THE HELLENIC-ROMAN WORLD

A concise representation of fundamental aspects of the development of the Hellenic-Roman World, showing author’s theses on the specifics of the ancient civilizations and their relation to the ancient Bulgarian view of life.

През античната епоха в индоевропейския свят възниква нов тип цивилизация – на народи, чиито духовни елити нямат познанията и традициите на елитите от духовните цивилизации. По тази причина те нямат техния авторитет и абсолютно господство. В обществено-политическия живот на тези цивилизации господства второто съсловие – воините. Затова ние наричаме тези цивилизации воински.

ДРЕВНА ЕЛАДА

Цивилизация от воински тип е древногръцката. През различните епохи на историческата сцена на древна Елада са господствали различни племена и народи, главно от индоевропейски произход, които са развили свои култури. Най-древната от тях е критската, възникнала между края на III и началото на II хил. пр. Хр.
Около XIV век пр. Хр. от север нахлуват протогърците, нар. ахейци, които унищожават критското царство и съвременния му легендарен град Троя. Но те доразвиват постиженията на критската култура в своята, с център Пелопонес, наречена микенска. През XII в. пр. Хр. от север нахлуват нови нашественици – дорийците, които разрушават микенската култура. Те идват от вътрешността на европейския континент и вероятно са от тракийски произход. От тях се формира народността на елините и класическата елинска култура.
Древногръцката цивилизация е морска и се е развивала на колониален принцип. Основният поминък на древните гърци е бил мореплаването, затова животът им е бил съсредоточен в земите в близост до морето. Така те са колонизирали крайбрежията и островите – отначало на Егейско море, по-късно – в периода на гръцката колонизация – на цялото Средиземно и Черно море. По тази, но и по други, вътрешни причини древните елини не са имали единна държава, нито са запазили цялостната си племенна организация. Те са създали друг тип държавна организация – на градовете-държави, на основата на една по-малка органическа единица – фратрията (съюз на побратимени родове). Но колониалният принцип не води до съхраняване, а до разтварянето на народния организъм, до смешението на неговата кръв и духовност с тези на други народи. Показателен пример за това е не само морската, но и сухоземната цивилизация, в резултат на похода на Александър Македонски. Този владетел на македоните, елинизирано тракийско племе, създава единна елинска империя. След бляскава победа над Персия той разпилява силите на елините из една огромна територия, която те не могат да овладеят. Там те формират краткотрайни елити, които постепенно се съчетават с местните аристокрации, като оставят своето културно влияние, бележейки елинистичната епоха.


Александър Македонски (детайл от мозайка от Помпей)

Изобщо древна Елада не се проявява като държава, а като културна общност. Съвременна Европа доразвива идеите на нейната култура и философия. Но древните елини не съумяват да съхранят тази култура за себе си, за укрепване на народната си самоличност, а посредством писмеността и колонизацията я разпръскват из целия древен свят.
Основата на древногръцката цивилизация е елинистическата религия. По своята същност тя е близка до останалите индоевропейски религии – върховният бог е гръмовержецът Зевс, слънчевият бог – Аполон, богинята на плодородието е Деметра. Но тази религия е останала на едно митологическо и антропоморфическо равнище. Тя не съдържа задоволителни идеи за произхода и строежа на Вселената, за духовното развитие на човека, за устройството на държавата. Необходимостта от такива идеи довежда до възникването на множество философски школи, които познаваме – на Аристотел, Платон, Демокрит, Питагор… Техните представители успяват в различна степен да достигнат до познанието на всеобщите закони на Вселената. Но те не надхвърлят границите на философската наука и не достигат до едно по-висше равнище на познанието, до една органическа идеология. В древногръцката религия култовете към отделните божества са разделени и се обслужват от различни жречески съсловия (напр. на Зевс, на Атина, на Диана, на Деметра…), така че тук няма единен духовен елит. Този религиозен партикуларизъм довежда до индивидуализма на древногръцката философия. А индивидуализмът е една атомизация на идеите, състояние на едно незряло общество, което много по-късно се проявява и в буржоазна Европа. По гореописаните причини древна Елада не дава идеи за цялостна органическа религия и държавност. Тук мнозина ще възразят – нали древна Атина се счита за родина на демокрацията (става дума за органическа демокрация, служеща на интересите на народната общност – в случая в града-държава, не за космополитна лъжедемокрация от англо-американски тип). Но Атина със своята демокрация не успява да наложи волята си за единна елинска държава. Това го прави Александър Македонски съвсем не с демократични средства.
Единственият от древногръцките философи, който налага идеята за духовна държава, основана на тристепенната обществена йерархия, е Платон. В своите произведения – диалозите „Тимей“ и „Критий“, и обширното си съчинение „Държавата“ той развива тази идея въз основа на египетските предания за древната Атлантида и за съвременната ѝ предгръцка цивилизация.
Духовната незрялост на древните гърци е изразена в разговора между древногръцкия мъдрец Солон и неговия учител, един египетски жрец: „Солоне, Солоне, вие гърците сте вечни деца, вие нямата грък старец.“ Като чул това, Солон попитал: „Какво разбираш под това?“ „Млади сте – отвърнал той – по душа всички. В душите си вие нямате никаква древна представа, получена от древно предание, нито побеляло от времето знание.“
С други думи, древните гърци не са наследници на по-стара, духовна цивилизация. Голяма част от техните познания са възприети от други, духовни цивилизации – на първо място от египетската, също от шумеро-вавилонската, иранската и индийската. Несъмнено древните гърци са изпитали културното влияние на своите северни съседи – траките, древен индоевропейски народ, създал своя цивилизация. Народът на траките е бил организиран в племена и в политическо отношение е останал на равнището на племенната държавност. В това отношение изключение са направили одрисите, които, макар и за кратък период, са създали свое царство, обединявайки съседните племена. Траките не са имали единен духовен елит с високи традиции, като друидите например, но в тяхното патриархално общество е господствало религиозното съзнание, затова отнасяме тяхната цивилизация към духовните. Траките са обожествявали хероите и са вярвали в задгробния живот, безсмъртието е било тяхното верую. Те също така са почитали общия си прародител – конника Херос. За разлика от гърците, те не са се интересували от рационалистическите науки. По тази причина в тракийските земи са възникнали не философски, а религиозни школи – на обожествените царе или жреци – Залмоксис, Дионис и Орфей. Ученията на последните двама са възприети от гърците, а чрез тях – и от римляните.
Много по-късно, през средновековието, остатъците от тракийското население, надживяло варварските нашествия, се интегрира в българската нация и оставя трайни следи в народната ни самоличност.

ЕТРУРИЯ

Преди да разгледаме цивилизацията на древния Рим, ние ще започнем с предшестващата я етруска цивилизация. От философска гледна точка нейната история е много поучителна – причина за упадъка ѝ е нейната либерална идеология. Българският учен Владимир Георгиев сложи край на етруската загадка, като разчете етруската писменост и доказа, че етруските са индоевропейци, от хетско-лидийски произход, и са дошли в Италия от Мала Азия. Етруските обаче остават чужди на арийската слънчева традиция – те нямат воля за йерархия. Въпреки елинистичните заемки, тяхната религия е чужда на арийската представа за духа, в нея не е утвърдено мъжкото, небесното начало – върховният им бог Волтумна е двуполов. Етруските създават особена федерация от 12 града, на принципа на свещеното число 12, със свое самоуправление. Всеки град е имал свой жрец – старейшина – лукомон. Етруското жреческо съсловие е имало високи традиции и познания, главно в областта на гадателското изкуство. То се е деляло на три групи, специализирани в различни видове гадания: хароспици, гадаещи по черния дроб на жертвените животни; авгури, гадаещи по поведението на птиците; и фолговиатори, гадаещи по мълниите. Етруските жреци развиват свое херметическо учение, наречено от римляните disciplina etrurica. По тези признаци те много напомнят за елитите на духовните цивилизации, но тази прилика е външна. В своето учение етруските жреци не развиват идеята за йерархията на органическата цивилизация, за свръхчовека – основател. Според етруския гениалогичен мит техният жрец-първоучител е бил селянин, не от благороден произход. Етруската религия отрича волята за борба, в нея господства пораженската идея, че всеки народ има начало и край. Поради това жреците са пророкували края на своя народ и това е ускорило края на неговата цивилизация, въпреки че етруските са били смели воини и мореплаватели.
Отрицанието на органическата йерархия особено силно се проявява в обществено-политическия живот на етруските. Те са държали на изборното начало и са утвърдили една либерална демократична държавност. Това е довело до безкрайни вътрешнополитически боричкания, партизанщина според съвременния език, на градско и федерално равнище и са отслабили етруската държава. Това по същество е принципът на политическия плурализъм, на който се основава в днешно време натрапената ни отвън либерална демокрация. Ето така илюзорната идея за лична и групова свобода разкъсва обществения организъм на множество враждуващи помежду си политически противници и го тласка към гибел. Демокрацията, безспорно е необходима в малки, самоуправляващи се териториални единици, но съчетана с единоначалие на централно равнище. Прекалената демокрация не решава проблемите на народната общност, тя вместо да канализира народната енергия, я разпилява в безполезни вътрешни борби, довежда я до състояние на ентропия. Етруските са проявявали своя либерализъм не само в обществения, но и в личния живот. Те са се отнасяли с робите, като с членове на семейството, признавали са им всякакви свободи, и нерядко са ги освобождавали.
Едно такова освобождение довело жителите на град Волсини през 265 г. пр. Хр. до трагикомично положение. Освободените роби, като получили известна власт, възстанали. Те превзели града и присвоили имуществата и жените на довчерашните си господари, а самите тях изгонили. Последните, гладни, пристигнали в Рим, където изплакали жалбите си. Римляните отмъстили за тях и възстановили правата им.

ДРЕВНИЯТ РИМ

Една типична воинска цивилизация е римската. Както е известно, Рим е основан в 753 г. пр. Хр. от братята Ромул и Рем, отгледани от легендарната вълчица. Като вождове на латините, те са станали първите царе на града. Латините са господарско племе от индоевропейски произход, което стои в основата на римския народ и цивилизация. Те са водили непрекъснати войни, с които са покорили съседните племена и народи – етруски, сабиниани и др., и впоследствие са ги асимилирали. Така, по пътя на насилието, а не на доброволното обединение се е формирал римският народ. Липсата на вътрешноорганическо единство довежда до разделянето му на две антагонистични съсловия – патриции и плебеи. Това противоречие е отнесено към мита за основаването на Рим – Ромул и Рем враждували помежду си и Рем бил погребан на Авентинския хълм.
Там впоследствие се оттеглили плебеите.
В самото начало римляните не са имали държавна традиция – според преданието Ромул е основал съюз от разбойници и след това го е реорганизирал във военна държава. До имперския период римската държава е една военна олигархическа демокрация, често разтърсвана от вътрешнополитически борби. Тя е управлявана от военния елит – патрициите, които са си присвоили правата на жреческо съсловие – имали са правото да извършват свещенодействие (сакра). Върховен владетел е бил царят-първожрец (rex sacrorum), чиято титла съответства на йерархическия принцип на духовната държава. Но неговата власт е била ограничена – реалната власт е била в ръцете на патрициите. Те от своя страна не са проявявали държавническа мъдрост и са използвали властта не за благото на целия народ, а предимно за лично облагодетелстване. Така те са ощетявали плебеите – съсловието на трудовите хора и редовите воини, и последните често са проявявали неподчинение, стигащо и до бунтове. Царят в повечето случаи е помирявал враждите между патриции и плебеи. Това е водило до напрежение между патрициите и Царя. Последният римски цар Тарквиний Горди, за да въведе ред е установил еднолично управление. Но патрициите са намерили повод да го отстранят от престола – през 510 г. пр. Хр. изобщо са ликвидирали царската институция, бележейки началото на републиканския период. Ето как липсата на органическо единство води до разцепление и противопоставяне в средите на народа – в ранния Рим няма народна общност. Патрициите сами нарушават единоначалието, ликвидирайки монархията. Те действат срещу законността, защото царят е техният върховен жрец, както заключава и Хегел. Така те дават на плебеите своя пример за отрицание на йерархията. Плебеите пък, от своя страна, още от основаването на Рим не признават sacra на патрициите. Борбите между патриции и плебеи продължават докато исканията на последните биват удовлетворени – те получават земя и право да заемат държавни длъжности. Тогава римската република укрепва и успява да победи в съдбоносните войни с Картаген.
Римската държава изобщо се основава на силата, на абстрактното господство, по израза на Хегел, а не на духовното съзнание за държавност. Тя съществува в името на материалните интереси – лични и групови, и този принцип е заложен в основата на римското право. Но тя няма здрав духовен фундамент, който да обедини нейния народ и да осмисли съществуването ѝ като едно земно продължение на божествената йерархия. Според преданието Нума, вторият цар след Ромул въвежда религиозните церемонии. Известно е, че римляните са пренесли елинистическите култове в своя пантеон. Но фундамент на римската държавна идеология е не духовното, а имуществените отношения. За разлика от духовните цивилизации, в Рим религията изпълнява спомагателна функция, тя е придатък към държавната идеология. Религиозният живот в римското общество е сведен до шумни церемонии, без вътрешно духовно съдържание, до една имитация на духовен живот. Римската религия не съдържа нравствени принципи, които да присъстват в цялостния обществен живот. Тук е достатъчно да напомним за тъмната страна на римския живот – страстта към разврата и кръвта, проявяваща се в разюздани оргии и кървавите представления в Колизеума. Това е показателен пример за духовното равнище на цялото римско общество – и патрициите, и плебеите с еднакво настървение са се опивали от пролятата кръв на гладиаторите, редуцирайки човешката си същност до тази на звяра. Подобни „забавления“ с цената на човешки живот са недопустими в духовните цивилизации. Римският дух обаче се проявява във воинската сфера. Независимо от несъвършенството на политическата си система, римляните са имали култ към реда и воинските добродетели, принципи, въз основа на които са създали желязна армия от легионери. С високата си организация тя е превъзхождала войските на другите народи. Така в продължение на векове с постоянни военни действия римляните са завладяли Апененския полуостров, а после и цялото Средиземноморие.
Изобщо воинските добродетели са в основата на римската ценностна система, те са главният критерий в отношението на римляните към света. Например, римляните възприемат много от постиженията на етруската цивилизация – изкуство, занаяти, градоустрйство и архитектура. Също така те са се вслушвали в предсказанията на етруските гадатели, които са запазили общественото си положение в Древния Рим. Но римският елит се е отнесъл резервирано към етруското религиозно учение, поради неговото либерално и невоинско съдържание. Нума Помпилий, приемникът на Ромул, бил посветен в това учение и го записал в свещени книги, които след смъртта му били погребани в гробницата му според собственото му желание, както съобщава Плутарх. След близо 400 години могилата му била разрушена от проливни дъждове и гробницата му била отворена по нареждане на градската управа. Книгите били намерени и прочетени от тогавашния претор Петилий. Той доложил на Сената, че „счита противно на човешките и божествени закони да доведе тяхното съдържание до знанието на тълпата.“ След това те били изгорени. След пуническите войни римската република бързо се разширява и придобива огромни богатства. Въпросът за тяхното разпределение отново изостря конфликта между двете римски съсловия. Патрициите, както по-рано, потъпкват правата на плебеите, ръководени единствено от жаждата си за благата, спечелени от войните. Върхът на тяхната безприципност са убийствата на братята – сенатори Гракхи – защитници на правата на плебеите. За да узаконят тираничната си олигархия, управляващите престъпват закона, организирайки тези политически убийства. Но егоистичните интереси се канализират в центробежни сили, които отслабват централната власт, застрашавайки устоите на римската държавност. Посредством военен преврат пълководецът Сула установява кървава диктатура, избивайки без съд много свои противници. След това избухва възстанието на робите начело със Спартак, което с много усилия бива потушено. Накрая един срещу друг се изправят двамата консули – Цезар и Помпей. Първият побеждава и през 48 г. пр. Хр. става император.
„Тази важна промяна не бива да се смята за нещо случайно“ – уточнява Хегел. Когато един господарски народ владее цяла империя и подчинява много народи със силата на своето оръжие, той не може да допуска своето вътрешно противопоставяне, той самият се превръща в органически елит. Точно това осъществява Юлий Цезар със своята държавническа мъдрост като постига помирение и съгласие между всички римски граждани. „Той постигнал два резултата: примирил вътрешната противоположност и в същото време изявил нова външна противоположност.“ (Хегел). Волята за йерархия, съдържаща се в римските воински традиции, довежда до възстановяване на свещената царска власт на едно по-висше имперско равнище, до едно ново единоначално положение. По изстрадания политически път римляните постигат завършеност на държавната си идеология, доразвивайки я в имперска, в „езически империализъм“, със сакралните символи на арийската слънчева традиция – вълка, орела, двуострата брадва и снопа. Императорската институция стабилизира обществено-политическия, но не и духовния живот на римляните. Поради нравствената ограниченост на своята религия те търсят ново вероизповедание, чрез което да осъществят духовните заложби на своята раса. По тази причина се очертава една трайна духовна криза, която ускорява упадъка на Римската империя. В римското общество навлизат всякакви култове, главно източни, възприети от покорените народи. Така то става мултикултурно, а мултикултурните общества нямат бъдеще. През III в. от Хр. две религиозни идеологии набират сили и водят борба за надмощие в Империята – митраизмът и християнството.
Митраизмът е древен ирански култ, частично проявление на зороастризма. Благодарение на този си религиозен фундамент Персия запазва вътрешната си стабилност и надживява Рим, своя основен съперник. Точно затова римските военни кръгове възприемат идеите на персийската религия като спасителни за Империята. Митраизмът, в образа на непобедимия Митра, воин на Слънцето утвърждава традиционните римски воински добродетели. В лоялността си към традиционната римска религия, митраистите осъществяват синкретизма на своя култ с нея – Митра е посредник между хората и върховния бог Юпитер.
Митраизмът за малко не става държавна религия на Римската империя. Това е едно възраждане на нордическата слънчева традиция в духовния живот, както заключава Ю. Евола, и би довело до възпроизвеждането на духовната държава на римска почва. Както знаем, обаче, побеждава християнството, но не чистото учение на Исус Христос творчески доразвито от Свети апостол Йоан Богослов, а ереста на апостол Павел, агент на фарисеите. Ранното християнство в Рим е едно социално движение, основаващо се на най-нисшите обществени слоеве – плебеите и робите, на лумпениата, който не е носител на духовни традиции. То е насочено против устоите на римската държавност – против йерархията и воинските добродетели. Постепенно, обаче, християнството спечелва привърженици и сред управляващите среди и се налага като държавна религия. Това съвпада с разделението на Римската империя на Източна и Западна, започнато от император Константин през 306 г.
Приемането на християнството не решава, а задълбочава противоречията на Западната Римска империя. От религия, отричаща йерархията то трябва да стане неин фундамент, а това предполага дълга еволюция. Тъй като е все още чуждо на римските традиции, то не може да обедини народната общност на римляните, да засили воинския им дух. Така Западната империя загива под ударите на чужди нашествия, но причините за упадъка са вътрешни, духовни, и не са свързани само с християнството. Според Петър Мутафчиев, упадъкът ѝ настъпва от момента, когато възпитанието на децата на римляните се осъществява не от родителите, а от робите – върху тях се проектира робската психика.