дискусии относно местоположението на Атлантида. Ние не считаме за необходимо да се ровим в тези второстепенни неща, тъй като съзнаваме, че първопричината за една цивилизация е народът и расата като цяло, а всичко останало е следствие от тях. Затова в нашето изследване ние отдаваме първостепенно значение на народите на Атлантида и тяхната раса. Съществения въпрос е какво представлява Атлантида, а не къде се е намирала.
За нас Атлантида е нещо повече от историческа реалност – тя е философска необходимост като изходна точка на нашата арийската цивилизация. Преданието за Атлантида съдържа точни сведения за нейния държавен строй, с които то има безценна стойност за философията на историята. Атлантида е империя, управлявана от царе-жреци, считани за потомци на бог Посейдон. Тя е първообразът на самодържавната духовна цивилизация на Златния век. За разлика от нея, в описанието на съвременната ѝ Атина не се споменава за цар-жрец, а само за жреческо съсловие, като върховен орган на управлението. Следователно въпросната предисторическа Атина също е била духовна цивилизация, но с по-ниско равнище на обществената структура – теократична цивилизация. За нея също се споменава, че воините са живели отделно от останалите граждани и единствено те са се грижили за отбраната на града. Това показва, че воинските добродетели не са имали ценност в тогавашна Атина.
В диалога „Критий“ се казва, че царете на Атлантида са потомци на бог Посейдон и смъртна жена от коренното население на едноименния остров. След като построил своя дворец в средата на острова, той „създал и отгледал пет пъти по два близнака момчета. Като разделил целия остров Атлантида на десет равни части, той дал на по-рано родения от първите двама близнаци майчиното му поселище и околовръстния дял, който бил най-обширен и добър, поставил го за цар на останалите, а пък тях направил князе, като на всеки дал власт над много хора и обширна територия.“
„Всеки един от десетте царе управлявал в собствения си дял и имал власт в своята държава над хората и по-голямата част от законите, като можел да наказва и убива когото пожелаел. Но властта и отношенията помежду им се уреждали според предписанията на Посейдон, както изискват традицииите и надписът, издълбан от първите царе на бронзова плоча, която се намирала в храма на Посейдон в средата на острова.“ Когато е трябвало да съдят някого от тях, те първо принасяли в жертва бик, като са обливали плочата с неговата кръв и са правили възлияния със златни чаши от кръвта на жертвата върху огъня, заклевайки се във вярност към Закона. „Когато жертвения огън угаснел, всички се обличали в най-красива тъмносиня роба и падали на земята при клетвената пепел, през нощта, изгасяли всяка светлина около храма, те се подлагали на съд и съдели…“
Основната ценност на преданието за Атлантида именно се състои в идеята за държавността – Империята на духа, основана на свещения съюз между господарските родове. И достоверната българска държавност се основаваше на съюза между свещения царски род Дуло и родовете на шестте великите боили, съставляващи висшия господарски елит – Укел. Описаното за Атлантида държавно устройство напълно съответствува на това при гуанчите до испанското завоевание. Гуанчите са били организирани в малки племенни княжества, наречени менсеяти. На най големия от Канарските острови – Гран Канария, е имало няколко менсеяти. Всички владетели са носили титлата менсей и по принцип са били равнопоставени, но менсеят на Анага се е считал за пръв между равните. Само той е носил и свещената титла квевехи (Ваше Величество). Тя донякъде напомня и за свещеното звание на българските царе – ювиги (от Бога Владетел). Според преданието на гуанчите в началото е управлявал един менсей, но след смъртта му синовете му са разделили неговото царство и са основали отделни менсеяти. Очевидно е, че отношенията между менсеите и митът за тяхното родословие удивително се съгласуват с преданието за Атлантида и това дава основание да бъдат считани за потомци на атлантите. Докъде се е разпростряло могъществото на атлантите? В цитирания по-горе текст се споменава, че атлантите са се отправили и към Азия. Има една хипотеза, че след ужасната катастрофа, довела до потъването на Атлантида, предводителят на атлантите Ману е извел народа си от изгубената му родина през Египет и Месопотамия към Индия и Тибет. Ману е праотецът на хората според индийската митология, съответствуващ на библейския Ной като прародител, преживял потопа. Неговото име обаче ни напомня и за първия менсей при гуанчите, също и за първия фараон-обединител на Египет – Менес. Според Тацит праотецът на германите също носи името Ман, а в германския език това е и нарицателно за човек. В българската именна традиция също се срещат имената Мануш или Маньо, звучащи твърде близо до Ману. Тези общи имена на Праотеца свидетелствуват за общото родословие на народите от бялата раса. Но те не са единственото доказателство за господството на атлантите на индийския субконтинент.
Интересен е фактът, че малкото оцелели думи от езика на гуанчите имат успоредици в дравидските езици в Индия. По принцип езикът на гуанчите е отнесен към семейството на берберските езици, тъй като той е сроден с някои берберски диалекти.


Изображение на жрец, открито в Мохенджо Даро

И до днес сред берберите в Северна Африка се срещат цели родове от високи и синеоки хора, близки по раса до гуанчите. На пръв поглед изглежда странно, че подобни езици говорят тъмнокожите туземци на Индия, но с познанията си върху индийската история ние можем успешно да изясним тази загадка.
Най-старите културни пластове на Индия, в които може да се търси наследството на атлантите, са останките от древните градове Мохенджо Даро и Харапа в долината на р. Инд в днешен Пакистан. Те са отнесени към т.нар. протоиндийска цивилизация, предшествуваща класическата индийска цивилизация. Посочените градове правят впечатление със своето изрядно градоустройство, улици и канализация и масивна архитектура.
Очевидно те са дело на народ от бялата раса. За тази изчезнала цивилизация почти няма писмени източници – отделни сведения за нея могат да се почерпят от Ригведа. Според митологизираната история на Индия там първо е управлявала Слънчевата династия. Тя много ни напомня за династиите на царете-жреци на инките и гуанчите. В древноиндийската култура също така е застъпена идеята за царя-жрец, наричан Чакраварти – цар на света. Тази форма на управление обаче не е известна от историята на арийска Индия, тъй-като не е предвидена от Законите на Ману. Въпреки че индийските кастови закони са приписани на Ману, неговият мит изглежда не е от арийски (в смисъл индоирански) произход, тъй като не е известен от митологиите на другите индоирански народи – перси, скити, алани. Следователно той трябва да се отнесе към наследството на протоиндийската цивилизация.
Когато ариите завладяват долината на р. Инд през II хил. пр. Хр., т.нар. протоиндийска цивилизация вече е била в упадък, защото нейните създатели – също народ от бялата раса, вече са били изчезнали. Наистина, според свещената арийска книга Ригведа, ариите са заварили там само тъмнокожи дравиди, които са покорили и последните са възприели техния език, който говорят и до момента. Оттук заключаваме, че някои дравидски езици, разпространени в Южна Индия, съдържат остатъци от езика на предишните завоеватели на Индия – атлантите на Ману.
Като изтъкваме, че потомците на атлантите са главно народите от иберийското и берберското езиково семейство, ние ни най-малко не подценяваме древното културно наследство на индоевропейските народи. И сред тях е имало предания за Златния век и запазени форми на държавност и духовни традиции, наследени от тази епоха. По принцип понятието за индоевропейци се основава на езиковото сродство на народите от това семейство. Езикът обаче не може да бъде основният критерий за самоличността на един народ. В течение на времето той може да се изменя, но постоянни остават нравите, обичаите и порядките. Въпреки относителното езиково сродство на индоевропейските народи, в историческо време сред тях е имало носители на различни типове цивилизации: от самодържавен, теократичен и воински тип. Съвременните европейски културни и научни кръгове намират основанието на европейската цивилизация в културата на Древна Елада и Рим, а подценяват наследството на конните народи, обитавали земите на Източна Европа и Централна Азия. А точно сред тази група народи са носителите на изначалната арийска цивилизация. За наша гордост тъкмо нашите прадеди – древните българи и хуни, са успели да запазят свещеното самодържавие в един действуващ и цялостен вид до епохата на средновековието. Остатъци от този строй са били съхранени и сред някои европейски народи – келтите и латините. Според лингвистите индоевропейското езиково семейство се поделя на две основни групи: Кентум (западна), която е по-древна, и Сатем, която е по-млада. Тази класификация има своето историческо основание, като се има предвид, че сред народите от Кентум групата – келти и латини, са били запазени остатъци от свещеното самодържавие, докато сред народите от Сатем групата – балтийските, източноевропейските и индоиранските народи, тази форма на управление е изцяло непозната. Особеностите на езиците и обществената структура на народите от Кентум групата ни дават основание да заключим, че те имат по-древен произход и са възникнали по-близо до средището на Атлантската цивилизация.
Според нашите проучвания, нашите прадеди – древните българи и хуни, са всъщност кимери. Ние сме потомци на кимерите – един много древен и могъщ в далечното минало народ. Известно е, че кимерите са прадеди и на келтите, а кимерийският език е близък до келтските езици. За това свидетелстват множество думи от този език в древнобългарските писмени паметници и в съвременния български език. Тези факти показват, че следите на нашата древна цивилизация водят към народите от Кентум групата, а следователно и към Атлантида. Въпреки географската близост на народите от Кентум групата до областта на потъналата Атлантида, от историческите сведения ние знаем, че средището на нашата велика кимерийска цивилизация са земите по Северното Причерноморие. Това е всъщност т.нар. понтийска цивилизация, за която напоследък се доказа, че е била залята от потопа през V хил. пр. Хр.
Извън кръга на разгледаните атлантски народи, древните българи и хуни също са имали развита държавност с цялостна обществена структура и идеология, приемствени с цивилизацията на Златния век. Подобно на тях, нашите прадеди са почитали като върховно божество Слънцето и са имали високоорганизирана държава, управлявана от цар-жрец от свещената династия Дуло. Ние не знаем дали царете от Дуло са се женили за сестрите си, но със сигурност те са спазвали безкомпромисна расова хигиена, като са се въздържали от междудинастични бракове. За разлика от другите европейски династии, нито един български кан, от династията Дуло или от по-късната династия на Кан Крум, не си е вземал жена от друг двор, дори и когато са го притискали обстоятелствата. Това показва, че за българските владетели от езическия период човешкият подбор е стоял над всичко, включително и над изгодата от трайни политически съюзи, скрепени с дипломатически бракове от чужди династии. Само така, съблюдавайки чистотата на кръвта, те са успели да властвуват над времето – в историята не е известен нито един слаб владетел от рода Дуло. И само насилственият преврат от 760 г. е отстранил свещената династия Дуло от историческата сцена. За нашите прадеди не е известно дали са строили пирамиди или са мумифицирали телата на покойниците си, но все пак са имали някои обичаи и умения, свойствени за народите на Атлантида. Сред българите е била широко застъпена изкуствената деформация на черепа, характерна за египтяните и инките. Също така българските лекари са умеели да правят трепанации (операции на черепа), каквито също са правили маите и гуанчите. Тези факти се допълват и от намерените в Таримската котловина мумии на хора от сроден с българите народ, от характерния за нас понтийски расов тип. Тези мумии не са положени в гробници, както при типичните за атлантските народи погребения, но те отлично са се запазили в пясъците на пустинята, което показва, че поначало близките им са имали намерение да ги съхранят в този вид. На слепоочието на една от мумиите има татуиран слънчев знак, което показва, че този народ е почитал Слънцето. Особено впечатление оставят шарките по дрехите на тези мумии, които са също добре запазени. Те са изтъкани във формата на карета, главно в червени разцветки. Подобни форми се срещат българските народни носии в Родопите, също и в шотландските носии.
За този народ, обитавал някога Таримската котловина и Тян Шан, се споменава в китайските летописи. Там той е наречен юе-джи или гоат-си и според описанието те са били бели, с червени коси и сини очи. По тези белези гоатсите са отнесени към кроманьонската раса, докато расата на намерените в този район мумии е определена като понтийска. Поне по външните си белези, понтийската раса е сходна с кроманьонската и въпросът е в уточняването на тези понятия. Древнобългарската държавна традиция се основава на една усложнена трифункционална йерархия, в която върховната власт принадлежи на царя-жрец, носещ свещената титла Канас ювиги – „От Бога владетел“. Смисълът на тази титла показва, че Канът е земен наместник на върховния бог Тангра. По право канската власт се е държала от свещената династия Дуло. Името Дуло означава „Управляващ по Божията воля“. То съответства на името на свещената арийска прародина – Туле. В древното българско царство е била в сила цяла една система от държавни и военни звания – повече от 40, които не са характерни за повечето индоевропейски народи. Системи от подобни държавни звания са известни от наследствата на Шумер, Протоиндийската цивилизация и Югоизточна Азия, а също на келтите и Кушанската империя. Те показват, че нашата държавна уредба е наследство от една древна цивилизация, която много преди индоевропейците се е разпростряла над Стария свят. Изглежда това е Атлантида. Това удивително наследство ни дава пълно основание да се считаме потомци на такъв легендарен народ като кимерите, а с това и наследници на Атлантида. Самото име Кимери също няма подобие сред имената на индоевропейските племена и народи, но звучи като шумер-и, бербер-и, ибер-и. Тези имена завършват на ер, а това може би е доказателство, че така се е наричал загадъчния пранарод на Атлантида. Нали ер (записвана като Ъ) е свещената българска буква, която в достоверната българска писменост няма звукова стойност, а се поставя в края на някои думи като знак за мъжки род.
За приемствеността на българите с цивилизацията на Златния век свидетелства една съществена черта от българския мироглед – отрицанието на робството. През цялата си история българите, а също и хуните, никога не са държали роби – не от някакви криворазбрани „хуманни“ съображения, а защото това е било в противоречие с техните житейски принципи. Според българския закон истинският господар няма нужда от роби, и това е блестящо изяснено от Димитър Съсълов: „Както у европейците, така и у китайците понятието господар е било свързано с понятието робство; за тях господар без роби е почти немислим. Хунорското и българското понятие за господар е съвършено свободно от всякаква връзка с робство; присъствието на роба обвързва господаря с недостойни връзки и отнема собствената му свобода.“ С други думи, поради връзката си с роба, господарят си навлича неговата карма.
Истинско чудо е, че нашите предци са успяли да съхранят своята държавност в толкова чист вид и до толкова късна историческа епоха за този тип цивилизация – IХ в. Това ни задължава да се гордеем с тях и да намираме основание в себе си, в царете от свещената династия Дуло и в техния свят закон.
Като изтъкваме достойнствата на древната българска цивилизация и аргументите за нейната приемственост с Атлантида, ние нямаме намерение да предизвикваме отчуждение към другите индоевропейски народи, с които имаме общи корени и културно наследство. Ние желаем изясняването на българската народностна самоличност и богатите исторически пластове на Българската цивилизация. Във връзка с това ние обръщаме внимание на факта, че езиковата принадлежност не може да бъде единственият критерий за народностна самоличност. На основата на езиковото сродство между източноевропейските народи беше създадена теорията за т.нар. „славяни“. Съгласно тази теория, на нас, българите, се внушаваше, че сме „славяни“, а руският народ се считаше за нашия „по-голям брат“. Наистина, поради исторически причини, ние, българите и руснаците, говорим сродни езици. При всичко това руснаците имат по-различен расов облик и манталитет. Ако те с гордост са приели да се наричат славяни, то това име на нас не ни допада, защото не отразява нашата народностна самоличност.

Текстът е недовършена част от замисляна книга за древната българска цивилизация (бел. ред.).