Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.08.2018 11:14 - БЪЛГАРСКИЯТ БАБИЛОН - част V
Автор: drivanmitev1 Категория: История   
Прочетен: 631 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 26.08.2018 19:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ПРАОТЦИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ

image
Древнобългарски амулет-конче. Извечният образ на Праотеца през неспирния бяг на времето

Митът за Праотеца

Всеки човек има майка и баща, две баби и двама дядовци, четири прабаби и четирима прадядовци… немислимо е да се помнят имената на всичките прародители. В съзнанието на човека остава онзи от тях, който е надмогнал единичното си битие, онзи, който се е издигнал най-високо в сферата на духа и по този начин е получил безсмъртие. Праотецът – първопричината за рода, началото на родословното дърво. По законите на генетиката делът на неговата кръв намалява във всяко следващо поколение, но споменът за живота му – не. Напротив, той придобива сакрално измерение, защото праотецът е най-добрият, най-достойният и най-великият в целия род. Така той става мит и спойка – здрава и свещена, между всички поколения във времето. Всички негови потомци определят себе си като продължители на неговата личност. Родът съществува не само по законите на генетиката – той се крепи на своята памет, на своя родоначалник, на своя мит. На съзнанието и разбирането за хора от една кръв. Защото тук не става дума за отделния род, но преди всичко за Рода с главна буква – свещеното понятие за народа като едно кръвно цяло.
Народът като един голям Род.

Авитохол – синът на сърната

Родословията на много велики народи започват с мита за царя-младенец, подхвърлен сред природните стихии и отгледан от диво животно. В един литовски летопис, написан на старобългарски, се разказва за някои легендарни царе, между които е и Българският родоначалник: „Ромул и Рем – основателите на Рим, са били отгледани от вълчица… Астиаг – мидийски цар, накарал Гаспарг, своя секретар, да умори бебето Кир, за да не царува след него. Също така и първият испански цар Болгорос накарал да хвърлят внука му в морето, който му бил и син, но морските вълни го изхвърлили жив и здрав на брега, където една сърна го откърмила със своето виме. След това той станал испански крал под името Гобиас. Също така и малкото князче мисикийско, сиреч българско, било откърмено от една сърна след като било откърмено в горския пущинак, за да не загине… Парис, синът на Приам, бил отхранен в пущинака от една женска мечка…“
За историческата личност на „малкото князче мисикийско, сиреч българско“ свидетелствува Именникът на българските царе – свещеният летопис на българската държавност. Той започва така: „Авитохол живя триста години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.“ На този първи владетел са приписани невероятните триста години живот, подобаващи на един легендарен прародител. Самото име Авитохол буквално означава „Син на Сърната“ (“Ави“ – син; „Тохол“ – сърна), според убедителното тълкувание на Петър Добрев с помощта на памирските езици. С това той доказа, че българският родословен мит се отнася именно за Кан Авитохол. Според Именника българският цар-праотец се възцарява в годината Дилом – „Змия“, месец Твирем – „Четвърти“, съгласно древнобългарския календар. По изчисленията на Петър Добрев, това е 165 г. от Хр., което вече е и астрономически потвърдено.
Дълго време се считаше, че легендата за Авитохол е съхранена само в посочения литовски летопис. Напоследък, обаче, открихме, че българите също са пазили в родовата си памет легендата за своя праотец. Тя е пресъздадена в една народна песен и близо две хилядолетия предавана през поколенията, за да бъде най-накрая издирена и публикувана от великия български идеолог Найден Шейтанов. Самият той оценява значението на песента като български родословен мит, но намира, че тя се отнася за раждането на Дионис. Засега не разполагаме с оригиналния текст на песента, затова тук поместваме целия преразказ на съдържанието ѝ, предадено от Найден Шейтанов заедно с неговото тълкувание:
В народното ни творчество има и песни, които наумяват легендата за раждането на Диониса, както и за скитането на това божествено дете. Една песен пее, как „млад билярин“ – чудотворец! – дал на „лична мома биле за рожба“. Когато навремило да роди, момата отишла горе в усоите и там на една горска поляна родила „дете не като всяко“ – „дете с ризница“ и „със златни криле на рамената“. Младата мома-майка „разпасала свилен пояс, свела гора тънко върше“ и била вързала люлка за необикновеното чадо. Ала момата умира наскоро, като загива и митичната Семела – Дионис остава сирак. Тогава дошла кошута – дружката на „сур елен златорог“ – и почнала да кърми осиротялото дете. Точно тъй коза кърми Зевса на о. Крит и вълчица – прадеда на римляните, Ромула. Дионис собст. се кърми от нимфи, менади и пр. Според народната ни песен, вятъра люлее люлката, а дъжда къпал детето-сираче… Народната ни песен пее, обаче, по-нататък. Детето-сираче било взето от „Ян кехая“ – овчар на овчарите – както малолетния Дионис се взима „за възпитание“ от Хермеса и Фалес-Велеса.“
Към тези знаменити разсъждения ние само можем да добавим, че мотивът за раждането на дете с ризница и златни криле на раменете е широко разпространен в българския юнашки епос – като личба за раждане на юнак. Това само потвърждава колко дълбоки корени има митът за Авитохол в българската народностна душа. Заедно с удивителните подробности около раждането на чудноватото дете, в песента е предадена и развръзката на неговата история. След отбиването си осиротялото дете било взето от Ян кехая, т.е. от Бог Янкул. Янкул всъщност е Юпитер, почитан от древните българи като Господар на времето и Предводител на звездите, или „Овчар на овчарите“, както се пее в песента. По движението на Янкул-Юпитер по небесния свод нашите прадеди са отчитали календара си, затова толкова са го обожествявали. Без да има специални познания по древнобългарската митология, по пътя на собствените си разсъждения Найден Шейтанов достига до удивителния за времето си извод, че Янкул е Юпитер: „Ян или Еньо е божество в народната ни митология. Неговият празник е Еньовден – начало на слънчевия обрат към зима… Ян е съкратено от Иван – име, което се изговаря и Иови, Иово, Иован. Иови е, обаче, главният бог на римляните, Юпитер, син на Сатурна – старинния бог на Слънцето. Римляните извеждат от старата Троя Айней, Еней…“
В безценната народна песен, разказана от Шейтанов, името Авитохол също не се споменава, но самото присъствие на Янкул – един от главните български богове, е достатъчно доказателство за древнобългарската ѝ приемственост. И ние като духовно издигнати българи следва за осмислим дълбокото ѝ житейско послание.
Ако приемем Дървото на живота за свещен символ на народа и неговата цивилизация, то легендарният прародител съответствува на неговото семе. Семето е зародишът на дървото, но то е и плод на друго дърво, на по-старата цивилизация. Също както семето преодолява случайността, за да поникне, така и подхвърленото дете преживява изпитанието благодарение на прастария инстинкт, който свързва човека с животните от зората на тяхното сътворение. Отглеждането на човека от животно всъщност е едно повторение на сътворението, едно ново начало. Но това начало има не само космически, но и нравствен смисъл. Според древните учения за времето упадъкът винаги съпътствува историческото развитие на човечеството. Нравствената деградация неизбежно се натрупва у хората и се предава в поколенията чрез възпитанието. За да пребъде една цивилизация, тя трябва да се възроди от нравствено чист човек. А в идеалния случай такъв човек може да бъде възпитан от животно – същество, в което няма зло.
Известни са и действителни случаи на деца, отгледани от диви животни – маймуни, вълци и др., обобщени в художествения образ на Тарзан. Те нямат нищо общо със споменатите митични херои – детето, бидейки отгледано в най-ранна възраст от животните, възприема тяхната обществена програма и си остава с нея до края на живота си. Такива хора, попаднали в човешкото общество, не са успявали да се приспособят към него.
Тези факти не могат да обезсмислят родословните митове, а само дават повод за още размишления върху тях. За разлика от действителните случаи, митовете не се отнасят за обикновени хора, а за потомци на царски родове, с изключително чиста и благородна кръв. В древните общества такива хора са се славили с т.нар. „кръвна памет“ – способност за преживяване на спомени от живота на прадедите, в сън или в трансово състояние. Отглеждането на такъв човек от животно е едно изпитание, при което той постига себе си единствено по силата на своята наследственост. Смисълът на мита за подхвърленото дете е да затвърди вярата в божествената предопределеност на праотеца, в неговата личност, неподвластна на съдбата, която определя живота на простосмъртните хора. След като вече е пуснал своите корени в първичността, той възмъжава, попада в обществото и въпреки неизвестния си произход, той доказва себе си и възражда държавата и цивилизацията.
Несъмнено Авитохол е едно ново начало – той се възцарява през месец Твирем, започващ на пролетното равноденствие (21-ви март), празникът на възраждащия се живот, отбелязван от древните иранци (ариите, влезли в състава на българската народност) като Нова година (Ноуруз). Средновековната Савина книга от X в. свидетелства, че и след покръстването българите са тачили своя праотец под името Св. Авитух, и са чествали неговия празник на 7-ми април, който се пада през месец Твирем.
В датата на възцаряването няма нищо случайно. Тя е свързана с мита за сърната, която го е отгледала. Култът към елена (сърната) и божествата, свързани с него, е широко разпространен сред народите на Евразия и е свързан с пролетта. А в древните езически общества култовете към боговете, прадедите и свещените животни (тотемите) са били взаимно свързани. В пантеона на древните келти, чиито вярвания са много близки до тези на нашия народ, съществува такъв бог, изобразяван с еленови рога – Цернун. Неговото име е сродно с българската дума „сърна“. Цернун е богът на горите и плодородието, и неговата сила е през пролетта. Изглежда Авитохол се е възцарил през месец Твирем в знак на благодарност към Цернун, неговия закрилник, който е изпратил вълшебната си сърна да го откърми.
Каква мъдрост ни дава митът за Кан Авитохол днес? В нашето общество упадъкът на ценностите взема все по-застрашителни размери, а той не е от вчера и не засяга само нашето поколение. Старците, които в миналото са почитани като мъдреци, днес вече не носят мъдрост и идея зя спасение, а само левичарски и пораженски комплекси. Хората в активна възраст съшо нямат воля за борба и хероизъм. Изходът от тази ужасна безпътица е в нас, младите родолюбци.
Подобно на младия Авитохол, ние трябва да се освободим от всички робски наслоения, които сковават волята на нашата раса, и да поемем по тайните пътеки на свещената сърна. Тя ще ни изведе до нашата неподправена арийска същност, до истинската ни биокултурна самоличност, пламтяща в дълбоките пластове на несъзнатото. Така ще бъдем в състояние да припознаем закона на нашите велики праотци – царете от свещената династия Дуло. И с него ще прекрачим прага на новата епоха – като продължители на българския род и цивилизация.

Болг – новото слънце на българите

Авитохол не е първият легендарен български цар, почитан като праотец. И преди него нашите прадеди са имали могъщо царство в Азия, но също и тук – в земята на Балкана. И тогава българите са почитали своя по-далечен прародител. Той не само не е забравен, а на него е наречен най-светлият български народен празник, който празнуваме и досега – Коледа. Празникът на светия Цар Колед. Към него българските коледари отправят молитвите си за здраве и плодородие през идната година. На неговия празник се извършва мъжкото посвещение на момчетата – за пръв път те запасват червен пояс, обличат ергенски дрехи. Така пременени се присъединяват към коледарската дружина, за да запеят на свой ред вечния химн на Болг-Ариите: „Болг се роди, Коледо“. На Коледа ние празнуваме рождението на Коледовия син – Болг (Вълк), чието име ние, българите, носим.
Все още ние не знаем при какви обстоятелства се е родил цар Болг, но явно цар Колед и неговият народ трябва да са били изправени пред съдбоносно изпитание, за да стане такъв светъл празник рождението на престолонаследника. А цар Болг се възцарява през 1823 г. пр. Хр. според един летопис, обнародван от Герги Раковски. Там се разказва, че цар Болг е бил един велик предводител на нашите прадеди – кимерите, и владетел на много земи. Затова неговите поданици са приели името му, което и днес с гордост носим. В Летописа на Раковски, обаче, са смесени делата на легендарния цар Болг и на по-късния келтски владетел със същото име, царувал в Тракия по времето на Филип Македонски. Йеросхимонах Спиридон също разказва за царете Колед и Болг, но той отнася тяхното царуване към VIII в. пр. Хр. Според него цар Колед е бил нечестив, зъл, властолюбив и идолопоклонник: „…поиска и Колад да бъде бог и повели на народа да му се покланя като на бог, а не като на крал. И роди двама сина, а името на първия беше Болг или Бог. И когато му се роди първия син Болг, той повели на целия народ по цялата земя да тържествува, сиреч да го празнува на месец Декември на 24-я ден, с ядене и пиене и песнопения, сиреч „Болг се роди, Коладе…“
Ние не можем да се съгласим с такава нихилистична представа за нашия цар-праотец, защото нито един законен български владетел не е бил самовлюбен и надменен. Напротив, нашите велики канове и царе са се славили със своята мъдрост и човечост. А и нашият народ е достатъчно зрял в духовно отношение, за да не отдава почит на порочни владетели. Също така ние знаем, че българите никага не са били идолопоклонници.
Все пак легендарният цар Болг действително е царувал много преди известния келтски цар със същото име. В преданията за най-старата история на Ирландия, отнесени към предисторическите времена, се разказва за народа Фир Болг, чието име означава „хора на Болг“. Там също се разказва и за бог на име Булг, и за неговото свещено копие, наречено Гае Булга. Имената на чутовните царе Колед и Болг са запечатани и в преданията за най-великия херой на келтските народи – легендарния Крал Артур, в името на неговия свещен атрибут – меча Ескалибур. Това е латинизираната форма на истинското му келтско име Каледвулх (Коледболг) – Мечът на Колед и Болг.
Тези отгласи от далечните исторически събития, достигнали до нас с гласа на преданията, още повече потвърждават свещеното значение на празника Коледа. Рождението на цар Болг е открило нова епоха в историята на кимерите и затова то е съизмеримо с рождението на Новото Слънце по време на зимното слънцестоене, към което е отнесен празникът Коледа. Крал Артур също олицетворява Новото Слънце според вярванията на британските келти. Но Болг също е свързан с вълка, на когото е наречен, също като Авитохол – Синът на Сърната. Вълкът е свещено животно за арийците, господар на суровата северна природа и жив пример за храброст, съратничество и саможертва. Неговата сила е през зимата, и той е почитан от нашия народ през Вълчите празници около Архангеловден (21-ви ноември) и по-късно.
Болг се роди, Коледо! Тъй както на небето се ражда новото слънце, за да ни даде живот, здраве и плодородие пред идната година, тъй и на земята се е родил Болг, за да даде нов живот на българския род и царство. Така е било, нека така да бъде и занапред! Да бъде българската воля!

Всеобщият Баща

Родословиято на българите не се изчерпва дотук – то продължава и по-назад във времето, в историята на нашия пранарод – кимерите. Приема се, че кимерите произхождат от Гомер, един от синовете на Яфет, син на Ной – прародителят на човечеството, преживял Всемерния потоп според Библията. Изглежда в това родословие име известна достоверност, тъй-като един от синовете на Гомер се казва Тогарм – едно име, близко до това на Върховния Бог на древните българи – Тангра. В езика на ирландците, с които имаме общо културно наследство, Тогарма означава „клетва пред Бога“.
Според Безименния латински хронограф легендарният български прародител е Зиези. Това име направо ни отвежда към Зиусудра – шумерският прародител, преживял Потопа, първообраз на библейския Ной. Стилизирания образ на праотеца откриваме в един вид древнобългарски амулет-конче, открит на няколко места в Северна България. Едно обаче е вярно. Народите се умножават, разделят се и се разселват по света. При това те издигат в култ новите си легендарни царе, като не престават да тачат и по-старите праотци. От друга страна, в търсене на най-далечните си корени хората достигат до обобщителния образ на Всеобщия баща – праотецът на всички народи от тяхната раса. Всеобщият баща е не само родоначалник, но той също е дал на хората знанията, необходими за тяхното оцеляване – така той се явява и просветител. Всеобщият баща не е само човек, а преди всичко Бог. Той присъствува дълбоко в нашата генетическа памет и прониква в нашето съзнание като архетип, направлявайки волята ни за господството на рода. В религията на древните германи тази архетипна представа за праотеца е изкристализирала в култа към Один (Вотан) – Всеобщият баща, небесният закрилник на арийците.
Всеобщият баща има своето значимо място и в пантеона на древните българи. Според Сказанието за дъщерята на Хана, достигнало до нас от далечните земи на Волжка България, за такъв се счита Алп Хурса – Синът на Слънцето и Бог-ковач. Когато хората с божествена природа – средните алпи, непрекъснато враждували помежду си, Всевишният Тангра ги наказал така, че от тях да се раждат само смъртни хора. Но първите хора живели като скотове. Тогава по волята на Тангра Хурса е вложил в тях огнения си дъх, и така у хората се е появила душата, която е безсмъртна и е главното в човека. Алп Хурса също така е научил хората да добиват и обработват желязото, и затова са го почитали като покровител.
Преданието за Алп Хурса е съхранено и по нашите земи, в паметта на хората от Лудогорието. Там той се знае като Железният баща (на турски Демир Баба) – Великанът на великаните и Заповедникът на водата и огъня. Той определено е почитан като Всеобщ баща и родоначалник на 72 народа и техните царе. Той също така е научил хората на рударство, ковачество и на много други умения. Но като Всеобщ баща Железният баща съчетава чертите на тотемните животни на двамата легендарни български царе-праотци на българите – далечният Болг и по-късният Авитохол. Железният баща е можел да се превръща във вълк и в сърна. С мита за Железния баща са свързани и легендите за дванадесет бели вълци и още дванадесет бели сърни, които според поверията понякога се явяват из Лудогорието. А може би Железният баща е и самият Один, царят на асите – обожественият народ от германската митология. В древността асите са живяли при устието на р. Дон, и са наричани още Железния народ, защото техните воини целите са били облечени в желязо. Один също така е бил заобиколен от 12 жреци, наречени диари – толкова, по колкото са белите вълци и сърни в легендите от Лудогорието. Накрая следва да отбележим, че асите се смятат за тракийско племе, и не е изключено преданията за Железния баща да са свързани с наследството на гетите – тракийско племе, живяло в Североизточна България. Неговата столица Даусдава се е издигала в Сборяново – там, където е светилището на Железния баща и се пазят преданията за него.
Така се подрежда родословието на българите. От Всеобщия баща през царете от свещената династия Дуло, някои от които са почитани като легендарни прародители през различните времена: Колед и Болг, Авитохол, Кубрат и Исперих. В средновековния апокрих „Сказание за пророк Исай“ Кан Исперих също е представен като легендарен цар, който като малък е бил подхвърлен в кошница по течението на Дунава. Разбира се, това няма нищо общо с неговото истинско детство, но тук виждаме:
Великата истина за раждането на мита – не като дословно пресъздадена действителност, а като най-могъщото духовно средство за въздействие върху действителността. Митът е една историческа необходимост, неговата цел е да разпали въображението на народа за съзидание и хероизъм. Българите неведнъж са били принуждавани да напуснат земите си, застрашавани от многократно превъзхождащи ги по численост врагове. Но всеки път по Божий промисъл се е явявал решителният предводител, който ги е извеждал към нови земи и нов живот, продължавайки българското царство за вечни времена. И нашите прадеди са го възвеличавали, за да преглътнат горчилката от временните несполуки, за да забравят пепелищата от бащините домове и костите на своите другари, останали непогребани по бойните поля. За да повярват отново в себе си, и да започнат живота отначало. Така е било, така и ще бъде.



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: drivanmitev1
Категория: История
Прочетен: 40001
Постинги: 102
Коментари: 15
Гласове: 13
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031