АСИТЕ – НАРОДЪТ НА ВОТАН. СЛЕДИ КЪМ БЪЛГАРСКОТО РОДОСЛОВИЕ



Один (Вотан), яздещ своя вълшебен осмокрак кон Слейпнир – рисунка на викинги върху камък от IХ в.

Със своята добре обоснована иранска теория за произхода на българите, Петър Добрев направи значителен пробив в разбиранията за древната българска история. Така той насърчи и други изследователи да търсят корените на българите сред индоевропейските народи. Въпросната иранска теория има своето основание, но тя не може задоволително да изясни нашата народностна самоличност. Според нашето схващане, основополагащият елемент на българската цивилизация са кимерите – прадеди на келтите и значителна част от траките. За иранците – аси или арии, считаме, че само са се надградили над това кимерийско ядро, колкото и значително да е тяхното културно и езиково наследство сред съвременните българи.
В нашите изследвания остава открит въпросът за иранските корени на българската народност; за това от кой ирански народ произхождат част от нашите прадеди и какво изобщо разбираме под езиковото определение ирански народи? Дали това е еднородна или относителна категория? Има един ирански народ, който е свързан с историческото пространство на българи и траки. Неговите следи ни отпращат и към културното наследство на древните германи. Това са асите. За разлика от кимерите, тяхното име не е вписано в историческите документи за произхода на българите. Затова пък в наследството им откриваме много следи към нашата история и културна самоличност.
Асите не следва да са безинтересни за нас, след като основните понятия на нашето самоопределение съставляват цяла семантична група, чиито корен е свързан с името АСИ: АЗ – лично местоимение, личност; ЕЗИК – средство за общуване, също и народ – в миналото; ЕЗИЧЕСТВО – народностна вяра. С АЗ започва нашата българска писменост и в двете нейни разновидности – кирилица и глаголица. Ще каже някой, че тези думи са славянски, доколкото все още ни поставят в категорията „славяни“. Но за разлика от останалите „славянски“ народи, единствено ние българите наричаме себе си АЗ. Със същото лично местоимение се наричат и осетинците в Кавказ – потомци на аланите, известни и като аси.
Въпросът за асите има не само историческо, но и духовно-митологическо звучене. В древногерманските предания асите се възпяват като богове. Кои са асите и защо са заслужили такова богопочитание? Тези въпроси разпалват въображението на западните изследователи и насочват вниманието им на изток, по следите на Одиновите мистерии. За съжаление, обаче, германските и скандинавските изследователи слабо познават историята на източноевропейските народи, затова техните изследвания са бедни на факти. В търсене на българските корени, някои български народоизследователи също изказват прозрението, че асите са древните българи. Това поставя необходимостта от задълбочени изследвания по тази тема.

Кои са асите?

В знаменитата Едда асите са представени като божественото племе на върховния бог Один-Вотан. В друго, по-малко известно произведение – „Сага за Инглингите“, съставителят на Еддата разкрива истината за техния земен произход. Става дума за народ от Северното Причерноморие, преселил се през I в. от Хр. в Скандинавия. Преди това Одиновите аси са имали царство на изток от река Дон, със столица Асгард (Ас-град на български, Градът на Асите). Последният, но легендарен цар на асите – Один, е странствал много и завладял много земи – владенията му са се простирали и на юг от Кавказ, в „Страната на турците“ (по Стурлусон). Още по-назад във времето, Снори Стурлусон извежда произхода на асите от древната Троя.
Според хипотезата на руския изследовател В. Щербаков, Асгард е Астрахян (в превод Ас-град, Асгард) в устието на Волга. Именно там, в разкопките на Старата Ниса, Щербаков е открил архитектурното въплъщение на Валхала. И до днес името на асите носи Азовско море. На тях изобщо е наречен континентът Азия, тъй като античните и средновековни летописци извеждат началото му от Мала Азия и земите на изток от Дон – от земите на асите.
Съвременните историци отъждествяват асите с аланите. Античните автори, обаче, дават сведения за много племена с името аси и производни имена, пръснати в древността из Мала и Средна Азия. Значи по-правилно е да се твърди, че асите са цяла една народност, част от които са аланите.
Основно асите са обитавали земите около планината Имеон (Памир) в Средна Азия, където са живели и древните българи – според убедителните доказателства на Петър Добрев. За наша изненада, обаче, в описанието на Парапамис (Памир-Хиндукуш) Страбон не споменава имената на известните български племена утигури, ултидзури, кутригури и буругунди (оногундури), за които съобщава Прокопий Кесарийски. Там пък са отбелязани асии, парасии, атасии и хипасии. За атасиите се уточнява, че са племе на масагетите, които са сродни с българите, ако не и самите древни българи. Хипасиите, обитавали южните склонове на Хиндукуш, са имали владетел на име Асакан – ще рече Кан на Асите. Името му е сходно с това на българския владетел Заберган (Забер Кан), нападнал през VI в. Константинопол. От асите изглежда произхожда името на родоначалника на българската династия Асен (не от тюркския Ашиня!), а също и името на един легендарен цар на Лудогорието – Асар.
Следи от асите откриваме и в Мала Азия – тук имаме предвид пламето асиони (името му завършва на -он, което е характерно за имената на тракийските племена) и град Ас в Киликия, чиито жители са се наричали асии. Тези факти дават известно основание на твърдението на Стурлусон, че асите произхождат от Троя. Още повече, че и в родословието на троянските царе срещаме името Асий – така се е казвал братът на Цар Приам. Интересни връзки ни подсказва и името Асканий. Това име е носил един легендарен вожд на фригите, но също и синът на Еней, основал град Алба в Италия. Поясняваме, че фригите са тракийско племе, а Еней е считан за наследник на троянците, които също са траки. Аскания се е наричала и една земя в Малоазийска Мизия. Най-неочаквано, обаче, откриваме името Аскания и в Средна Азия. То свидетелства за някакво преселение – от или към Мала Азия, при което едната област е наречена на името на другата.
Митът за древната Троя е оставил дълбок отпечатък върху европейската култура. Вдъхновени от него, някои европейски владетели са извеждали потеклото си от Троя – такъв е примерът с родословието на франкските крале. В някои родни летописи също се споменава за произхода на българите от Троя. Например в средновековната „Притча за Троя“ се уточнява, че мирмидоните на Ахил са станали българи. Поп Йовчо Попниколов пък извежда родословията на българските владетели от Пелемен и Антигон, царе на Троя. Тези твърдения все пак имат принципно основание, при положение, че троянците са траки. В полза на тази следа още по-убедително звучи житието на Св. Климент Охридски: „Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър Македонски от разположения край Бруса Олимб към Северния Океан и Мъртвото море…“ Летописецът разказва за старите земи на мизите край гр. Бруса в днешна Турция и Малоазийски Олимп, в близост до които е разположена Троя. От Илиада е известно, че мизите са били съседи и съюзници на троянците. Преселението на мизите удивително напомня за историята на Одиновите аси – особено като имаме предвид, че най-вероятно Александър ги е притиснал към източните брегове на Черно море, където е основано царството на асите. Възможно е мизите да са аси.
Преселението на асите от бреговете на Черно море към Скандинавия напомня и за един друг народ, преминал по същия път. Това са кимерите (кимври) – клон на българския пранарод, установил се на п-в Ютланд в Дания. Макар и техното преселение да е станало в по-ранни времена, някои изследователи допускат, че асите са същите тези кимери. Ние имаме друго мнение за кимерите, но тази теза все пак има отношение към нашия народностен произход. Например, норвежкият изследовател Стайн Ярвинг определя асите като трако-кимери. Според неговото схващане, асите се заселват в Северното Причерноморие през около 1150 г. пр. Хр. след като напущат разрушената Троя. Той също твърди, че Асгард е построен по подобие на Троя. Позовавайки се на местни езици, Ярвинг тълкува името му като „Железният град“, а на асите – като „Железният народ“. Тези митични имена ни препращат към също така митичния херой на Лудогорието – Железния Баща, преданията за когото са наследство от траките-гети.
Изглежда сродството на българите с асите не идва само от Имеон. Още по-категорични исторически факти свидетелствуват за тяхната приемственост в земите между Дон и Кавказ. През 90–60 г. пр. Хр. след неравната борба с римските легиони на Понтус и поради предизвиканите от тях опустошения, Один бива принуден да се изтегли с част от поданиците си на североизток към Скандинавия. Преди това той поверява управлението на Асгард на двамата си братя Вили и Ве. С подобни обстоятелства е свързана и ранната история на баварците, за които е доказано, че са българи по произход. Според древните баварски летописи, те се заселват в настоящата си родина от Армения, откъдето били прогонени от войските на император Тиберий (около половин век след Понтус). Два века след оттеглянето на Один, в тези земи отново се заселват българи – откъм планината Имеон. През 165 г. от Хр. Кан Авитохол основава там Старата Велика България. Тук историята на българите (баварците) и Одиновите аси така се преплита, че изглежда става дума за един и същ народ. Да разгледаме и собствените предания на тези народи. В „Сага за Инглингите“ е поместена следната легенда за обожествяването на Один:
„Один бил велик воин, и много странствувал, и много страни завоювал. На него толкова много му вървяло в битките, че постигал победа във всяка битка, и затова хората му вярвали, че той винаги носи победа. Изпращайки хората си на битка или с други поръчения, той обикновено поставял ръцете си на главите им и им давал благословия. Хората вярвали, че тогава успехът им ще бъде сигурен. Когато неговите хора се оказвали в беда, в морето или на сушата, те го призовавали и считали, че това им помага. Него считали за най-надеждна опора.“
За същото се разказва и в един баварски летопис: „Този цар Алман, или немският Херкулес, нашите предци провъзгласили за бог и управител на военните действия, отредили му място на небето и му се молели. Когато те искали да се бият с враговете си, те го призовавали, пеели множество песни за него и имали особен обичай в негова чест с вдигане на шум и внезапно налитане. Това те наричали „барит“ („barrit“), от което още има игра, наречена „търчибара“ („der Bar laufen“) или бягане по линия.“ Тук се разказва за първия баварски цар Алман Ергле. В други баварски летописи се изтъква, че баварците били доведени от Армения от херцог Поймонт и неговия брат Инграм. Тези имена Ергле/Инграм пък ни напомнят за Одиновата династия – Инглингите. Като се свържат посочените легенди със съответните исторически обстоятелства, се вижда, че баварците са всъщност асите на Один – клон на древните българи.
С основание можем да приемем, че асите на Вили и Ве са били асимилирани от българите на Авитохол, установили се по-късно в техните земи. От асите последните са наследили руните и преданията, известни от „Сказание за дъщерята на Кана“: за бог Один-Барин и неговата Валхала; също и за хероя Один-Аудан, наречен Дуло – като равностоен на царете от Свещената Българска династия Дуло.
Налице е известно сходство между руническите писмености на българи и аси. Свещеното писмо на Один се състои от 24 руни, съставени от прави линии, сключени под ъгъл от 60°. От надписите при Мурфатлар (Северна Добруджа) Петър Добрев извежда около 60 древнобългарски писмени знака. Повечето от тях също се състоят от прави линии, но под ъгъл от 90°; други пък имат заоблена форма. От всички тези руни само 8 имат графични съответствия с руните на Один. Това е само за Мурфатлар, но затова пък по градежите и керамиката на Велики Болгар и Биляр във Волжка България могат да се разпознаят всичките знаци от Одиновата азбука-футарк. Тези факти също поставят въпроса за историческите връзки между българи и аси, както и за писмеността на древните българи – дали става дума за една или повече писмени системи.
Асите на Один са били уседнал народ – занимавали са се със земеделие, издигали са градове, изградили са добре уредена държава със силна войска. Имали са още своя писменост и са развивали изкуства и занаяти. По своята материална култура и начин на живот асите са съизмерими с древните българи, а не например със скитите, които също се считат за ирански народ, но са били номади, безписмени и не са строили градове (по свидетелствата на Херодот).
По своето положение Один е бил цар-жрец – с име както на прославен воин, така и на мъдрец, владеещ магията, прорицателството и словесното изкуство. Управлявал е с помощта на дванадесет жреци, наречени дия (богослужители, от индоевропейското понятие Дяус – Бог). Те са извършвали жертвоприношения, но също така са имали и съдебни функции. С тази цялостна йерархия, завършваща с обособено жреческо съсловие и институцията на Царя-Жрец, държавната традиция на асите е близка до тази на древните българи, а не до теократичните традиции на индоиранските им роднини – мидяни, перси и индоарии. При това държавното устройство на асите не е еднакво с това на древните българи: жреците се наричат дия, а не колобър; те имат и съдебни функции, които при древните българи са в правомощията на тарканите – администратори, представители на воинското съсловие; най-висшите сановници около царя на асите са дванадесете диари, докато в българската йерархия те са шест – Великите боили (Укел). Тези различия не бива да ни обезсърчават, ако приемем, че иранската народност на асите или ариите не е в основата на българската държавна традиция, а само се е надградила над кимерийското ядро на българската цивилизация.
Покрай легендата за Еней и следите към Троя, ние откриваме някои съществени връзки между културите на асите и етруските в Италия. За последните съвременни изследователи като Божидар Динков допускат, че може да са троянци. Ако направим сравнение с асите, ще видим, че и при етруските върховният орган на държавното управление е съставен от 12 жреци-лукумони. Много близки помежду си са и руническите писмености на тези народи. Покойният проф. Владимир Георгиев е успял да разчете езика на загадъчния етруски народ – той е от групата на хето-лувийските езици. Това доказва, че етруските произхождат от Мала Азия и може би имат общи корени с малоазиатските аси. Хетите, за чийто език става дума, са народ от ирански произход, каквито са и асите.

Ведическото наследство на асите

Еддата и „Сага за Инглингите“ съдържат достатъчно свидетелства за индоиранската културна самоличност на асите. В този смисъл значителна част от германската митология следва да се разглежда като възникнала на индо-иранска основа. Оттук не бива да ни учудват удивителните съответствия между божествата от Еддата и ведическия пантеон: Один – Вишну; Тор – Индра; Хеймдалур – Шива; Фрей и Ньорд – братята Ашвиня (Насатия); Фрея – Сарасвати. Тези успоредици са по-скоро тясно индо-ирански, отколкото индо-германски, т.е. общо индоевропейски. Ние също така забелязваме, че митовете на асите нямат подобия в наследството на познатите ни ирански народи, обитавали степите на Източна Европа – скити и алани, ако ще последните да са известни и като аси. Няма го в Еддата мита за прародителите на скитите – Скитския Херсулес и Змиеногата богиня; за тримата им сина, единият от които – Липоксай, е успял да поеме в ръцете си небесните дарове – като посвещение за цар на Скития. Няма ги и историите за хероите-нарти от осетинския народен епос. В този епос, считан за наследство от аланите, срещаме емблематичната идея за меча, изваден от камък. Това определено ни отпраща към келтската митология – към завладяващия мит за посвещението на Крал Артур. Това наследство дава основание на някои британски изследователи да изведат произхода на Крал Артур от аланите, но то не води към следите на Один и неговите аси.
Съществен елемент от индо-иранското наследство на асите е митът за сътворението на света от жертвоприношението на великана Имир. Същият мит е известен от ведическите предания на мидо-персите и индоариите – там великанът е наречен съответно Гайомарт или Пуруша. Има го и в наследството на далечен Китай. Според китайските предания и легендарният китайски прародител Фу-си произхожда от народа И, т.е. от асите, съгласно уточненията на руски изследователи.
Космогоничният мит за жертвоприношението на великана е имал основополагащо значение във ведическата духовна традиция. На него ведическите жреци-брахмани са основавали своята идеология и авторитет. Затова в метежа си срещу ведическото жречество религиозният пророк Заратустра така категорично преосмисля доктрината за космическото жертвоприношение, преобръщайки с краката нагоре първоначалния ѝ смисъл.
Друга ведическа традиция откриваме в погребалния ритуал на Одиновите аси. След установяването си в Скандинавия, Один е въвел същите закони, които асите са имали в старата си родина: „Той постановил всички мъртви да се изгарят заедно с имуществото им. Той казал, че всеки е длъжен да пристигне във Валхала с това добро, което е било с него в огъня, и да не се ползува от това, което той сам е закопал в земята. А пепелта трябва да се хвърли в морето или да се закопае в земята, а в памет на знатните хора да се насипва могила, а на всички обикновени да се поставя надгробен камък.“ От законите на Один научаваме, че асите са спазвали обичая на трупоизгарянето – определено индоирански по своя произход. И до днес в Индия разхвърлят пепелта на покойниците над свещени местности като Хималаите и реките Инд и Ганг. Один изтъква и идеологическата основа на трупоизгарянето – вярата в пречистващата стихия на огъня, освобождаващ душата на покойника от кармата на земния живот. В наследството на асите срещаме ведическата доктрина за изначалния огън, от който всичко е произлязло и всичко се завръща в него. Следи от трупоизгаряне са открити в най-ранната индоиранска култура, възникнала в нач. на II хил. пр. Хр. в Средна Азия – точно там, където през антично време са живели племената на асите. Трупоизгарянето е било разпространено и сред част от древните българи, доколкото сред тях е имало племена от иранско потекло, съхранили народностните си обичаи.
За погребалните обичаи на асите се споменава и още нещо съществено: издигането на могили в памет на знатните хора. Тази традиция е особено характерна за индоевропейските конни народи – траки, кимери и скити.
Още една следа към ведическите традиции на асите е космическото число 432 000, закодирано в мита за Валхала. Получава се, като сметнем, че от всяка от 540-те врати на Одиновия дворец излизат по 800 воини: 540 Ч 800 = 432 000. За космически кръговрат от 432 000 години разказва бабилонският жрец Берос – толкова, според него, са царували царете преди Потопа. За кръговрат от по-голям порядък, но на същата основа – 4 320 000 г., се споменава в древноиндийския епос Махабхарата. Според индийското учение за времето, толкова години е продължителността на една божествена махаюга, равняваща се на 360 земни (човешки) махаюги – кръговрати от 12 000 г.
Обичаите и митовете на Одиновите аси свидетелствуват за културната им близост до мидо-персите и индоариите, а не до всички народи от иранската езикова група. Изобщо в езиковото понятие ирански народи се включват разнородни в културно отношение народи: с номадски или уседнал начин на живот, със самодържавно или теократично управление, с различни митове и вярвания. А съгласно нашето схващане, духовната култура много повече свидетелствува за самоличността на народите, отколкото езика, който е податлив на изменения.

Аси и българи – митологични успоредици

Съществени успоредици се наблюдават между преданията на българи и аси. Необходимо е да уточним, че като основен източник на древнобългарската митология посочваме сборника от песни на волжките българи „Сказание за дъщерята на Кана“ , заедно с някои песни и вярвания на дунавските българи, потвърждаващи неговата достоверност. Тук разглеждаме следните примери:
1. Българският пантеон. По своите функции основните български божества от Сказанието определено отговарят на тези от Еддата: Барин – на Один; Кубар – на Тор; Хурса – на Фрей; Барс – на Хеймдалур (съответно на бог Шива в хиндуисткия пантеон – Сива в една българска народна песен). Особено показателна е връзката Барин-Кубар. По отношенията си като баща-бог на войната: син-бог на гръма те определено отговарят на Один и Тор. И не само в това се заключава удивителното сходство между българския бог на войната и германския върховен бог. В памет на своя загинал брат Тун Бури, Алп Барин е приемал образа на прекрасен сив вълк. Името Бури се среща и в родословието на Один – така се казва дядо му. А вълкът е любимото му животно. Подобно на Один, Алп Барин също е повелител на загиналите херои, живеещи в неговото райско селение на небето. В разказа за него е пресъздаден митът за българската Валхала: как той разделя воините си на две войски – на светли и тъмни алпи; как те воюват помежду си и така определят изхода от битките на земята. Също като воините на Один, които през деня се сражават едни с други, а през нощта пируват в неговия дворец Валхала.
2. Один – бог и херой. Забележителните успоредици между българската и германската митология поставят редица въпроси, между които и въпроса за произхода на самата германска митология. В „Сага за Инглингите“ и в Еддата Один е представен в различно естество: в първия източник като цар, а във втория – като върховен бог. Според „Сага за Инглингите“ и съответното баварско предание, Один е обожествен приживе – като бог на войната; по-късно германите са започнали да го почитат и като бог на мъдростта и плодородието (с рога на елен, подобно на келтския Цернун). Въпросът е, кой е този бог, чиито функции са приписани на Один и как е наричан преди това? Изглежда отговорът е в Сказанието. Там се разказва за Алп Барин като бог на войната, с функците на Один. За него ни напомня и името на бойната игра барит, изпълнявана от баварците в негова чест.
Отделно от разказите за боговете, в Сказанието се възпяват и подвизите на един херой, който също като Один е пребродил много страни – Аудан Дуло. Някои български изследователи са склонни да виждат в него великия хунобългарски владетел Атила от рода Дуло, но всъщност става дума за Один, известен и под името Аудун в „Сага за Инглингите“ (отделно, в друга глава на Поетичната Едда – основа на Цикъла на Нибелунгите, се разказва за Атли-Атила). Изглежда Один-Аудан е бил толкова почитан от древните българи, че те са го нарекли Дуло – съизмерим с царете от свещената българска династия. Това ни дава основание да виждаме в преданията на волжките българи първоизточника на митовете от Еддата, като доказателство за общите корени на българи и аси. Още повече, че в Сказанието божествата са наречени както алпи, така и диви – с древното индо-иранско понятие за богове (сравн. дева – санскр., дейва – др. перс.), което също напомня за иранския произход на асите.
3. Легендата за Тор. Не само бог Один-Вотан, но и гръмовержецът Тор – неговият син, има много общо с нашето народностно наследство. В легендата за него от Еддата откриваме някои ключове имена, свързани с цивилизацията на Испериховите българи: дворецът на Тор е Билскирнир – като Плиска. Колесницата му се казва Оку тор – на древнобългарски юк значи „возило“; Юк Боила, Юк Багаин – военни звания; юк – буква в българската азбука. Двата козела на Тор са наречени Тангьостур (Зъботрак? – ст. норд.) и Тангриснир (Зъбоскръц? – ст. норд.) – техните имена напомнят за нашия върховен Бог Тангра. Тези съответствия поставят въпроса за българския произход на тази легенда. Тор има три ценни вещи: чукът Мьолнир, Поясът на силата и едни железни ръкавици. По железните си атрибути той много напомня за Железния баща от легендите на Лудогорието; поясът пък е характерен елемент от българската народна носия. Иначе по функциите си Тор съответствува на Алп Кубар от българската митология – известен като Св. Илия в християнизираните вярвания на дунавските българи. Също като Тор, Св. Илия шества по Небето със своята гръмоносна колесница и се бори се с небесните хали. С вярата в бог Тор-Кубар е свързан един знаменателен български обичай – потупване три пъти с железен предмет по случай първата гръмотевица през пролетта, с пожелание за здраве. Какво друго, ако не чука на Тор – Мьолнар (Мълниеносец), съответно мълниеносния меч на Кубар, символизира желязото в този ритуал? Все едно самият Тор ни поздравява с гръмоносния си чук, за да пробуди титаничната сила в нас.
4. Митът за Дървото на живота. Той заема централно място в космогонията на индоевропейските народи. За присъствието му в българската митология свидетелствува една наша народна песен: „Израсло е високо дърво, в корен му жълт змей лежи, на средата тънка змия, на върха му орел мъти.“ В песента дословно се разказва митът за ясена Идграсил, представен като Световно дърво в Еддата. Жълтият змей е Нидрир – подлият секач, който гризе корените на Идграсил. До стеблото му наистина живеят змии, а на върха му застава орел.
5. Трите богини на съдбата. В легендата за ясена Идграсил също се разказва и за трите богини на съдбата, наречени норни: Урдур (Съдба), Вернанди (Настояще) и Скулд (Бъдеще). При раждането на човека те идват да определят какъв ще бъде животът му. Норните съответствуват на мойрите в гръцката митология, но в последната те са едно тракийско наследство. Археологическите паметници свидетелствуват, че култът към трите нимфи, както още ги наричат, е бил широко разпространен сред траките по нашите земи. Като техни потомци, ние българите сме съхранили жива вярата в Трите наречници, наименувани така в съвременния ни език. По най-прочувствен начин тази вяра е вградена в народното предание за Крали Марко. Трите наречници присъствуват и в народните вярвания на баварците. Но в разказа от Еддата също срещаме следи от тракийския произход на тази легенда – едната норна се казва Урдур, а нейният свещен извор – Урдарбрунар. Тези имена, особено това на извора, твърде много ни напомнят за нашите Урдини езера в Рила планина. Името им е от особен тракийски корен, с който са свързани и други тракийски топонимии в Тракия. Тези находки подкрепят тезата за троянско-тракийския произход на асите.
6. Чудото с българина. В средновековната българска литература е пресъздадена вълнуващата история на един български войн, който се е сражавал с маджарите в отвъддунавските земи по времето на Цар Симеон. Когато маджарите били по петите му, изведнъж конят му си счупил крака и безпомощно паднал повален на земята. Но скоро след това неочаквано станал и препуснал напред. Така българинът се оттървал от преследвачите си. После на сън му се явил Св. Георги, комуто дължал чудодейното изцеление на своя кон.
Съвременните български изследователи виждат в тази християнизирана легенда отглас от древнобългарската езическа митология. Несъмнено „Чудото с българина“ е наследство от конните народи – за които конят е всичко, загубата му – голямо нещастие, а изцелението му – истинско чудо. По тази тема са написани много и обширни изследвания, но едва ли на нашите изследователи е известно, че подобна легенда-заклинание е записана в един летопис, открит в църквата в Мерзенбург, Германия. Тя се отнася за Один и неговите аси: „Фол и Водан отидоха в гората, там Балдеровият кон си счупи крака, баеше му Зингунда и сестра ѝ Зуна, баеше му Фруа и сестра ѝ Фола, баеше му Водан, понеже той умее. На счупената кост, на кръвта, на членовете – кост с кост, кръв с кръв, член с член – залепете се, както преди!“ Тук Один отговаря на Св. Георги, под чието име е християнизиран бога на войната – при българите Алп Барин или тракийският Херос.


                                                                          * * *

В това изследване ние поставяме редица въпроси за произхода на българите, които тепърва предстои да бъдат обстойно изяснени. Във всички случаи, досегашните ни изследвания потвърждават връзките на нашите български прадеди – кимери, баварци и аси, с германското културно пространство. Време е най-после да преодолеем едностранчивите залитания към угасналите български огнища по азиатските простори, за да прогледнем за наследството на нашите прадеди на север и запад – сред народите от нашата кръв