THE LORDS OF THE GREAT STEPPE

Reflections on some historiographical interpretations of the past of Ukraine. The text reflects some observations from a visit to adherents in Ukraine.

„За да знаеш къде отиваш, трябва преди това да знаеш откъде си дошъл” – препоръчва известна мъдрост. Това е особено характерно за нас – народите на югоизточна Европа, чиято родна земя е богата на културно наследство. Започвайки с останките на селища, насипи, светилища – в Украйна и в България – паметниците на нашите предци са съставките на непрекъснатата верига от исторически времена, завършваща с днешното, съвременното на народите – шевиците, песните, обичаите, поверията. Продължавайки на духовно-психологично ниво, в мирогледа, във възгледа и в разбирането на вероятните ценности на живота – въпреки че в това време са подтиснати у повечето хора – тези съставки все пак съществуват като памет от далечното народно битие. Все още живеят дълбоко в нашето подсъзнание архетиповете-праобрази за сътворението и порядъка в света, за общите начала на Вселената и обществото – с наши национални и расови щрихи – както е било в митовете, в култовите изображения, пантеони на нашите предци. Ние сме такива същите, каквито са и древните народи на Украйна – арии, триполци, кимерийци, сколоти, сармати, славяни, русичи. Всички наши предшественици на непрекъсната верига на нашия арийско-славянски род са с една кръв, една родна земя и начини на живот, свързани с нея – с Родната Вяра, основана на уважаването на родната природа и на единния закон за съхранение на рода. Но в продължение на историческото развитие на нашия род творческите исторически сили са се сменяли – едни са западали, но са се въздигали други; нови вождове и мъдреци са вдъхновявали хората с нови импулси в историческите действия, твърде много са се сменяли названията на народи. Затова и съвременните учени разбират тези култури и народи като имащи различен корен. Не става дума само за украинците на тяхната земя, а за това, че в хода на развитие на поколенията те са завладявали нови земи. Оттук е започнала цивилизацията на ариите (индоевропейците). За експанзията на древните индоевропейци – кимерийците преди 4 хиляди години се е запазила родова памет у българите: „Българите в древността излезли от Поволжието и от Причерноморието, където са се наричали ГИМЕРИ и КИМЕРИ. И се умножили, и се разселили в много земи.“

За жалост, в катедрите по исторически науки в Украйна са останали много възпитаници на съветската школа, които са заинтересовани да преобърнат наопаки историята на Украйна в ущърб на истинския украинец и на всички арийски народи. Те, например, дават такива несправедливи тълкувания на археологическите култури – че автохонните „местни народи“ – триполци и ямници – са били семити, а кимерийците и скитите са произхождали от Азия – т.е., отвън. От друга страна, по отношение на кимерийците и скитите предлагат теза за това, че като ираноезични, а не като славяноезични, те не са предци на украинците. За същността на културите на тези народи съществуват доста манипулации – че те са варвари, чергари без историческа памет, без писменост и други клевети. От тези примери е достатъчно да се разбере, че сега тече идейна борба, насочена срещу нас самите – срещу нашето историческо право да властваме на родната земя; да властваме, за да не ни режат нашите корени; да властваме, за да не ни превръщат в безпаметни същества, лесно поддаващи се на манипулации. Кимерийската скитска цивилизация е възловият пункт на тази борба. Тя е актуална като близка до съвременните цивилизации. Античният свят, както и древната Триполска култура, които са съществували много столетия преди основаването на Киевска Рус и на България, имат много общо с нашите съвременни държави и народи. Самите те са романтично-мистичното общо начало на нашето национално самочувствие. Кимерийците и скитите – първите народи на Украйна, които са познати в историята, изплуват от мрака на древността, владеят нашето познание чрез своите исторически митове, чрез посланията и образите върху художествено изработената посуда. Като владетели на Великата степ те създали самобитна цивилизация – натуралистична и същевременно аристократична, противоположна на морската цивилизация на гръцките колонизатори с нейните градове. С такива щрихи е започнала борбата на двата утвърдени мирогледа, която продължава между тях, между нас и новите врагове, дошли на смяна на гърците. Именно тези идейни наследници на гърците седят сега в научните катедри и под прикритието на „научността“ тъпчат паметта на нашите предци, тъпчат и даже унищожават техните ценности, лансирайки хвалебствия и приоритети за признаване на гръцките колонизатори. Личен принос в един такъв вражески подход има украинският археолог О. Б. Супруненко. Същността на неговата деструктивна работа показателно се разкрива дори от първия поглед върху названието на неговата книга: „Историческите личности на елино-скитската епоха“. Той обосновава своите тези с такива манипулативни понятия като „Гръко-скитска земя“, „Таврия“, „Елинска монархия“, „Царството на Скилур“ и чрез други системи от понятия, които дават приоритет на първичната елинска цивилизация над скитската. Достатъчно е само да прочетем забележките на Супруненко за най-могъщите и героични скитски владетели, за да усетим неговото враждебно отношение към предците на украинците. Първо – той поставя паметта за скитските царе, герои и мъдреци в зависимост от гръцките летописци – ако тях ги нямаше, то за скитите светът никак не би могъл да се досети! Така своята забележка за цар Скилур – великия скитски владетел, отвоювал Таврия от гърците – той започва тенденциозно с манипулацията: „малко известен цар“, доколкото царят не е поддържал търговски отношения с гръцките търговци (а нима той е длъжен да прави това?). Връх на манипулативността на Супруненко представлява неговата забележка за Савмак – скитския благородник, героят, вдигнал въстание на своя народ в гръцкото царство Олвия. В обичайния си ругателен стил, авторът започва характеристиките му с акцент върху това, че не достига историческа информация: „Личността на Савмак е тъмна и неясна“. С такъв един прийом Супруненко създава негативно впечатление и образ на героя у читателя, които допълва със свои размишлявания по-нататък в текста. Повествованието за Савмак е тягостно изпълнено с излишни дреболии от живота му; привеждат се и много разсъждения на други автори, удобни за поддържане на тезите му. Чрез всички тези бърборения и с дреболии, удобни за него самия, той иска да покаже Савмак като скит по рождение, който е израсъл в знатно гръцко заточение и така се е добрал до властта на Олвия, а после неблагодарно е направил въстание против своя цар-благодетел и по такъв начин е предизвикал разрухата на този град. И всички мотиви на Савмак, и отношенията му с неговите сънародници Супруненко представя в контекста на вътрешните противоречия на Олвийското царство – сякаш Савмак е оглавявал партия въстаници, а неговите скити били просто наети за пари!? И нито една дума, даже и догадка/хипотеза за национално-освободителната същност на неговото въстание за свобода на поробените скити – на истинските владетели на своята степ. Във връзка с това Супруненко представя себе си за антимарксист – отхвърляйки марксистката теза за класовата същност на въстанието на Савмак, за да се покаже благонадежден пред новата демократична система. Но тази позиция е съвсем повърхностна и козметична – всъщност при Супруненко няма никакво отделяне от марксисткия мироглед. Той продължава старата теза под нова външност, преследвайки главната си цел – отхвърлянето на въстанието на Савмак като въстание за национално освобождение и срещу поробване. Като цяло той си остава в блатото на историческия материализъм. Бездуховен, повърхностен, механистичен, той следва по утъпканите пътища на съветската историческа школа – така съкрушително известна в последните седем десетилетия; строи тезите си върху критериите на гръцката цивилизация, която представя като напредничава от гледна точка на марксистката концепция за историята – при нея са развити културата на градовете, класовото разделение на обществото, писмеността, търговията, паричните отношения … А охота да разбере понятието за цивилизацията на нашите предци – сколотите, съгласно нашите ценностни критерии, липсва у Супруненко. Истинското разбиране на историята е основано на съвсем друг мироглед, недостъпен на този археолог-пришелец – мироглед на нашето древно Ведическо учение като всеобща методика на познанието и въобще, на нашата Родна Вяра; на нашият естествен мироглед за насилственото натрапване на християнската религия. А работата първо е в това, че християнската доктрина утвърждава линейна концепция за историята (относно нейно начало и край), което твърде обеднява и погубва историята на нашите предци в дохристиянски времена. По такъв начин християнството е подготвило обща основа за по-нататъшното унищожаване на нашата родова памет от школата на историческия материализъм, възпитаник и представител на която се явява Супруненко. Ето на, след безконечни издевателства над историята и след празна егоцентрична реторика, Супруненко изказва своя вердикт: Савмак – това е обикновен въстаник, каквито е имало множество в историята на гръцките южни черноморски селища и ако не го бяха записали в историята, то той просто би останал неизвестен за света. Но Супруненко твърде хитро намеква в края на очерците, че все пак сведенията за Савмак са толкова малко, че да може да се правят сериозни изводи за него. По такъв начин той елегантно бяга от отговорност, защитава правото си за словоблудстване и за манипулации. Така че възниква въпрос: кой е този Супруненко, на кого прислужва, чий хляб яде, чия правда поддържа? На Украйна? Надали… Отговор има – на всичко чуждо, само не на украинската кауза.



Иван Митев

Не, нашите герои не са изчезнали в безпаметството, те не зависят от уклона на чуждите летописци. Ние имаме родова памет. Нашите предци са помнили своите герои и са предавали тази памет на следващите поколения чрез словесната традиция, а не като буквена информация във вестникарски редове – като истинско духовно и мистично послание, като вдъхновение на новите герои – да се борят за своя род. В течение на времето нови и нови герои са ангажирали съзнанието и представите на хората, не всички имена на старите са се задържали. Така именно споменът се е запазил, най-главното е останало в паметта на народа – щрихите на тяхната външност и на характера им, техният житейски принос и посланията им. Така паметта за героите се натрупвала в сборен, тоест – в легендарен образ на герой, поддържал се е явен архетип на герой, който вдъхновявал. Всяко ново поколение е било включено в историческите дела… Така хилядолетия нашият род е преодолявал всички сътресения и катастрофи, а това не би било възможно без дълбока историческа памет, даваща вяра на своите вътрешни сили. Ето, всъщност всичко за необходимостта и за цялостността на паметта на рода в историческите му преживявания и утвърждавания.

Писмена, или словесна традиция? Коя от тях е най-висока като критерий за цивилизация? Ние, съвременните хора, сме свикнали така с писмеността, че не можем без нея и я разбираме като общ начин за общуване и предаване на информация. Но ако имаме желание, ние можем да разберем и мъдростта на нашите скитски предци, които не се ползвали от писменост и много са се срамували да пишат думи – по свидетелствата на Херодот. Скитите държали на живото слово като на пряк и изразителен начин за общуване, който обявява и засвидетелства волята на говорещия и същевременно, и задължително – неговата отговорност. А с писмено слово не може да се предаде усещане – възможно е да се подмени съдържанието на първото послание и да се даде изкривено тълкувание. Масово от писменост са се ползвали търговските народи – шумери, семити, гърци. На тях им е била нужна писменост за смятане, но още за тези народи била характерна и склонност – да вземат духовни знания от първичните арийски народи и да ги записват, тъй като поначало тези знания не са им били познати и за тях те не са имали представа. Така шумерите взели много знания от праариите, семитите – от иранците, а гърците – от трако-пелазгите. Подобно на това на скитите, такова отношение към писмеността са имали всички народи на Великата степ, а също – предците на българите, както и сарматите.

Отказът на скитите да се ползват от писменост не е признак на безпросветна неграмотност, а на зрялост, той е принцип на техния мироглед. Скитите живеели скромно и съобразено с природата, в хармония с нея, не обичали разкоша и излишъците. Към тези житейски щрихи се придържали и скитските знатни хора. Скитите имали държавна организация, аристокрация, царе, имали изискани дрехи, сбруя, посуда, култови предмети – всичко това е познато от могилните погребения. Но всички те живеели просто и скромно, давайки пример на своите сънародници – че най-висшата ценност на живота е самият живот. Да се живее просто – колкото е нужно на човек, така, както са дали Боговете… Висша ценност на живота се явява свободата, а богатството изгражда зависимост – така именно стремежът да се запази придобитото потиска инстинктите и чувството за свобода. Благодарение на тази натуралистична философия скитите победили персийския цар Дарий IV и всички чужди завоеватели. Преди нахлуването на този завоевател, скитите изгорили своите села, отровили водата в кладенците и поставили неговите войски в невъзможни условия за съществуване и преживяване. А когато персите започнали да се уморяват и да гладуват, скитите започнали да ги разбиват чрез въстаническа тактика – на части.

Нежеланието да се разберат щрихите от живота и от цялото битие на скитите довело до това, че историците от катедрите определили скитите като „чергари”. Всъщност, те били уседнали жители на своята великанска степ, имали са обширни селища с големи отбранителни валове, най-показателен пример за което е скитското селище Голун (Гелон) – 4400 хектара. Те имали също и малки, преместваеми платформи и стопанства, с възможност да се преместват в случай на нападение на враг. Такива скромни жилища битуват и у техните наследници от близката история – у казаците от Слобожанщината. Удивлява това, че и до днес са се запазили архаични щрихи от скитското битие на жителите на степната зона на Украйна, особено в Полтавщина – средището на скитския народ, земята до легендарния Голун. Пребивавайки там, аз видях, че хората живеят в прости, но с типов покрив и с типови стени домове, ползват мебели, които знаят не едно поколение, а понякога – и такива, направени от самите жители на Билската гора. Материалното богатство за тях не е най-главното. Те обичат своя край, помнят за славните скитски предци, не отиват в унизителна поза зад граница – за празни зелени долари. Това е исторически зародила се и развита психология на жителите на степта, цялостно противоположна на тази на жителите на западните, гъстонаселени, райони на страната. Бях много радостен да се запозная с такива хора като с последователите на натуралистичната философия на скитите – със сколотите. Такава е жрицата Ведана, глава на Полтавската община на езичниците на ОРУ „Православие“ – духовна, волева жена, живееща скромно и за идеите на Родната Вяра. И още – тя чувства себе си сколотка, също толкова истински са и нейните знания и идеи относно скитската цивилизация. Тя е живият глас на скитската земя.

А какво по своята същност е степта? Това е истинската стихия – отворена от всички страни земя, простор, открит за всички стихии. Тук витаят бури и студове, пек и жеги. Но тук също се крият и коварни врагове… В казашките времена степта в близост до Запорожието са наричали „Диво поле“. Не разглеждам това название като „владение на дивите хора“. Аз чувствам в него благородно и философско съдържание – то е като „владеене на стихията“, като „въплъщение на вечното движение на Всемира“, като „Всичко тече, всичко се променя“ (знаменитата мисъл на Хераклит). А жителите на степта са истински благородници, с голям мироглед, с чувство за вечния ход, за преходността на материалните богатства. Сколотът живее в своя дом – приятно и тихо родово огнище, няма от какво да се терзае. Нападнат ли изведнъж врагове – ще изгори дома и ще побегне нататък. По такъв начин той спасява свободата си – да не остави нищо ценно на враговете. Това не е някакъв край, това е просто пречистване: всичко от огън произлиза и в огън се връща.

Затова и изгаряли своите мъртъвци древните арии, усетили преходността на материалния свят, разбрали всемогъщността на огъня като на стихия на претворяването и пречистването. „Умрелите трябва да се изгарят заедно с тези вещи, които ще ползват на онзи свят, а тези, които няма да ползват, трябва да се закопаят в земята” – така звучи и един от законите на Один – царя на легендарните племена на астите, също произхождащи от степта.

Аз – Шегор Расате, колобър, или просто Иван Митев, също се почувствах мощно като воин на Великата степ, понеже отдавна преживявах в себе си тази житейска философия на Предците. А завърнал се в Украина, открил много другари и единомишленици, аз още по-здраво затвърдих своите мистични светоусещания. И когато разговарям или чета за своите предци, за народите на Великата степ – арийци, кимерийци, сколоти, сармати, българи, русичи – забелязвам, че това не е просто преглед на историята, а религиозен обряд в памет на Предците родноверци от Полтавщина. И ние, техните наследници, ще бъдем и ще пребъдем, надживявайки Маха-пралая, понеже нашият мироглед ни дава преимущество пред много милиони хора, приели робството на техническия прогрес. Кимерийско-сколотският мироглед е жизнен, пораждащ живот. Нима въобще могат тесногръдите, тясно профилирани дърдорковци от катедрите да изяснят чрез своите механистични разсъждения това, което ние не само знаем, но и отнесено към себе си, мистично преживяваме? А пък клеветниците-поругатели рушат със своите манипулации имената на нашите свети Предци – позор! Ние сме господарите, мистичното братство от охранители на Великата степ, завещана от истинските арии. Степта е наш дом, наш табор и наш храм. Ние знаем и чувстваме, че степта е стихията на живота – на пречистването и на възраждането. Оттук до Придунавието е земята на Украйна – праотечеството на ориите (ариите); в тези земи винаги са живели еднородни поколения, с тях са се раждали нови народи и са завоювали земи във всички краища на света, създавали са могъщи империи и велики култури, които процъфтявали и загивали.

Но на земите на Украйна от древни времена и до Казашката Украйна не е имало никаква империя. Какво е това „империя“, за какво е нужна тя? „Империя“ обозначава господство над множество народи от различни раси – не за народите, а заради самото господстване. Обозначава богатство, могъщество не за благополучие на Рода, а обратно – за сметка на неговото поголовно самоунищожаване. Коренният народ на Украйна никога не е бил империалистически. В различни исторически времена неговите държави – Арата, Кимерия, Скития, Сарматия, Киевска Рус и Казашка Украйна – са били винаги нормални държави, които обхващали еднородно население, без да се разрастват извън етническите граници на народа си. Като наследници на кимерийците, след упадъка на бялата раса, започнал от Азия, моите български предци се върнали в земите на Праотечеството и във времената преди Киевска Рус направили там своя държава (II–IV столетие от новата ера). В последните столетия от историята си тя се разрастнала по територия и византийците я нарекли Стара Велика България. Не, това била чергарска държава от русичи-украинци. Българите, като техни родственици, мирно съществували съвместно с тях.

За тези отношения свидетелстват „Преданията на Захарий“ (предания чрез украинската словесна традиция):

„Кимери от степта дошли и роднините питат:

– Има ли по-нататък степи (на север)?

– Оттук започват горите – отговорили русите.

И така, дълго-предълго кимерите били над нас. Не били те с нашата вяра и език, просто от далечен край дошли…”

По своя исторически път българите създали няколко държави. Те не били империалисти, приобщили сродните арийски народи и създали хубави условия за живот, закони, стопанство с нисък налог, охрана на частната собственост – за да се харесва на другите народи да живеят в Българската държава. Имперската идея въобще е чужда на натуралистичния мироглед на степния воин. Ето защо такива народи от степта проявявали твърда решителност в отговор на различни имперски завоеватели, защитавайки своето най-голямо богатство – свободата.

По-рано ние отбелязахме как скитите ценели свободата по-високо от материалните блага. На този принцип основали впоследствие тактиката си за борба с персийския цар Дарий IV. Подобно на скитите, други степни народи – масагетите (считат се за предци на българите) удачно отблъснали завоевателните походи на персийския цар Кир. Тяхната царица Тамира показала мъдростта и справедливостта на владетелите на Великата степ. Когато Кир препоръчал да му се покори (да приеме върховната му власт), тя му отговорила: „Нека всеки (цар) господства над своя земя, както са ни дали Боговете“. При победата, след тежката битка с персите, царица Тамира поръчала: „Отрежете главата на Кир и я поставете в котел, пълен с кръв! Ти, Кир, бе кръвожаден – нека с кръв се напиеш!“.

Много примери за отбранителната борба на жителите на степта срещу завоеватели от различни империи дават сведенията от времената на Киевска Рус. Цялата държава била организирана като войска (войскова държава) и нейно средище била Запорожката Сеч (войсковият гарнизон). Понякога казаците воювали на три фронта – срещу ляхи, роси и турци с татари. Военни действия са се водили постоянно, били отбивани и по-малки и по-мащабни нахлувания. И благодарение на своята дисциплина, организация и воля, казаците запазили своята земя и независимост в продължение на около триста години. Те имали много герои, които са прославени в стотици песни. Можем да си представим, че така е било и сред кимерийско-скитските времена. Такива са били динамиката и начинът на живот на нашите предци. Владеенето на степта като открито пространство, уязвимо за нападане, изисква не само спорадична храброст и здрава воля. Изисква се овладяване на самия себе си по време на вражеска атака – когато на коне враговете се преместват до 100 км на денонощие. Трябва да преодолееш страха и да владееш своето хладнокръвие, за да организираш бойни действия. Ако едни пробив на защитната линия може да е фатален, то цялостната отбранителна стратегия не може да бъде само за отделни пунктове! Така степта признала волята и постоянството на характера.

Свободният дух на кимерийците и сколотите като владетели на Великата степ живее и до днешни времена у съвременните украинци. С очите на чужденец аз виждам в Украйна силно възраждане на националното движение. Има хора и общини, които възраждат историческите и духовните традиции на своя народ – Казачеството и Родната Вяра. Тези хора не са просто националисти или историци. Те не се интересуват от дребнотемието на историческия факт, те усещат вдъхновение от действията на своите предци и от техните послания към нас, те са хармонични с Родните Богове. Те са духовни хора.

Съвременно проявление на натуралистичната скитска философия е стануването – на украински „таборуванiе“ (б.а.) – организиране на пътешествия с лагеруване в исторически и природни местности. Тази традиция e залегнала здраво в дейността на украинските казаци и националисти и има дълбока основа в националния характер на украинците. За непредубедения човек от модерната цивилизация излизането сред природата не е нищо повече от развлечение и повод за гуляй.  Стануването обаче е цяла една философия, то е едновременно отдих и обучение – за преживяване сред природата и усвояване на воински умения. В стана подрастващите се учат на дисциплина, да стават рано, да приготвят храна и да поддържат чистота. През деня се изучават национални бойни изкуства и традиции, провеждат се състезания по стрелба. А вечерта пред огнището те разпяват песни – героични и лирични, за трагизма и величието на своя народ. Разбира се и гуляят не е чужд в казашкия табор – той е желан гост, но като завършек на плодотворното обучение. Много хора отиват сред природата само да се напият, но стануват избраните – тези, които имат воля и историческо съзнание за това. Стануването е скитски обичай, скитът обича да пътешества и да живее в лоното на природата, за да се учи от нея. Само така, оставайки дълго време в общуване с Родната земя и старините на Прадедите, човек може да осъзнае ценностите на Родната Вяра. Ето защо нейното възраждане е възможно в недрата на такъв народ.

В украинските национални възрожденци аз виждам характерите на истинските скитски воини – волеви, дейни, целенасочени, по-рядко – и на ръководни постове в техните организации. И те без излишни амбиции просто изпълняват своята цел – давайки своя труд или парите си за общите дела, без да чакат благодарности или компенсация. Удивих се, когато запитах един родноверец как намира у себе си убеждение и мотивация да прави това без да счита, че държавата или организацията трябва да финансират тази високоидейна работа? Той отговори: „Ако не аз, то кой тогава?“. Аз останах с впечатление, че сякаш нещо ме разтърси при това мое второ „раждане“ – ами това е просто някакво чудо!

Ето, това е девизът на истинския владетел – да даваш пример на обществото със своите дела.

Август – септември 2006 г.

Голун – Киев