ЗА НОВО БЪЛГАРСКО ПЛЕМЕ

Имаме нужда отъ нов българин: с широк поглед, с гордо чело, с рицарски ход; от един нов българин на храбрата гражданственост, на националния мистицизъм.
Янко Янев, из „Героичният човек“


Тракийски конник (Херос)

Познаваш ли безхарактерността на управниците, продаващи на черно националното богатство и суверенитет?
Познаваш ли пораженството и малодушието на тълпата, сковаващи волята ти за достоен живот?
Познаваш ли завистта и злобата на околните, спъващи твоите творчески усилия?
Да, до болка познати неща – тук и сега – в България, на прелома между епохите. Аз също те познавам, млади родолюбецо – от българското информационно пространство, където отправяш тревожните си въпроси за бъдещето на българския род и държавност. Мен също ме гнети чувството за отчаяние и безизходица у мнозина от нас, затова се чувствувам длъжен да дам ясен отговор на поставените въпроси.

Кризата в мирогледа

Преди повече от половин век въпросите на българската народностна самоличност бяха изчерпателно изяснени от цяло поколение български мислители, основоположници на българската философска школа – Янко Янев, Кирил Христов, Найден Шейтанов, Димитър Съсълов, Петър Мутафчиев, Константин Гълъбов, Стефан Гидиков и много други. Днес тези титани на българския дух са почти забравени, но нам се пада честта да им отдадем своята признателност и да извадим на бял свят творчеството им – нашето оръжие за новорождението на българското племе.
Великият български философ д-р Янко Янев вижда основната причина за абсурдната българска действителност в липсата на историчност: „Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческо мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си и нямаме чувство за историческата съдбовност на света; не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил; не само, че злобата задушава всеки нов и животворен порив, но главно поради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел.“ Другаде, съвсем безкомпромисно и по хегелиански той разкрива причината за безисторичното българско битие. „Разбира се, ние – българите – не можем да говорим за свой бунт и свой трагизъм. Българският дух не е имал до днес своя съдба, свой мир и своя религия. Чужд на всякакъв метафизически патос, той е безисторичен, затова той не е дух в дълбокия смисъл на думата, а груб, практически и политически разсъдък.“ Натрапчивото отсъствие на метафизическо светоусещане прави впечатление и на народопсихолога Стефан Гидиков. Той вижда корените на това явление в половата свитост на българина, като изтъква, че българинат изобщо е полово свит, което го прави и душевно свит. С удивителна проницателност Гидиков разкрива бягството на масовия българин от категориите на ирационално-метафизичното: „Липсата на сантименталност и романтизъм, на способност към нестеснена и открита екзалтация, замечтаност и вътрешно вглъбление се захранват все от тая свитост на душата, която трепери да не бъде понесена във вихрените криле на стихийното и ирационалното. …Липсва му интуиция за двусмисленото, неопределеното, преливното и неуловимото, което не може да се пипне, ограничи, фиксира и измери, но е постоянно в процеса на развиващите се събития и изключва изчисленията и предвижданията. От това произтичат простоватост, ограниченост и праволинейност в схващанията и разбиранията и те в сложния обществен, политически и международен живот ни доведоха до недомислия, грешки и катастрофи. …Българинът се вчепква много лесно в резките и отсечени формули, в опростените до абсурдност тези, в отчетливо разголените и разграничени обекти, гдето увереността на неговия подозрителен ум може да си отдъхне със сигурност.“
Съзнателното бягство от света на незримото определя общата криза на личността и липсата на съзнание за личност. То тласка човека в крайностите на грубия материализъм и рационализъм, а точно тези сили определят духа на българската действителност според оценката на д-р Янко Янев. Вследствие на това се утвърждава един дребнав еснафски характер, комуто е чужд широкият замах на господаря, устремен към велики дела. Душевно задръстеният човек не мери високо и не си поставя високи житейски цели, следователно не може да има исторично поведение. Същевременно той избива комплексите на историческата си импотентност в отрицателство към успехите на широко разгърнатата личност; тягостното напрежение в свитата му душа поражда завист, злоба и всички други разрушителни сили, които гнетят българския обществено-политически живот. Такива душевно осакатени типове изпитват нетърпимост към хората с идеи и въображение. Оттук можем да си обясним защо народоизследователските трудове на Раковски бяха така незаслужено пренебрегнати след Освобождението у нас, докато другаде той би получил огромно признание на своите идеи.
Така преминаваме към въпроса за отрицанието у българина, задълбочено изяснен от Найден Шейтанов. От обобщението на неговите наблюдения се получава една доста мрачна равносметка на отрицанието у нисшия българин: отрицание на народните водачи, нихилистично отношение към хероите и тяхната саможертва за Родината, изобщо отрицание на идеализма, на всичко висше и хубаво.
Отчуждението от ирационално-метафизичното извращава и най-святото човешко чувство – любовта, израждайки го в печалбарска страст. „Един чужденец, който живее отдавна в България, ми каза веднъж: „Сякаш сте страна без влюбени.“ В тая „страна без влюбени“ браковете се сключват – повече отколкото другаде – по чисто практически съображения: не като лудост на сърцето, а като акт на хладна пресметливост.“ Това споделя един друг български народопсихолог – Константин Гълъбов. Със съжаление той отбелязва, че мнозинството от българските момичета, главно в градовете, живеят с такива долни печалбарски копнежи. Както посочва Гълъбов, заради ламтежа по богати съпрузи софиянките са пренебрегвали даже военните авиатори, които по неговото време (30-те години на ХХ в.) са били едни от най-интересните мъже за жените в Европа (но за съжаление, сред края на Първата световна война у нас те са били нископлатени, както и всички български офицери). „Прави ги интересни тяхната пълна с опасности професия, която изисква много мъжество – тъкмо онова качество, което е привличало открай време най-силно жената.“
Предпочитанието на нормалните жени към авиаторите не е някакъв каприз, а израз на първичното влечение към мъжествеността, възпявано в най-величавите арийски митове. При това то има и своето расово основание: установено е, че рискът, опасността, премеждията в авиаторското поприще привличат тъкмо представителите на нордическата раса. Следователно пренебрежителното отношение на софийските жени към „Орлите от Божурище“ не е било някакъв невинен грях, а чисто и просто отстъпление от добродетели. А напротив, желанието за встъпване в брак по сметка е пагубният стимул, вземащ застрашителни размери в големите градове.
Тези тъмни прояви на свитата душа предизвикват нашето справедливо отвращение и безпокойство. Това са не само слабости на националния характер, а разрушителни сили, стоящи в основата на народностната ни трагедия. Душевната теснота придобива осъзнатия си израз в националния нихилизъм – като липса на национално самочувствие и склонност към самоунижение (спомни си поговорката „българска работа“!). Това дава отговор на вечните въпроси: защо българите (!?) не са националисти като съседите си и нямат тяхната асимилаторска способност, а сами стават жертви на чужда асимилация? И защо нашите държавници нямат волята да защитават българските интереси и суверенитет, а неведнъж са проигравали славните победи на българската войска, довеждайки ни до национални катастрофи?
От друга страна, във вътрешния ни живот прословутото отрицателство избива до откровен анархизъм и изкривено разбиране за държавността: „Властта, особено административната, е най-висше и могъщо понятие в психологията на селянина, па и на българина изобщо. Да се достигне до нея – се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота. …Той се намира или над нея, като някакъв азиатски деспот и разполага с всичките и средства, или пък е под нея като роб и очаква всичко от държавата.“ Следователно, затвърден е един деспотичен идеал. Излишно е да припомняме колко потърпевши сме днес от такива анархистично-деспотични управници. Такава ли беше държавата, която ни завеща Кан Исперих – основана на съюза между господарските родове и на дълга пред народностната общност?
Това са очевидните последици от ценностната криза на българското общество, а дълбоката причинност на тази криза е свързана със стесняването на духовния кръгозор – което малцина биха могли да проумеят. Напълно основателна е загрижеността на българските мислители от 40-те години за отстъплението от ирационално-метафизичното – тук става дума не за каприз на отвлечения мистицизъм, а за потребност на пълноценното човешко съществуване. Колкото и абсурдно да звучи за модерния човек, единствено ирационалното поведение е биологически целесъобразно, т.е. способствуващо за биологическото осъществяване на расата. Затова ирационаллизмът е присъщ за всички човешки раси, а в особено висша форма той се проявява в битието на ариеца – в неговия мироглед и обществена структура. Напротив, рационалното поведение е присъщо за отпадъка на расата – за тези, които наричаме лумпени. В течение на разложението на човешката цивилизация, рационализмът, обаче, непрекъснато е прониквал нагоре, към върховете на обществената йерархия, докато днес е завладял съзнанието на модерния човек на Запада. Но, макар и да е станал доста рационалистичен, западният човек все пак е съхранил в душата си немалко добродетели, между които коректност, почтеност, съзнание за общност и ред – все чужди за масовия българин. Именно от несъвместимостта на тези характери произтичат прословутите конфузни положения при гостуването на българи на Запад или на западноевропейци в България.
Кризата на българския народностен мироглед не бива да ни навява пораженство и фатализъм, като че е някаква непреодолима орисия. Това е криза на по-старото поколение – на неговата душевна стесненост и произтичащите от нея недостатъци на характера. Тя носи отпечатъка на петвековното османско владичество, което задълго подтисна волята на нашия народ за творчество на исторически дела – направи го безисторичен, ням свитетел и отрицател на историческото осъществяване на другите. Но духовно-историческите сили на българския народ останаха потиснати и след Освобождението, когато му бяха наложени чужди порядки и институции. Владимир Свинтила определя следосвобожденската българска действителност като наивистична , а наивизмът е едно проявление на безисторичността. На свой ред комунизмът още повече задълбочи кризата на българския дух. За добро или зло, обаче, „промените“ разкрепостиха духа на младото поколение и това ни вдъхва известни надежди за бъдещето. Все пак в това поколение още няма признаци на ново историческо осъществяване, докато наслоенията на миналото още тежат на народностното ни битие.
Ценностната криза на българското общество не се дължи само на исторически наслоения, тя има и много по-дълбоки измерения. Ако ние сме успели да преодолеем душевната стесненост на нашите родители и са ни чужди свързаните с нея слабости на характера, то други изобщо не подлежат на оправяне – те са си повредени по рождение. За тях ще стане дума по нататък.

Расовият въпрос

Първият българин, който сериозно поставя въпроса за расовата самоличност на българския народ, е поетът-драматург Кирил Христов. Надарен с особено силен расов усет, още в младежките си години той се впечатлява от очевидната несъчетаемост между лицата на българите. Трагичните си преживявавания от тази разнородна расова действителност той изповядва в началото на своето знаменито произведение „От нация към раса“:
„Бе в моята ранна младост, когато един ден ми се стори, че ние българите имаме много по-малко общи черти, отколкото хората от кой да е от ония западноевропейски народи, които за пръв път виждах. Не се касаеше до хубост или грозота, до груб израз или вътрешна озареност.
Изненадата ми беше още по-голяма, когато след година се завърнах в България. Господи, човеци от един народ ли са тия, които срещам по улиците? Аз се вслушвам и ми е тъй странно, че всички говорят български!
…Като се завръщах в България, аз по няколко дена не се решавах да изляза на улицата: така страшно ме гнетеше несъчетаемостта на лицата в едно цяло.“
Но физическите несъответствия между хората са указател и за несъответствията на техните характери: „Там, дето има расова общност – там има родство в мислене и чустване. А какво е то в България? Всеки не само мисли и чувствува другояче, но иска с всички средства да се наложи на околните си.“
„Този народ като че да се състои от части от най-разнообразни народи и всеки човек тука, съобразно своя произход, различно мисли и чувствува, разно възприема света и реагира другояче: дори при добра воля и при отлично възпитание той не може да се разбере с околните си.“
Така стигаме до дълбоката причина за прословутото неразбирателство и отрицателство на българите, стигащо до предателства и раздори. При това сме длъжни да подчертаем, че тези тъмни нрави не се дължат само на механичното размесване на различни раси в нашето общество, но преди всичко на биологическото им смешение. Именно затова Кирил Христов поставя въпроса за бастардизацията с цялата му острота и значимост за съдбата на българския род.
Под непосредственото влияние на Кирил Христов, Найден Шейтанов също обяснява отрицанието у българина със смешението на несъвместими раси в българската народност; при това той разглежда въпроса в още по-голяма историко-психологическа дълбочина: „Например човек се пита: дали сегашното име „българин“ не е всъщност някакво събирателно название за разни народности, дошли и установили се на Балкана, които сега инстинктивно продължават нявгашния си народностен и расов антагонизъм в една област, наречена също тъй неопределено „дух на отрицание“? Като че се отнася за вилнеене на тъмни сили, които извират от още по-тъмни унаследени наслоения там долу, в подсъзнанието на българина.“
Да, прави са Кирил Христов и Найден Шейтанов. Наистина това, което сме свикнали да наричаме български народ, всъщност е едно множество от различни народности и раси – не само във физически смисъл, но преди всичко раси на духа, наслоили се в нашата народност през дългия ѝ исторически път. В българското общество си дават среща представителите на различни човешки типове, всеки с определен духовно-исторически образ – от богочовека на Златния век до натрапчивия тип от модернистичното ежедневие. И тези духовно-исторически сили не съжителствуват в порядък и помирение, а са вчепкани в непримиримо противоборство и отрицание. Да си го кажем с точната дума, от край време в България се води една расова война – много по-ожесточена и трагична от войната на нашите прадядовци срещу вероломните ни съседи по фронтовете на Македония, Тракия и Добруджа. Войната на настъпващия лумпениат срещу бранителите на българския суверенитет. Война на отрицанията, където разрушителното отрицание на нисшия среща хероичното отрицание на благородния. Мнозинството от българските родолюбци чувстват тези категории в сърцата си, но въпреки това нямат задълбочено познание за коварния вътрешен враг, а от решаващо значение за победата във всяка една война е познанието за врага.
По думите на Кирил Христов, духовният образ на врага е следния: „дива алчност, груб интерес и спекулативност във всичко (рационализъм – б. а.), липса на срам, страст към клеветничеството, вероломство, отсъствие на лична храброст и в същото време безпределна жестокост.“ Но от друга страна, тази пословична безхарактерност удивително ни напомня за фаталната безисторичност на българското общество, за която предупреждава Янко Янев. Тук всъщност става дума за едно и също нещо, което най-точно можем да изясним посредством теорията на времето, разработена от Владимир Авдеев.
За да схванем правилно същността на въпроса, необходимо е първо да се разделим с илюзорната представа за времето като абстрактна и независима от нашето съществуване величина. Напротив, за всяка раса, вид и прочее космическа определеност – от тревичката до галактиката, времето тече по различен начин, в зависимост от нейния вътрешен ритъм. Нашето време е започнало да тече от момента на възникването на нашата раса и ще продължава докато тя съществува. И по силата на природния закон ние се борим за обезсмъртяването на расата, за утвърждаването на господството ѝ във времето. В това се състои и нашата историчност – времевата насоченост на нашите дела. Там, където няма раса, няма и време – то е равно на нула. Ето защо д-р Янко Янев и Кирил Христов така сполучливо се допълват в оценките си за българската действителност: първият говори за безисторичност, а вторият – за отсъствие на раса.
Влошаването на качеството на българския обществено-политически елит не е станало изведнъж, а се е задълбочавало с всяка нова национална катастрофа. За следосвобожденската интелигенция Константин Иречек се изказва, че е „екскрементът на българския народ“, но Кирил Христов я намира за сравнително идеалистична, а самият той не може да намери думи за „оная смет“, която е изплувала на повърхността на живота след края на Първата световна война.

Историческото основание

Обществените недъзи, за които говорим, не са бреме само за нашата българска действителност. И в цяла Европа – да не говорим за Америка, нихилизмът, духовното разложение и бастардизацията вземат застрашителни размери.
Само по себе си, наличието на недостатъци в националния характер не е нещо обезпокоително – имат ги и уважаващите себе си нации, при това в такива грозни форми, които са неприсъщи за мнозинството от българите. Но има нещо съществено, което ни отличава от другите – особено от балканските ни съседи: липсата на национален ентусиазъм. Няма го чувството на национално превъзходство, основано на древното културно наследство на прадедите и произтичащите от това задачи за усвояване на историческото жизнено пространство; няма воля за изграждане на дееспособен национален елит, който постоянно да работи за изпълнението на поставените исторически задачи. Напротив, всяка новодошла на власт партия отрича постиженията на предходната. Мнозинството от нашите сънародници така са свикнали с тази действителност, че едва ли усещат подобна празнота в народностния характер. Но изявените български мислители, разсъждаващи с европейски категории, неумолимо предупреждават за тази опасност за просъществуването на българския род. Янко Янев възкликва: „Може би ние сме най-безисторичният народ“, а Кирил Христов обяснява това с липсата на расово съзнание: „В днешна Европа нашата страна е, за жалост, най-големият пример колко е фатално отсъствието на раса.“ На свой ред и Найден Шейтанов изразява тревогата си от липсата на български светоглед и дълбоко историческо основание на националната ни идеология. Всички тези обезпокоителни явления са следствия от стесняването на духовния кръгозор на българите – поради похабяване или поради потиснатост на духовно-историческите сили. Оттук е разбираемо защо тесногръдият патриотар основава идеологията си върху наследството на предосвободителния период, което е близко и осезаемо, а се въздържа да погледне по-назад. Защото пътуването в далечното минало е и пътуване в метафизическото измерение – пренасяне в ценностните категории на прадедите, за които патриотарят няма изострени сетива.
В днешно време обаче се откриха небивали хоризонти пред познанието на българската история и културно наследство. На бял свят излязоха многобройни свидетелства, които ни дават самочувствието на наследници на една от най-древните световни цивилизации. Това засили интереса на будните българи към далечното минало и разчупи догмите на посредственото патриотарство. Това е началото на нашето цялостно възраждане, към което призоваваше Найден Шейтанов, но все още си остава едно добро начало. Засиленият интерес към историята още не значи историчност. Наблюдава се едностранчиво ровичкане назад в миналото, без да се формулират идеи и задачи за бъдещето; вдъхновението идва повече от механичните исторически факти, а не от българските митове, които трябва да разпалват въображението за ново историческо осъществяване. Днес кого го интересува, че ние българите някога сме имали велика държава, много по-древна от другите европейски държави. Имаш или нямаш суверенитет – това е въпросът!
Днес живеем на прелома между между две големи епохи (махаюги – с продължителност 12 000 г. всяка), белязан от катастрофални събития. Това изправя нас българите, а и всички пред съдбовната дилема: да променим мирогледа си или да загинем!

Българският суверенитет

Доктрината на българския суверенитет води началото си от Кан Исперих. Когато той е избрал тази земя за средище на българската държава, е предопределил съдбата ни за векове напред. Земята на Балкана е за господари: който я държи здраво, той ще живее достойно, възползувайки се от нейните богатства и кръстопътно положеине. Но който се огъва, всички ще минават през него и той вечно ще страда, носейки проклятието на Испериха – че е отстъпил от неговия Завет. Затова днес на главите ни се стоварват всички възможни последици от загубата на суверенитета. Какво друго, ако не заден двор на Европа заслужава да бъде една държава без суверенитет?
След всичко остава голата хвалба, че ние българите сме интелигентен народ. Но без суверенитет интелигентността и всички други човешки дарования губят своята съзидателна стойност за народностната общност – те остават само едно добро пожелание. Представи си, че си направил някакво велико откритие, с което можеш да повдигнеш могъществото и благосъстоянието на нацията. Много хубаво, но как ще го осъществиш, ако нямаш насреща си национално отговорно правителство. Сам по себе си интелигентният човек е една стока – за нищо може да го купи и най-тъпият, но богат петролен шейх.
Но не само това. Безидеологичният интелект може да бъде въвлечен в най-чудовищни престъпления срещу човечеството. А точно на нас българите световните окултно-сатанистки сили възлагат разни съмнителни „спасителни“ мисии. Пояснение: сектата на Петър Дънов, проводник на теософското учение, разработено от илюминати и розенкройцери. Рудолф Щайнер, една от водещите фигури на теософското движение, е заявил, че в България има посветен, комуто предстои важна мисия за славянството – става дума за Петър Дънов. От кого посветен? За каква мисия?… Според „пророчествата“ на Дънов по нашите земи щяла да се появи тъй-наречената „Шеста раса“ – с изявени парапсихически способности. Също и Далай Лама твърди, че България била един от трите енергийни центъра на Земята. Някакъв американец пък наскоро е заявил, че ние българите сме щели да овладеем психологическата енергия и така сме щели да станем обединители на човечеството… При положение, че живеем в обстановка на тотална психотронна война, не можем категорично да отсечем, че всички тези неща са глупости. Кой ще ни даде такава власт в психологичната сфера, ако не за да ни употребят като оръдия за нечисти цели? Ще допуснем ли ние българите да ни превърнат в еничари на някакъв сатанински заговор? Във всеки случай тези догадки ни карат да почувствуваме до какви крайности може да доведе отстъплението от суверенитета в областта на идеологията. Най-точен критерий за достоверна национална идеология ни дава д-р Янко Янев: „Нека се знае, че всяка идея, която не изхожда от националното ни огнище, е противобългарска и реакционна.“
Липсата на отговорни водачи и оформена историческа сила в България поставя бъдещето ни пред една голяма неизвестност…
При тази разбита обществена структура и слабо чувство за общност, има реална опасност при едно кризисно положение това, което наричаме народ, да се окаже едно празно от съдържание понятие – за което предупреждаваха д-р Янко Янев, Кирил Христов и Найден Шейтанов. Дай Боже да не е така, но по-добре трезво да преценяваме действителността, отколкото да се самозалъгваме, че всички българи сме велики и интелигентни и така да останем напълно неподготвени за предизвикателствата на близкото бъдеще!  

Решението

Вездесъщото духовно разложение в българското общество и възможните катастрофални последици от него ни изправят пред необходимостта от също толкова сурови и решителни действия за съхранението на българската народност. На първо място, наложително е структурирането на ново българско племе. Необходимо е веднъж завинаги да преодолеем ограниченото патриотарско разбиране за народа като някаква еднородна и неизменна категория.
Народът представлява една органична съвкупност от племена, сплотени около господарското племе – расовото ядро, най-дееспособната и историчната част от народа. Такова племе бяха българите-оногури. Напротив, периферията е нещо относително – това е безисторичната тълпа, която в периоди на възход се увеличава – приижда отвън, а в периоди на упадък се разпилява – пръска се по чужбина или остава незаинтересована за националния суверенитет. Излишно е да пояснявам, че днес преживяваме точно такова свиване на българската народност – в демографско и в качествено измерение. Само ние, българските родолюбци, чувствуваме ценността на своята раса и родово наследство и имаме волята да останем Българи. Както никога преди, сегашната действителност ни налага да се осъзнаем като племе и да съсредоточим усилията си към борбата за просъществуването на българското племе. Тогава не ще е възможно всеки да мисли и чувствува различно от другите. Ще загърбим веднъж завинаги хроническите недъзи, които гнетят голямото умиращо общество. Оттук нататък можем да постигнем българския свръхчовек, като въплъщение на митичния образ на нашите арийски прадеди от Илиадата и Сказанието. Новият българин – пълно отрицание на малодушието, пораженството, злобарството, подлизурството и всичката простотия, изпълваща днес нарицателното „българин“ – болезнен срам за нашето племе в родината и по света.
За да отхвърлим бремето на тези наслоения, налага се да вложим и нов смисъл в нашето народностно име. Ще се наричаме Болг-Арии – да подчертаем арийското си потекло, а също и с по-старото си име – Кимери. С нови отличия, йерархия, мит и закон!

Неподписан текст

Текстът от ч. ІІІ Първобългарите, наречени кимери е представян като доклад и публикуван самостоятено в две различни редакции в: България в световната история и цивилизации – дух и кулутура. Варна, 2002, с. 31– 45 и в: България в световната история и цивилизации – дух и кулутура. Варна, 2012, с. 113– 133. Други негови варианти са публикувани в Народен будител, Х, 2002, № 1 (75) и № 2 (76), както и в Авитохол, 2009, № 30 (бел. ред.).