THE ARYAN AS A SPIRITUAL ESSENCE

The text presents a concise generalized picture of the historic development of the Indo-European peoples and their civilizations in the ancient times.

От великите археологически открития насам, официалната историография пренебрегва цивилизациите на индоевропейските народи и ги разглежда като някакво второстепенно явление в световната история. Логично е, че буржоазната материалистическа наука поставя на първо място цивилизациите с развита писмена и материална култура, а ранните индоевропейски общества квалифицира като „първобитни“. Това по същество е едно изтънчено продължение на гръцко-византийската максима, че всички скитащи и безписмени народи са „варвари“. т.е. нецивилизовани. Съвсем естествено е враговете на арийската цивилизация да обсипват нашите прадеди с какви ли не унизителни епитети. Но ако приемем техните профанни теории, независимо от какви подбуди, ние ще се отречем от прадедите и от самите себе си, и това небето няма да ни прости. За да бъдем господари на своята съдба, ние трябва да намерим основание за това в себе си, в нашите близки и далечни прадеди, в божествения прародител на нашия народ и арийството въобще.
За да бъдем господари, ние сме длъжни да открием истинската си същност в най-дълбоките пластове на арийството. Да открием това, което не се измерва с внушителни градежи, позлатени идоли и дворцов разкош. Това, което не могат да разкажат безмълвните археологически материали.
Това е нашата цивилизация, цивилизацията на чистия дух, проявяващ се във волята на хероизма и въображението на нашите прадеди. Чистият дух, изразяван със силата на живото слово, не в безжизнени писмени фрази. Чистият дух на нашата раса, осъществяван в развитието на нейните заложби, не в материалната разточителност.


Понятието „ариец“ извеждаме от общото етническо име на индоиранските народи – ария (санскрит) или айрия (авестийски), което означава „благороден“. В по-широк смисъл така наричаме cебе си като индоевропейци изобщо, по отношение на нашата духовна същност. Духовното арийско съзнание не е някаква идеологическа спекулация на нацистите, както твърдят официозните „историци“. Много преди тях такова съзнание са имали римляните, изповядващи митраизма. За това свидетелства името на епископ Арий, идеолог на раннохристиянското движение, наречено арианство.

Ще допълним: към кроманьонската раса принадлежат инките (царе и жреци) и египетските жреци и фараони. Но те са били само едни жречески касти сред чуждорасови народи, а гуанчите са съставлявали основното население на Канарските острови преди испанското завоевание. Също така гуанчите са мумифицирали телата на своите покойници и ги полагали в общи пещерни гробници. Но в сравнение със своите родственици, управлявали Египет и Инкската империя, гуанчите са живяли твърде примитивно.
Изброените факти показват, че разгледаните три народа не са индоевропейци; техните обичаи и имена не са свойствени за нито един индоевропейски народ. Областта на тяхното разпространение също не съвпада с тази на индоевропейците. Расовите особености на тези народи и разпокъсаният характер на техните поселения показват, че те са остатък от древното население на първичната арийска раса, появила се преди около 30 000 години в южните части на Европа. Възниква въпросът и за тяхната працивилизация.
Изчерпателен отговор на всички тези въпроси дава Платон в своите диалози „Тимей“ и „Критий“. Въз основа на едно предание, разказано от египетски жрец, той пресъздава працивилизация на изчезналата Атлантида и съвременната ѝ държава на мястото на Атина – ще я наречем праегейска, или Егеида. Те са съществували 9000 години преди античната гръцка цивилизация. Тази хронология не буди съмнение, като се имат предвид убедителните свидетелства на египетския жрец за периодичните потопи и космически катастрофи, връхлитали Земята, и за промените на нейния облик през хилядолетията. Също така точно е описано и местоположението на Атлантида – един архипелаг от острови, разположени отвъд Гибралтар (Херкулесовите стълбове) в Атлантическия океан. Според преданието въпросният морски път до Америка действително е съществувал – там се споменава за някакъв материк, разположен оттатък Атлантида на другия бряг на Атлантическия океан.
По своето държавно устройство Атлантида и Егеида могат да се приемат за прототипи на духовната държава, която ще разгледаме по-нататък – с ясно разделение и съподчинение на трите основни обществени съсловия – духовенство, войнство и черноработничество. Във времето на своя разцвет Атлантида е станала империя, обхващаща земите около Средиземно море – Европа до Балканите и Северна Африка до Египет. Но егейците хероически са отблъснали атлантското нашествие. За расата на егейците египетският жрец изтъква, че те са били „най-прекрасният и благороден род между хората“. От същата раса са били и атлантите, и египетските жреци, родствени с егейците.
По-късно империята на атлантите отслабнала. Причината за нейния упадък е най-тежкият и непоправим грях, който е погубил и много други цивилизации след нея (до ден днешен) – отравянето на кръвта. „Но когато наследеният от Бога дял започнал да изчезва поради честото му смесване с голямо количество смъртен елемент, и човешкият нрав започнал да надделява, тогава те не могли повече да носят богатството си и започнали да постъпват непристойно; и на способният да вижда, те се показвали грозни, понеже погубвали най-красивото измежду най-ценното, а неспособните да виждат в какво се състои истински щастливият живот започнали най-много да ги смятат за прекрасни и щастливи, тогава именно, когато били изпълнени с несправедлива алчност и мощ.“


Средновековна карта, изобразяваща Атлантида

Накрая само за три дни, Атлантида потънала в океана, в резултат на ужасни земетресения и вулканични изригвания. От това би следвало, че Канарските острови са остатък от тази легендарна страна, а гуанчите – потомци на нейните жители – атлантите.
Потвърждение на преданието за Атлантида намираме в много древни митове и предания. Те достигат до нас като глас от дълбоката древност, в тях е живата истина за всички събития от човешката история. Митовете дават отговори на хиляди въпроси, които ежедневно вълнуват нашето съзнание. Както твърди Ван: „Митологията е едно съкровище на ценностите – тя не съдържа много факти, но затова е пълна с гностическа мъдрост, тя във вид на притчи пресъздава вечните ценности на нашето наследство.“ Нашите прадеди са ни завещали своите митове не за да ги умуваме, а да ги възприемаме като свещени истини, неподлежащи на съмнение, като опора на нашата арийска същност. Във всеки мит, дори и в най-невероятния, е изразено нещо действително. За да открие истинския смисъл на митовете, човек трябва да знае техния език, а за това са нужни познания за цялото и духовна визия.
За да открием посланията на митовете, ние трябва да сме наясно с възгледите на древните хора за произхода на човека. Нашите прадеди са намирали основание за съществуването си в Бога, а не в по-нисши жизнени форми – на тях никога не са им идвали наум разни „маймунски“ теории. За ръководно начало у човека те са приемали душата, и са разглеждали човешката еволюция в духовното, а не в материалното измерение; отгоре-надолу по йерархията на духа: от върховния бог към другите богове (ангели, алпи, титани), а от тях – към смъртните хора. „Когато на земята нямаше още хора, Всевишният Тангра създаде алпите. Първо създаде Слънцето и Месеца, и някои други. От старшите алпи се родиха средните алпи…“ (Епос на волжските българи). Във всички древни митологии се говори за взаимоотношенията между хората и божествата, а в много случаи не се прави разлика между богове и обожествени личности. Боговете, въплъщаващи идеята за свръхчовека, са една естествена религиозна необходимост. Има обаче един факт, описан в Книгата на Енох (частично представена в Библията), също и в древнобългарската митология, който ни дава основание да приемем, че така наречените алпи или ангели са всъщност една човешка раса.
Едно веществено свидетелство за културата на атлантските народи са мегалитите – светилища от огромни камъни, подредени в кръгове или в други форми. Те са разпространени най-много по атлантическото крайбрежие на двете Америки, Европа и Африка, включително на Канарските острови, също и по крайбрежията на Азия. Възрастта им е различна. Най-старите датират от X–XII хилядолетие пр. Хр., а най-много мегалити се издигат в Западна Европа и Средиземноморието през IV–II хилядолетие пр. Хр. – тогава се развива една късна мегалитна култута. В историята и митологията на древните народи липсват каквито и да било сведения за строителите на мегалитите. Единствено Платон споменава, че атлантите са издигали огромни дворци и храмове от грубо обработени каменни блокове. За късната мегалитна култура Мирча Елиаде твърди, че тя се е основала на някаква всеобща „мегалитна“ религия, която не е имала егалитарен характер – отделните общества, изповядващи тази религия, са запазили културната си самоличност. Разпространението на мегалитите съвпада с областта на разпространение на атлантските народи, които разгледахме по-горе. Късната мегалитна култура не е дело на индоевропейските народи – напротив, тя запада по време на тяхното нашествие. Според Стефан Никитов „след потъването на Атлантида оцелелите ѝ жители се пръснали по двете страни на Атлантическия океан и смесвайки се с местното население са му предали смътните възпоменания за гигантските си каменни строежи“. Всяка племенна общност, в зависимост от материалната си култура, организация, икономически възможности и човешки ресурси е издигала мегалитни постройки.
Но модерният човек твърде много се е отдалечил от тази древна философия. В свободното си време той търси приключения, „силни усещания“ – той ходи на дискотеки и рок концерти, пътешества в екзотични страни, гледа спортни състезания и сам практикува т.нар. „екстремални“ спортове – каране на уиндсърф, сноуборд, парапланер… Но всички тези развлечения се свеждат до промяна в сетивните възприятия на човека, те нямат отношение към духовното му въздигане, към развитието на цялостната му личност. Така човек постига излюзията за свобода, но той си остава затворник в триизмерния материален свят. Днес на Запад се намират все повече смелчаци, които се впускат във всевъзможни авантюри на границата между живота и смъртта, за да докажат себе си. Но всичко това всъщност е едно бягство от самия себе си, бягство от задълбочаващата се ценностна криза на западната цивилизация, израз на нейната духовна изчерпаност.
Древният човек също е обичал пътешествията. Но те са имали характер на поклонничество, на пътуване не само в пространството, но и в духовното измерение – посещаване на светилища и съприкосновение с тяхното божествено излъчване.
Древният човек също е обичал спортните игри. Но в миналото те не са провеждани самоцелно, с комерсиални цели, а на определени празници, с определен духовно-исторически смисъл – като повторение на легендарни хероически дела. Спортистът представлява не само името на своята страна, но преди всичко той е олицетворение на своята нация, на нейните расови достойнства. Древните хора са виждали в спорта едно благородно средство за изява на заложбите на своите раси. Но в западните страни, където господства комерсиалният принцип „победа на всяка цена“, органическият характер на спорта е изгубил всякакво основание. Древният човек също е обичал развлеченията. Но не светските „партита“, провеждани в супер луксозна обстановка, а задушевните празници под клоните на вековните дървета, където човек възстановява силите си и хармонията със своята общност и природата. Така се осъществява върховното триединство на органическата религия: народ, Вселена, Бог. Верни на тази традиция, днешните иранци не пропускат в почивните дни да излязат със семействата и близките си в околностите на родните си места и да устроят празничните трапези – задължително на земята, в преклонение на родната земя, към плодородната ѝ сила.
Вътрешното осъществяване е било основната житейска ценност на гуанчите, коренните жители на Канарските острови. Те са били почти напълно изтребени от испанците през XV век без дори да бъдат достатъчно проучени. Тези двуметрови европеиди са били надарени с изключителна физическа сила и красота. Езикът им е бил напълно непонятен за европейците. С основание ние ги смятаме за потомци на жителите на легендарната Атлантида, оцелели след унищожителната катастрофа. От атлантски произход са били също инките и египетските жреци и фараони – със същите физически белези и обичаи. Безспорно те са свързващото звено между тези древни цивилизации, но за разлика от тези си сродници гуанчите са живяли твърде примитивно според съвременните представи – в условията на неолита. Например те не са познавали корабоплаването, колелото и други оръдия на труда. Но в замяна на това те са притежавали завидни физически възможности – те са бягали като коне, според сравненията на европейците. Почти голи и леко въоръжени те са оказали ефективна съпротива срещу въоръжените до зъби испанци и французи. Тази съпротива е продължила близо сто години. Още по-удивителни са били техните съобщителни способности. Гуанчите са владеели един особен език на подсвиркванията (силбо), който и днес се практикува на остров Гомера. Чрез него те са можели да общуват на километри и това им е давало възможност моментално да се мобилизират при поява на вражески кораби. Те са осъществявали такава комуникация, за която съвременният човек използва електронни средства.
В обществения си живот гуанчите са обичали празненствата, танците, спортните състезания. Ние смятаме, че те са били достатъчно интелигентни, за да усъвършенстват средствата си за живот, но не са го правили, защото явно такава е била тяхната религия – да развиват само вътрешните си заложби. 


Паметник на легендарния предводител на гуанчите Бенкомо, остров Тенерифе

Точно така са живяли Адам и Ева, преди да вкусят плода на познанието, според известния библейски мит. Очевидно той пресъздава живота в самата Атлантида, чиито наследници са гуанчите – една Адамова цивилизация, където хората са развивали не толкова познанието, колкото магическото мислене, и така са осъществявали своята магическа власт на природата. Това е описано в Попол Вух: първите хора „успяха да опознаят всичко, що има по света. Когато гледаха, тоз час виждаха наоколо си и съзерцаваха около себе си небесния свод и кръглото лице на земята. Те виждаха всички скрити неща, без да трябва първо да ги виждат, веднага виждаха света и също тъй от мястото, гдето бяха, го виждаха.“
Но също като Адам и Ева, непознали още греха, гуанчите са били безкрайно благородни: във всеки чужденец те са виждали приятел; във война те не са държали пленници, а са ги пускали, считайки, че е под достойнството им да убиват невъоръжени хора. Но гуанчите, макар и без познания за околния свят – са имали самочувствието на господарски народ; те са били докрай верни на себе си. Календарните традиции на индуси, маи, египтяни и асирийци свидетелстват за приемственост с працивилизацията на Атлантида. Техните календари се състоят от различни по големина астрономически цикли „слънчеви и лунни“. Когато тези цикли се проектират назад във времето от крайните им дати, те достигат до две възлови години – 11 652 (11 653) и 11 542 г. пр. Хр., които могат да се приемат за начало и край на потъването на Атлантида или на друго съдбоносно събитие. Това показва, че през тази далечна епоха са съществували поне четири елита, които са започнали новото си летоброене по четири различни астрономически способа. Също така забележителна е приликата между календарите на египтяните и маите. Съотношението между деня и нощта в тях съответства на петнадесетия паралел, а на този паралел се намира полуостров Юкатан – родината на маите, но не и Египет – той е значително по на север. Следователно първообразът на този календар трябва да се търси в легендарната Атлантида или в централна Америка. Преди толтеките там е процъфтявала цивилизацията на легендарния град Теотихуакан, съвременен на древния Рим, но значително по-голям от него. За неговите основатели нищо не се знае, но според индианските предания той е строен от великани, т.е. хора от атлантската раса. Според едно ацтекско предание на Земята някога е възникнала раса от великани, която е просъществувала 4008 години, след което е унищожена от потоп. Това по същество съвпада със събитията, описани в Книгата на Енох.
За катастрофата, сполетяла Атлантида и за преселението на нейните жители се разказва в преданията за бог Тот, основателят на египетската цивилизация. Н. Ф. Жиров ги обобщава: „Ако се събере в едно всичко, което беше казано за Тот, ще се получи до известна степен следната фантастична картина. Родината на Тот се намирала в някаква далечна западна страна… В тази страна имало град, разположен край голямо езеро или море, около което се намирали два действащи вулкана. После в страната на Тот станало някакво космическо събитие, по времето на което Слънцето се затъмнило за относително дълъг период от време. Тот със своите знания помага на боговете да избягат от опасното място на изток, като се наложило да ги прекарва през голямо езеро или море. По време на това пътешествие Слънцето се възвръща към нормалното си състояние.“
Според комплексните данни на геологията, климатологията и археологията, потъването на Атлантида е действително събитие, свързано със световната тектонична катастрофа, настъпила през XII–X хилядолетия пр. Хр. Тя се е проявила в бурна вулканична дейност и земетресения, силно планинообразуване – например на Кордилерите, потъване на суши и наводнения. Тези бедствия са причинили смъртта на голяма част от населението на Земята и през този период следите от култури повсеместно изчезват. По тази причина атлантските народи са напуснали старите си земи като Атлантида и Егеида и са се разселили по света. Една част от тях са се смесили с другите народи, предавайки им културното си наследство. Други, имащи съзнанието на елити, са запазили своята расова и културна самоличност по пътя на ендогамията (въртешнорасовите бракове). Те са се утвърдили сред другите народи като духовни елити, създали са държави и са доживяли до историческо време – египетските фараони и жреци – до античността, инките – до испанското завоевание, а брамините – до ден днешен.
В епохата на катастрофата страните на Северна Европа са били отдалечени от огнищата ѝ в Атлантическия океан и Средиземноморието.
В земите на Скандинавия и Британските острови, незаети от ледници, най-старите следи от човешки живот датират от 10 400 години пр. Хр., а такива не са съществували в Южна Европа. В тези северни области са се запазили значителни поселения на атлантската раса, от които се е формирал народът на праиндоевропейците. Успоредно със световната катастрофа, през X хилядолетие пр. Хр. настъпва и рязко затопляне на климата, предизвикало усилено топене на континенталните ледници в Северното полукълбо. Скандинавските предания за Сътворението на света, записани в исландската Едда, свидетелстват за тези далечни времена.
Праиндоевропейският народ трайно заема освободените от ледниците земи на Крайния европейски Север. В този изолиран ареал той се развива в продължение на хилядолетия, запазвайки чистотата на своята раса, а от нея почти без изменения се развива основната индоевропейска раса, наречена нордическа. В европейските предания северните земи придобиват сакрално измерение – те се възпяват като легендарната страна Туле – Островът на блажените, символ на арийската прародина и цивилизация. Праиндоевропейците са останали в Крайния Север и по друга причина. През VIII–VII хилядолетие пр. Хр. в Близкия Изток възниква организираното земеделие, или т.нар. „неолитна революция“. В резултат на това сред семитските народи избухва демографски взрив, при който за няколко столетия населението им многократно се увеличава и това предизвиква техните преселения на север. Праиндоевропейците отблъсквали семитските нашествия в продължителни и жестоки войни. Сблъсъкът на тези две раси е пресъздаден в келтската митология. Затова Туле е почитан като Рай на хероите и царете, а този рай според германската митология е Валхала – дворецът на Один. Още през тези войни тотемно животно на праиндоевропейците и символ на воинските им добродетели е бил вълкът – благороден хищник, господар на северните земи. По-късно култът към вълка се развива сред всички индоевропейски народи и особено в съсловията на войните – в т.нар. „вълчи общества“.
През V–IV хил. пр. Хр. праиндоевропейците постепенно изтласкват семитите на юг. През тази епоха те опитомяват дивото говедо и развиват пасищното животновъдство, също така те опитомяват и коня, който значително увеличава бойната им сила. Оттогава нашите прадеди стават конни народи и изобразяват легендарния си прародител като конник – тракийския Херос, германския Один или българския прародител. Новият поминък способства за възхода на праиндоевропейците и те се разделят на два народа. Единият остава на север и от него по-късно се обособяват келтите и германите. Другият завладява Великата степ на север от Черно и Каспийско море и създава т.нар. „курганна култура“ (от „курган“ – погребална могила, от типа на нашите тракийски могили). Това са прадедите на индоиранските народи, наричащи себе си с общото име „арии“, а тази степна земя по-късно бива възпята в иранските предания, записани в Авеста – под името Ариана Вайджа (вечно желаната арийска родина). Но ариите са помнели и по-далечната си северна прародина. Според Авеста и Ригведа там Слънцето е изгрявало само един път в годината, Голямата мечката е светела в зенита, а земята, небето, морето и животните са били бели.
През следващите хилядолетия населението на индоевропейците продължава да се увеличава. От началото до средата на II хил. пр. Хр. те разширяват своето жизнено пространство. Ариите завладяват Мала Азия, Двуречието, земите на Иран и Афганистан и долината на река Инд. От тях се обособяват съответно народите на хетите, каситите и митаните, персите и мидяните, и индоариите, които създават свои държави и цивилизации по тези земи. По същото време траките населяват Балканите, ахейците – земите на Елада, а първата вълна келтски племена завоюва Западна Европа и Британските острови.
Движенията на индоевропейските народи продължават и в следващите епохи. Едни народи са се засилвали, създавали са държави, а по-късно са отслабвали, и други народи са ги завладявали и асимилирали и това се е повтаряло многократно.